— Как се казва този мъж?
Видя, че тонът и изражението му я изненадаха. Тя се изчерви отново.
— Името на джентълмена е Томас Смол.
Тя тръгна надолу по склона, но Лий протегна ръка, хвана я за лакътя и я накара да спре.
— Как смеете…
Сега Лий държеше вече и двете й ръце.
— Том Смол ли казахте?
— Да… — озадъчена от изражението на лицето му, тя уплашено се взираше в него.
— Той знаеше ли нещо за вас, мис Ащън?
— Той… — лицето й почервеня, — Мистър Смол е… мой приятел.
Ама разбира се! Лий добре си спомняше високия, усмихнат красавец със страхотните кавалерийски мустаци: „Вие сте един нечакан гостенин“, му бе извикал той малко преди Лий да го убие.
— Сега ще си махнете ли ръцете…
— Той е мъртъв — каза Лий.
За момент изглеждаше, че не го е чула, че не разбира какво й се казва.
— Пуснете ме, по дяволите! Какво имате предвид? — очите й се разшириха. Гласът й трепереше.
— Казах, че приятелят ви е мъртъв — ако бе обичала мръсното копеле, толкова по-зле за нея.
Изведнъж тялото й натежа в ръцете му и Индия Ащън почти падна на колене.
— Не, не, не! — заповтаря бързо тя. — Вие грешите… Грешите. — Внезапно момичето се стегна и се отскубна от него. — Какво искате да кажете? — В очите й се га имаше сълзи от гняв. — Подъл глупак! Не знаете за какво говорите! Та вие дори не го познавате!
Какво, за бога, можеше да отговори на това? Явно новините още не бяха стигнали до фишхук.
— Той беше застрелян…
— Застрелян? Застрелян? За какво говорите? — тя се огледа наоколо с див поглед, сякаш беше хваната в кошмарен капан. — Никой не би застрелял Том…
Лий изпсува наум Ащън — как би могъл да прибере в къщата си толкова красив убиец, когато имаше млада сестра!
— Той и хората с него… откраднаха моите коне и… — Момичето го гледаше така, сякаш си имаше работа с луд, който й говори на някакъв чужд език. — Откраднаха конете ми и убиха едно дете — нямаше защо да й казва, че именно красавецът Том бе прерязал гърлото на бедния Джейк Сандбърг.
— Ах, ти, мръсен, долен лъжец! — изпищя тя и и клатейки глава, заотстъпва назад.
Лий протегна ръка към нея и й заговори меко, като се опитваше да я успокои:
— Смол бе наемен убиец, мис Ащън, съжалявам.
— Застрелян, така ли? — Тя се бе вторачила в него. Сега вече му вярваше.
— Страхувам се, че е така — Лий искрено се надяваше да се е успокоила. Трябва да е била лудо влюбена в онзи главорез.
— Как беше убит? Кой го застреля?
— Той и бандата му дошли тук и откраднали конете ми… — Очите й бяха по детски широко отворени. — Един от моите хора — хлапе, наречено Джейк Сандбърг — ги проследи до реката и ги задържа при брода. — Тя не казваше нищо. Само стоеше и го слушаше. — Убиха момчето. После, когато ние пристигнахме, започна престрелка, Смол загина в нея. — По дяволите, по какъв начин да представи нещата по-приемливи? — Вече уведомих помощник-шерифа за това. Съжалявам.
— Вие бяхте, нали? — попита тя с някакъв странен, глух глас. — Вие го убихте, нали, мистър Лий?
Исусе!
— Той… той държеше насочен срещу мен пистолет, мис Ащ…
Видя движението й, но не повярва на очите си. С бърз, рязък жест тя се пресегна към 38-калибровия револвер на хълбока си.
Имаше достатъчно време, за да си представи колко смешно щеше да бъде всичко — Франк Лесли Бъкскин, застрелян от красива английска аристократка. В следващия момент той се раздвижи. Нямаше намерение да вади пищов срещу нея — по-скоро щеше да се остави да бъде убит. Трябваше да й вземе оръжието, преди да има време да стреля.
