на коня си. Понеже вятърът духаше от изток, неочакваният гостенин трудно би чул конския тропот.
Когато отново излезе на открито, Лий видя, че се намира на малко възвишение, точно срещу стръмния заден склон на хълма. Спря на място и претърси с поглед местността.
Не се виждаше нищо.
Тъкмо се бе приготвил да се спусне още по-надо-лу, когато забеляза някакво движение вляво от себе си. Кафявата кобила навлизаше в поредната горичка от скупчени дървета. Лий успя да зърне само част от синята риза и широкополата сламена шапка на ездача малко преди той отново да се скрие от погледа му.
Всичко вървеше според плана. Непознатият тъкмо бе навлязъл в гъсталак, където в следващите стотина ярда нямаше да има никаква видимост.
Така Лий щеше да има възможност да го хване жив. После нямаше да се налага да пише на Фипс за разни убити крадци, нямаше да трябва да беси никого — просто щеше да заведе мъжа в Бат или Хелена и да го изправи пред съда. Това може да накара Ащън да се поизпоти. Лий бе взел мерки да се установи толкова далече на север, че да не го познае никой. Нямаше много такива както Ребека Чейс, които да обикалят наоколо и само да чакат Лий да се появи в съда…
Той смушка коня си и навлезе в храсталака. Яздеше приведен ниско над седлото — така клоните можеха да шибат единствено шапката му.
Когато копитата на жребеца изчаткаха по естествената скална площадка около хълма, Лий спря. Наведе се напред над главата на коня, хвана го за муцуната и нежно започна да го успокоява. Жребецът мълниеносно се устреми към уплашената кобила, а Лий се наведе встрани от седлото, за да може да се вреже в ездача по-лесно.
Удари го достатъчно силно, за да го свали от коня. Вкопчени един в друг, двамата паднаха в храстите. Лий задържа мъжа с лявата си ръка — трябва да бе още момче, защото нямаше много сила, докато с дясната бръкна в ботуша си, за да измъкне ножа. Хлапе или не, непознатият риташе здраво, опитвайки да се освободи от нападателя си. Лий се сети за 38-калибровия пищов и отново се хвърли напред вече с ножа си в ръка. С цялото си тяло той притискаше противника си към земята, като се опитваше да го приклещи с колене. Младежът не можеше да помръдне. Лий хвана с пръсти косите му и издърпа главата назад, като опря ножа в гърлото му.
— А сега, малко копеленце…
Индия Ащън лежеше под него, смъртно бледа, с широко отворени, пълни с ужас, очи.
За секунда Лий остана наведен над нея, замръзнал, с ножа, все още опрян в гърлото й! После той изрисува, претърколи се встрани, изправи се и върна ножа в ботуша си, без да я изпуска от поглед. Все още бледа от шока, Индия Ащън лежеше сред начупените клони. Сламената шапка бе паднала от главата й и дългите златни къдри се бяха разпръснали като слънчеви лъчи в зеленината около раменете й. Карираната мъжка риза се бе разкъсала на рамото, и се виждаше нежната, бледа като слонова кост, белота.
Изведнъж момичето се съвзе и се опита да седне, като продължаваше да гледа Лий.
— Как… как се осмелихте? Опитахте се да ме убиете!
Лий протегна ръка да й помогне, но тя го удари и се изправи сама.
— Съжалявам, мис Ащън, не ви познах.
— Винаги ли нападате хората, които не познавате, мистър Лий? — красивото й аристократично лице бе порозовяло от гняв. Когато се опита да оправи прическата си, Лий видя, че ръцете й треперят. После тя уморено отупа полегналите с листа и клонки дънки, в които бе обута. Накрая придърпа разкъсаната риза върху голото рамо.
— Нападам само онези непознати, които се опитват да навлязат в земите ми през гората — отговори Лий. Знаеше, че и неговото лице е червено. Без съмнение, се бе проявил като последен глупак. Сега кавгата му с Ащън можеше да стане съвсем лична, ако той разбере как се е държал със сестра му. Лий изстина при мисълта, че можеше и да стреля още докато тя бе на такова разстояние, че той да не разбере с кого си има работа. Почувства се зле.
