Знаеше, че при такова лудо препускане е възможно да загубиш оръжието си. Кимбъл му бе взел добри пари за пушката, като към нея бе прибавил и сто патрона. Май щеше да ги използва още преди да се смрачи.
Мина край една малка горичка и леко намали хода на коня си, докато прекосяваха някакво диво, обрасло с висока трева, пасище.
Все още бе далеч.
Оул и Том Кук би трябвало вече да препускат след него.
Имаше само един начин Джейк да задържи нападателите: при водопадите. Ако успееше да пресрещне конекрадците и ги нападне при брода, би могъл да им попречи да минат от другата страна. Щеше да им се наложи да прекосят реката под прицела на Джейк, а това бе достатъчно трудно и без да трябва да се грижат за откраднатите коне.
Дано Джейк да се бе сетил!
И дано да бе пристигнал на мястото преди тях. Лий отново смушка коня в галоп. Трябваше да стигне там преди мръкване или да се прости с мисълта за фермата.
Пристигна около половин час по-рано. Дърветата вече хвърляха дълги сенки, когато Лий излезе от боровата горичка точно под водопада на Райфъл Ривър.
Водата се пенеше шумно край Лий, докато той яздеше на запад, откъдето се чуваше бученето на водопада. Изправен в стремената, стиснал пушката си в Ръка, оглеждаше потъналите в мек сумрак поляни край брега.
Нищо.
Никаква следа.
За секунда Лий усети как го свива стомахът. Беше действал като последен глупак. Конекрадците сигурно се бяха върнали назад, бяха прекосили долината и вероятно вече бяха стигнали до дърварския лагер, вместо да рискуват да минат по най-прекия път.
Тогава Лий ги видя.
Първо забеляза апалузките коне. Едрият жребец се заплете в някакви храсти. Докато се опитваше да се освободи от внезапния капан, кобилите и малките кончета нервно обикаляха около него. Животното можеше да изгуби търпение и да се осакати в стремежа си да се измъкне от клоните.
После Лий видя и мъжете. Бяха двама. Лежаха прикрити зад дънера на едно дърво с насочени към водопадите пушки „Уинчестър“.
Джейк Сандбърг ги бе довел до тук.
Лий спря коня си и леко скочи от седлото, стиснал своя „Шарпс“ в ръка. Докато правеше това, чу изстрел, след него втори. Момчето явно бе сред скалите отсреща.
Конекрадците отвърнаха на стрелбата. Не бързаха. Междувременно Лий пусна поводите на коня и се запромушва внимателно между разпръснатите наоколо брези.
А другият или другите? Къде се криеха те?
Сигурно бяха по-нависоко, над водопадите — опитваха се да изненадат момчето в гръб.
Това бе възможно. Реката там бе бърза, но плитка. Стръмен, скалист терен. Прекалено стръмен за коне, но не и за хора.
Лий се надяваше, че и Джейк се е сетил за това.
Вече почти бе излязъл от гората. Виждаше двамата мъже съвсем ясно. Те се смееха, докато презареждаха оггьжието си. Изобщо не изглеждаха притеснени. Пък и защо да бъдат? Сигурно мислеха, че са убили Оул и сега смятаха, че от другата страна на реката ги дебне само един мъж.
При това приятелчетата им със сигурност вече се приближаваха към него, за да го убият.
Нямаше време да чака Оул и Том Кук.
Лий коленичи до дървото и вдигна карабината си, готов за стрелба. Трябваше да уцели мишена на триста и петдесет ярда. Голямо разстояние за повечето пушки, но не и за неговия „Шарпс“.
Той нагоди мерника си на триста и петдесет, после опря оръжието в рамото си. Взе ги на мушка, като се целеше ниско в гърба на ио-близкостоящия — слаб мъж в избелели дънки. Тъкмо се смееше на нещо, което приятелят му бе казал току-що.
Лий пое въздух, леко издиша и натисна спусъка.
