съвсем ясно и отчетливо. Сякаш можеше да вижда на мили разстояние. Всичко се случваше извънредно бавно.
Той се втурна през гъсталака и когато стигна първата от големите скали, които ограждаха реката, започна да се катери по нея. Зад него, надругия бряг, някой стреляше. Гърмежите, заглушавани от шума на водата стигаха до Лий съвсем слабо. Сандбърг и Том Кук бяха пристигнали. Както и да е — нямаше нужда от тях сега.
Лий стигна широка издатина, изкачи се върху нея и видя, че от там има път към върха на скалното образувание. Обраслите в храсти струпани камъни приличаха на останки от някакъв древен град. Потъналият в сенки връх беше съвсем близо.
Наведе се и остави пушката на земята. Тук, горе, не можеше да се стреля надалече.
Нямаше нужда да губи време, за да извади колта си. Тръгна нагоре по издатината към сенките на скалистия връх.
Лий спря и се ослуша. Не се чуваше нищо друго, освен клокочещата в ниското река и шума, който издаваха някакви подскачащи катерички. После чу човешки стъпки върху камъните малко над него. Някои хвърли дълга сянка върху пътеката в скалите. Един висок мъж с цилиндър и дълго бяло палто се показа на открито. Усмихваше се, сякаш му бе много приятно да го види. Държеше руски модел „Смит и Уесън“.
— Неканен гостенин… — извика той, без да престава да се хили. Беше хубав мъж с големи кавалерийски мустаци. — Страхувам се, че…
Лий стреля два пъти, целейки се малко над колана му.
Лицето на мъжа изведнъж стана много неприятно. То изразяваше изненада и унижение от това, че се е оставил да бъде убит толкова бързо и от такова разстояние, без дори да успее да довърши мисълта си, без дори нито веднъж да стреля. Изглеждаше така, като че ли всичко е една голяма грешка и сега трябва да започнат отначало, за да може този път да свърши цялата работа както трябва.
Дошлите един след друг куршуми го бяха блъснали назад със сила, равна на силата на бик, и той не успя да запази равновесие. Падна отвъд скалата, но в последния миг успя да се вкопчи в нея с едната си ръка. Опитваше се да се изтегли нагоре, като заедно с това се прицели в Лий.
Но отново закъсня. Бе твърде бавен.
Лий го простреля още веднъж, този път в горната част на гърдите, право в сърцето. Шапката на мъжа падна от главата му и той се свлече назад върху камъните, мятайки с ръце и крака като плувец, който отчаяно се опитва да избяга от смъртта си.
Лий изтича край него, мина през нещо като естествена каменна арка и видя Джейк Сандбърг да лежи на земята, проснат на слънцето.
Гърлото му бе прерязано.
Главата на още един мъж се показа над скалата вляво от Лий. Гледаше в другата посока.
— Хей Том — извика той — какво…?
Мъжът чу стъпките на Лий и бързо извърна глава към него, широко отворил очи от изненада. В дясната си ръка държеше дългоцевна 45-калиброва пушка, но докато се извърти и прицели в Лий, щеше да мине доста време. Прекалено дълго време.
Каубоят бе над четиридесетте — твърде старичък за тая работа. Имаше малко коремче и къси криви крака…
— О, Боже! — извика той. — Моля ви господине, не ме убивайте!
Пусна пушката си и тя изтрака върху камъните. Човекът гледаше Лий, без да мига, сякаш, ако дори и за миг затвореше очи, Лий щеше да го застреля.
— Моля, моля ви… — хленчеше той — не правете това… не правете това! — не успя да каже нищо повече.
Лий чу шум от приближаващи се стъпки. Секунда по-късно Том Кук и Оул Сандбърг, всеки стиснал пушката си в ръка, тичешком преминаха през каменната арка.
Когато Сандбърг видя момчето си да лежи в локва яркочервена кръв, побесня.
Решиха да обесят дебеличкия каубой на една върба край реката.