Момичето вече се прицелваше в него. Може би щеше да стигне до нея твърде късно.
Чу се изстрел. Усети болката да прерязва ребрата му. В следващия момент вече я бе хванал и се опитваше да измъкне със сила пистолета от ръката й. Успя да й го вземе, след което, без да я пуска, се извърна настрани. Като не обръщаше внимание на съпротивата й, Лий хвърли оръжието в храстите.
После погледна към гърдите си. Куршумът бе преминал през плата на ризата му и го бе одраскал. Тънка струйка кръв се просмукваше в избелелия памук.
Лий почувства, че се вбесява. Тази вещица можеше да го убие. Със сигурност вече щеше да е мъртъв, ако бе успяла да стреля още веднъж! И то заради един безмилостен убиец на деца!
Замахна с все сила и я зашлеви през разкривеното от ярост лице. Тя загуби равновесие и той нарочно я удари отново. Момичето падна заедно с него в меката трева. Дращеше го с нокти, опитваше се да го захапе по ръката, която я притискаше към земята.
Лий отново вдигна длан.
— Спри веднага! Спри или ще ме накараш да те пребия от бой! — Постепенно тя утихна. Дишаше тежко като хванато в капан животно. — Сега ме чуй добре, разглезена кучко! Онази ухилена хиена Смол уби моя човек! Преряза гърлото на едно петнадесетгодишно момче! После гадното копеле извади оръжие срещу мен. Дали съм го убил, ли? Мамка му, госпо-жичке, направо го направих на парчета!
— Лъжеш! — тя се разплака и отново се опита да се освободи от тежестта му върху себе си.
Така и не разбра защо го направи, защо изобщо започна. Сигурно заради нейния плач. Или просто понеже тя бе толкова близо до него.
Лий се наведе и я целуна по устата.
Момичето отчаяно се сви под тялото му. Лий откри, че я прегръща с всичка сила, притиска я към земята, целува я жадно и нетърпеливо.
Тя се опита да се измъкне и започна да го хапе. Лий не й обърна никакво внимание, въпреки че устните му бяха изпохапани до кръв. Той я целуваше, смучеше, стискаше така, сякаш животът му зависи от това.
Ръцете му се плъзнаха по карираната риза, разкъсаха я, смъкнаха презрамките на памучното бельо и откриха нежната мекота на малките й гърди. Пръстите му се впиха в деликатната им белота.
Тя изпищя, отчаяно се заизвива в ръцете му, но Лий само се приведе ниско над нея, захапа развълнуваните розови връхчета на гърдите й, плъзна език по тях.
Момичето изстена, когато Лий посегна да разкопчае панталоните й. Опита се да го ритне, но движенията на краката й биваха възпирани от свлечените до глезените й дънки. Лий пъхна ръка между бедрата й.
Тя отново изпищя:
— Моля ви, о, моля ви… недейте.
Той нежно покри с длан блестящите, златисторуси косми на пубиса й — необикновеният им цвят се открояваше на фона на снежнобялата кожа.
Лий грубо напъха пръсти в нея, усещайки как топлата влага ги обвива плътно отвсякъде. Той започна да движи бързо ръката си нагоре-надолу, като едновременно триеше с длан клитора й, докато той набъбна и овлажня.
Тя пое дълбоко въздух и спря да се съпротивлява.
Лий помисли, че беше свършила, но не беше. Тя лежеше и го гледаше. Лицето й бе бледо и безизразно. Той се опита да спре, знаеше, че трябва да престане. И без това вече беше направил достатъчно, че да заслужи да бъде обесен… като онова старо копеле, каубоя. Бедният Чарли. Той не беше по-различен от него.
Но не можеше, просто не можеше да се спре. Тя бе тук. Той също. При това усещаше голотата й под себе си…
Лий посегна надолу към панталоните си, разкопча ги и бързо ги изу. Бе толкова твърд, че чак болеше.
