нему причини Ащън избягваше прекия конфликт. Той не бе забравил нито пък простил смъртта на хората си.
Том Кук и Сандбърг не трябваше да се делят, дори и това да значеше, че пътуването ще им отнеме повече време. Ако някъде по пътя си срещнеха заблудил се добитък на фишхук, просто щяха да го върнат обратно в границите на съседното имение. Лий никога не би започнал да убива животни заради кавги със собствениците им.
— Тим — каза той на Бап, — винаги дръж една карабина подръка, докато работиш наоколо. Рано или късно, по един или друг начин, неприятностите ще се появят отнякъде.
— Много ми е приятно да го чуя — отговори Бап. — И сигурно предполагаш, че ще мога да спя спокойно след това, което ми каза.
— Точно сега не ти трябва да спиш дълбоко — отбеляза Лий.
Лий се метна на коня си и препусна, следван от погледите на застаналите до къщата мъже. Мисълта, че тримата зависеха от него до такава голяма степен, го караше да се чувства някак странно. И неудобно. Да бъдеш собственик на ранчо, си имаше своите неприятни страни. Налагаше се да мисли и за други хора през цялото време, докато правеше едно или друго. Точено сега мисълта, че Ащън може да изпрати нова банда главорези, докато го няма, го правеше неспокоен.
Ако това станеше, той щеше да загуби някой от хората си, какъвто и да е резултатът от схватката. Том Кук? Сандбърг? Старият Бап? Кой от тримата? И заради какво? В името на кого? Заради желанието на някакъв наемен убиец да опита още веднъж шанса си? Защо някой от тези доблестни мъже трябваше да умре заради Франк Лесли?
Дори само мисълта за това го караше да се чувства неудобно. Опита се да се съсредоточи върху нещо друго, но без особен успех. Бе минало вече достатъчно време, за да може телеграмата да стигне до Мисури или където там се намираше голямото братле на Том Смол, за да го накара да хукне насам. Ащън сигурно се бе погрижил да я изпрати — иначе би бил кръгъл глупак. Така че имаше вероятност Джордж Смол да се появи в ранчото през следващите два-три дни и Лий нямаше да е там, за да го посрещне. Не, господа! Новият собственик на Ривър Ранч междувременно щеше да си седи на задника в Крий и да чака една пратка с лекарства за коне и банков превод от Ногейле, Ню Мексико.
Последната заплата, която му дължеше Дон — по-закъсняла, но повече от добре дошла. При това парите си бяха съвсем заслужени, като се има предвид, че Лий бе получил куршум в крака, защитавайки живота на стария мошенник.
Ако Смол пристигнеше в ранчото, докато го няма, без съмнение щеше да убие и тримата мъже. Кук, Сандбърг, пък и Тим Бап имаха достатъчно кураж, но всичката смелост на тоя свят нямаше да им помогне Да се справят с изпечен убиец като Смол, пък бил той и поостарял. Никой нормален човек, дори и да беше смелчага, не би могъл да се пребори със стрелец от класата на Джордж. Смол сигурно бе убил към стотина мъже и поне половината от тях — в открит двубой.
Един обикновен човечец не би имал никакви шансове срещу него, закоравелия убиец, който не само че бе изпотрепал толкова много хора, но и си спомняше всеки един от тях. За мъж като него и най-отчаяната престрелка бе също толкова позната и приятна, колкото компанията на стар приятел.
За бога, ако Джордж Смол дойдеше в долината Крий, дано провидението го изпрати първо в града, а не в Ривър Ранч.
Жребецът му бе малко поуморен от тежката работа през тези няколко дни, въпреки че Лий се беше опитвал да го щади и винаги когато това бе възможно, бе използвал някой от товарните коне. В действителност имаха нужда от още животни за фермата. Освен това още не бе купил на Том Кук обещания кон. И това щеше да стане. Но със сигурност нямаше да използва за работа апалузците, преди те да бъдат готови за нея — а това щеше да стане чак след няколко месеца. Кобилите имаха нужда от раздвижване. Том Кук бе прекалено груб, но старият Бап чудесно щеше да се справи със задачата.
Лий стигна до върха на хълма точно в началото на Крий. Спря и се огледа — градът изглеждаше заспал в ярката слънчева светлина. Каруците с шумни дървари щяха да дойдат от северните планини след още едно денонощие. Тогава щяха да пристигнат и работниците от именията фишхук и Бент Айрън.