Пушката даде силен откат. Все едно го бяха ударили с юмрук при кръчмарски бой. Лий се претърколи на дясно, за да излезе от пушека, презареди и се опря на лакът, за да стреля отново.
Слабият мъж все още лежеше до дънера. Другият отговори на стрелбата. Лий видя как от цевта на „Уинчестъра“ излезе огън. После пак. Човекът се оправяше добре с оръжието. Тъкмо когато Лий се приготви отново да стреля, мъжът скочи и се скри от другата страна на дебелия дънер. Лий вече се бе прицелил, но в последния момент се отказа.
Секунда по-късно бледото лице на конекрадеца се показа над падналото дърво. Видя се и цевта на „Уинчестъра“. Без да бърза, той стреля два пъти. Куршумите минаха на сантиметри от целта. Явно разстоянието бе твърде голямо за неговата карабина.
Лий опря цевта на пушката си по-здраво и се прицели в бялото петно, което представляваше едва подаващото се над грапавия дънер лице на мъжа.
Този път Лий бе готов за удара при отката.
Когато димът се разпръсна, мъжът бе изчезнал. Не се виждаше нито лицето, нито пушката му.
Може и да не го бе уцелил. Вероятно човекът просто бе залегнал и сега чакаше Лий да излезе на открито.
Нямаше време за дълги разсъждения.
Лий презареди пушката си, изправи се на крака и тръгна през високата трева към поваления дънер. Това бяха най-дългите триста и петдесет ярда в живота му.
Не изпускаше дънера от погледа си, готов да стреля и да залегне, ако мъжът откриеше огън. Лий бе много доволен, че е бил твърде млад, за да участва във войната. Сигурно войниците са вършели точно това вървели са през полето, без да знаят дали няма да ги посрещне вражески патрон.
Докато прекоси поляната, Лий вече се бе изпотил. Мъжът, по когото бе стрелял първо, беше мъртъв. Петдесет калибровият патрон го бе уцелил право в гръбнака.
Иззад дънера не долиташе нито звук.
Лий сложи пръст на спусъка и заобиколи дънера.
И другият бе мъртъв като приятелчето си. Куршумът го бе уцелил в челото и бе пръснал мозъка му. Скалпът му липсваше. Сякаш някой бе излял кофа червена боя върху черепа му.
Не беше приятна гледка. Лий мразеше боя с пушки. Първо, той не умееше да си служи много добре с това оръжие и второ, дори когато успееше да спечели схватката, не се чувстваше като победител. Някак си му се струваше, че е проява на малодушие да стреляш отдалече по човек, чиито очи не можеш да видиш, сякаш това е бик или елен.
После той чу нещо. Приличаше на крясък на ловуващ ястреб.
Някой изпищя.
Лий презареди пушката си, докато тичаше с цялата бързина, на която бе способен, към брега на реката. Прескочи падналото дърво, вряза се право в оплетения гъсталак и дори не се извърна да вземе шапката си, закачила се в един храст. Когато доближи водата, той чу вика отново.
Беше Джейк Сандбърг.
Лий тръгна през брода. Вдигаше високо крака над пенещите се бързеи, около него хвърчаха пръски вода, от време на време се подхлъзваше или прескачаше от камък на камък.
Първият куршум дойде, когато почти бе преполовил реката. Пистолетен изстрел. Не го улучи. Приведен, той продължи да тича, борейки се с водното течение в плитчината. Вторият куршум мина по-близо — Лий чу свистенето на въздуха край ухото си. Размина му се на косъм.
Стигна брега и се изкачи по него, като с едната си ръка държеше пушката, а с другата се хващаше за тръстиките и клоните на надвисналите над водата върби.
Третият куршум откърти малко от кората на дървото точно до главата му. Добър изстрел.
Но не достатъчно точен.
Лий усети, че го обзема добре познатото чувство на спокойствие — сякаш се движеше много бавно, но все пак по-бързо от забавените движения на хората около него. В такива моменти всичко му изглеждаше