— Няма да ви се размине току-така — заплаши ги мъжът, когато Том Кук премина от другата страна на реката и се върна със ласото, което им бе нужно за бесилката. — Няма да ви се размине толкова лесно — лицето му бе червено и обляно от сълзи. — Мистър Ащън ще ви накара да съжалявате, ако сторите това с мен…
— Скапан лъжец! Ти си един от приятелчетата на Мики Слоусън, знам те аз — кресна му Том Кук.
— Сега работя за мистър Ащън, мръсен червен негър — каубоят се бе вторачил в примката, която Том държеше. — Не смейте да ми слагате това! — Носът му течеше като на разплакано дете. Огледа се, сякаш за момент бе забравил какво става с него, — Не бих искал да съм на ваше място, мистър — каза той на Лий. — Не и за всичките пари на тоя свят. Онзи, дето го застреляхте ей там, беше Том Смол. Бог да ви е на помощ, когато брат му научи.
Лий не бе много изненадан. Човекът с цилиндъра не приличаше на прост кравар. Значи това бе братът на Джордж Смол. Явно каубоят имаше предвид именно него. Това означаваше още неприятности.
— Бог да ви е на помощ, само това мога да кажа — повтори каубоят.
Том Кук вече бе направил възела.
— Не-аз убих това момче. През целия си живот не съм убил никой.
Лий взе въжето, прехвърли края му през един дебел клон и отиде да нахлузи примката на врата на каубоя.
— И на конете не съм сторил нищо лошо. Много хубави животни, рядко съм виждал такива. Чудесни коне! Никога не бих ги наранил. Грижех се за тях, като за собствени…
Лий отстъпи от него, хвана свободния край на ласото и го нави около китката си.
— Няма да направите това! — промълви каубоят. Бе спрял да плаче и сега гледаше Лий право в очите, като мъж — мъж. — Само ме плашите. Не можете да ме убиете.
Лий заби пети в калния бряг, приготви се и с всичка сила дръпна въжето.
Сандбърг извика нещо, вкопчи се в ласото и задърпа заедно с Лий. Том Кук също подложи рамо под въжето и присъедини усилията си към тях.
Издигнат над земята, каубоят се заклати във въздуха. Не ги изпускаше из очи. Изглеждаше така, сякаш всичко бе някаква шега, сякаш нямаше нищо по-нормално от това да виси така, само на няколко фута от земята.
Опита се да вдиша и не успя. Лицето му стана аленочервено. Той зарита във въздуха, люлеейки се кръгообразно на въжето. След малко спря да рита и остана да виси неподвижно, загледан нагоре в короната на върбата. Спуканите кървоносни съдове караха очите му да изглеждат огненочервени.
Тримата вече не теглеха. Том Кук бе завързал другия край на въжето за едно дърво и сега те просто стояха и гледаха.
За момент каубоят остана да виси, без да мърда, но после се замята отново, този път по-бавно — само вдигаше колена нагоре към гърдите си, а цосле с рязко движение спускаше краката си надолу един след друг. Правеше това бавно, като леко се полюляваше на въжето.
После обесеният спря да се движи. Замириса на човешки изпражнения. На дъното на панталоните му се появи черно петно.
— Това е краят на кучия му син — каза Сандбърг. — Усещате ли какво е направил в гащите си?
— Добре… — каза Лий. Чувстваше се уморен от цялата работа. — Хайде да погребем сина ти, Оул.
Никой не проговори, докато копаеха дупка за тялото на Джейк на западния бряг на Райфъл Ривър. Използуваха джобните си ножове и една разцепена по дължина пръчка. Гробът, в който щяха да положат увитото в одеяло момче, бе далеч от обесения каубой.
Оул взе сина си на ръце и го спусна в дупката, без да позволи на някой да му помогне. После взе манерката, която висеше окачена на седлото на коня му, напълни я с речна вода и я остави до момчето.
Лий не знаеше дали това е част от лутерански религиозен обряд, или пък просто Оул бе превъртял от мъка. Том Кук обаче явно не виждаше в действията му нищо странно.
— О, боже… — изплака Сандбърг. — Боже милостиви.
Не можеше да намери думи. Просто стоеше и безмълвно се взираше в увитото в одеяло тяло на