Лий прекоси града, минавайки в раван по улицата зад големия магазин. Сега в центъра имаше само няколко прашни каруци, наредени в колона една зад друга, както и няколко коня, завързани пред магазина на Мартин за платове и готови облекла. Лий се зачуди как така Кимбъл не бе успял да купи и него, когато явно притежаваше всички останали търговски сгради в града. Този Мартин — бил той мъж или жена, трябва да е доста „труден клиент“, според търговския жаргон.
Когато мина покрай витрината, Лий се наведе над седлото, за да я разгледа по-добре. Вътре имаше три или четири клиентки, които чакаха да бъдат обслужени от един тлъст, приличен на жаба, мъж с преметнат през врата шивашки метър. Господен Мартин. Изглеждаше достатъчно упорит, за да може да създаде на Кимбъл много проблеми.
Беше му приятно да мисли за Крий като за свой град, да чувства близки всичките му продавачи и бизнесмени, пияници и курви, коняри и прислужници, адвокати и дървари — ами че всички те му бяха в известен смисъл съседи, хора, които може би щеше да вижда често през остатъка от живота си.
Точно такава беше представа му за дом, за роден град.
Само да можеше Ащън да го остави на мира, а Ребека Чейс да държи устата си затворена…
Каруца с едно фермерско семейство изтрополя надолу по калдъръмената улица. Караше я висок, слаб мъж с уморено, сбръчкано лице. Жена му бе дребна, изтерзана от тежкия труд. Имаше три, не, четири деца — не видя веднага едното, защото то се бе скрило в товара от зеленчуци. Трудно им беше на тези хора. Лий не разбираше как изобщо се справяха с всички несгоди, които съпътстваха живота в суровия високопланински климат. Как успяваха да отгледат нещо при тези дълги и студени зими? Каруцата бе натоварена със зелки — обикновено и червено зеле. Заради тях тези хора се бяха съсипвали от работа цяла година, фермерството бе толкова странен поминък, Лий изобщо не го разбираше.
Когато стигна до хотела на мисис Болтуит, той скочи от седлото с въздишка на умора, завърза поводите на коня за един стълб и тръгна към вратата.
Беше необичайно, но на стълбите нямаше никой-конярите сигурно бяха в конюшните си, а търговците на въжета и уиски обикаляха наоколо, опитвайки се да продадат стоката си. Нямаше кой да стои и да зяпа убиеца на Мики Слоусън.
Мъжът, който бе изнасилил Индия Ащън…
Мисис Болтуит седеше на малкото бюро в основата на стълбището. Огромното й туловище правеше писалището да изглежда направо миниатюрно. Днес тя беше облечена в жълто. С очилата приличаше на детска учителка. Когато Лий влезе, мисис Болтуит вдигна поглед към него и му кимна студено.
— Здравейте, мистър Лий.
— Имате ли свободна стая, мисис Болтуит? Тя отново кимна.
Очевидно му беше сърдита за нещо, но едва ли беше поради загубата на безценната помощ на Бап в кухнята.
Тя го поведе нагоре по стълбите.
— Колко време смятате да останете, мистър Лий?
— Вероятно три дни. Чакам банков превод. Мисис Болтуит спря в края на коридора, точно пред малката стая, където Лий бе спал и предния път, и му подаде ключа.
Най-добре беше да повдигне въпроса без увъртване.
— Тревожи ли ви нещо, мисис Болтуит?
Тя го изгледа сурово:
— Щом питате, мистър Лий, да, тревожи ме — мисис Болтуит спря за момент и прочисти гърло. — Не мога да уважавам… мъж, който се възползва от женската слабост.
Лий усети, че стомахът му се обърна. Бе смятал по дяволите, бе се надявал — че Индия Ащън няма да каже на никого за случилото се. Но явно надеждите му се бяха оказали безпочвени.
— Когато представя моя приятелка — продължи мисис Болтуит — на мъж, когато смятам за джентълмен, аз очаквам от него да се държи като такъв, а не като последен грубиян с толкова добро момиче.
За момент Лий не разбра за какво става въпрос. После, за негово огромно облекчение, той си даде сметка, че тя изобщо няма предвид Индия Ащън, а говори за малката проститутка, Беатрис. Спомни си, че действително се бе държал доста рязко с нея. Значи това бе накарало старата квачка да се