— Мисля, че сте един груб, невъзпитан глупак, мистър Лий! — тя се оглеждаше за кобилата си. — Освен това изплашихте Сали. Може даже и да сте я наранили.
— Ще ви я върна.
Индия Ащън беше не само много красива, но и смела. Повечето жени с нейното възпитание щяха или да изгубят съзнание, или да изпаднат в истерия, ако се окажат в подобна ситуация.
— Аз сама ще си я намеря, мистър Лий. Не ми трябва вашата помощ.
Лий се опита да я успокои.
— Чуйте, мис Ащън, имахме някои неприятности напоследък…
Студена като лед, тя се извърна и се наведе да си вземе шапката.
— Изобщо не ме интересуват вашите неприятности в Ривър Ранч, мистър Лий. А сега, ако доведете коня ми, смятам да си тръгвам. Но трябва да ви кажа, че хората тук не обичат мъже, които грубиянски нападат сами жени, дето не пречат на никого, а си вървят по пътя.
— А вие каква работа имахте насам, мис Ащън? — попита Лий. — Доста заобиколен път сте си избрали, в случай че сте решили да ми дойдете на гости.
— Не ви идвах на посещение — каза тя и отметна глава назад. — Търсех един приятел — момичето прехапа устни и се вторачи в храстите, където вероятно се криеше нейната кобила.
— Хайде, елате — каза Лий, — ще намерим коня ви. Не мисля, че му се е случило нещо. — Той я хвана за ръката.
С израз на отвращение тя погледна надолу и измъкна китката си.
— Бих предпочела да не ме докосвате, мистър Лий!
— Добре! — Лий стисна зъби, за да не избухне. Сам си бе виновен. Добре, че не я беше наранил. — Тогава просто ме следвайте. Сигурно кобилата ви е с моя жребец, а той обикновено не се отдалечава много.
Лий я изведе на поляната отвъд горичката и се заоглежда за конете.
— Може да са слезли малко по-надолу.
Като не получи отговор, той навлезе в гората и тръгна надолу по склона. Жребецът сигурно бе спрял да пасе някъде. Слизането беше доста трудно поради преплетените храсти, набраздената от проливни дъждове земя и разпръснатите навсякъде пънове на ударени от гръм дървета. Лий вървеше напред, без да се обръща, като не предложи помощта си на момичето дори когато тя се спъна в един повален дънер.
Цялата история беше много глупава. Как можа да я сбърка с мъж? Бе я виждал един пъти — би трябвало да може да я познае, дори и от такова разстояние. При това начинът, по който яздеше, му се бе сторил познат. Точно за това беше мислил малко преди да я нападне.
— Бихте ли вървели малко по-бавно?
Все още бе бясна. Може би се срамуваше, че се бе показала толкова уплашена, когато той я събори на земята. Сигурно бе решила, че е напълно луд…
Лий прекрачи дънера на един паднал бор и спря, за да я изчака. Сега тя не приличаше толкова на изискана дама — трудно можеше да изглежда такава, докато с мъка си пробиваше път през къпиновите храсти. Лий не за пръв път виждаше жена да носи панталони — така се обличаха понякога някои проститутки или пък грубите стари селянки. Но никога и една истинска дама… Е, тази случка може би щеше да я накара да се придържа към обичайните рокли и странично седло.
Когато прекрачи дънера, за да стигне при него, тя вече се задъхваше от умора. Наложи се да спре за момент, за да си поеме въздух.
— Казвате, че търсите някакъв свой приятел, така ли?
Тя го изгледа някак особено.
— Ами… да, точно така. Един наш гост. Преди няколко дена тръгна с няколко от нашите хора да докарат стадо животни. Вече трябваше да са се върнали.
— Един мъж ли казвате?
Тя се изчерви.
— Да. Приятел на брат ми. Бизнеспартньор, ако толкова искате да знаете! — отново бе ядосана.
Лий се извърна. Не бе забелязал никого в околността. Изведнъж той спря. Нямаше причина да бъде толкова сигурен, че се е сетил за кого става дума, и при все това бе абсолютно убеден, че е прав.
