разкудкудяка.
— Беатрис Морган — не спираше мисис Болтуит — е много добро момиче.
— Сигурен съм, че е така, госпожо — отговори Лий. — Може и да съм бил малко груб с нея, но…
— Точно така. Беатрис решила, че е заради професията й.
— Но мисис Болтуит, вие знаете, че това не е вярно. Не съм толкова зелен — той се обърна за да отключи вратата на стаята си. — Но ако съм я обидил, ще й се извиня.
Когато Лий прекрачи прага на стаята, мисис Болтуит му се усмихна с конската си усмивка — изглеждаше доволна.
Лий захвърли багажа си на леглото и отиде да налее вода от порцелановата кана в легена, за да се измие. Изплакна ръцете и лицето си, после намокри косата си и я приглади с пръсти. Огледа се в огледалото над умивалника. Нямаше нищо общо със старото конте от Сан Франциско, нито пък с предишния убиец и сутеньор. От огледалото го гледаше лицето на един уморен, обветрен, безпаричен и притеснен собственик на ранчо за отглеждане на коне. Точно такъв се и чувстваше.
Изтупа прахта от елека си, разхлаби колана с оръжието и набързо изтри с кърпичката си окаляните ботуши. Действително от контето, което представляваше преди, не беше останала и следа. Излезе и заключи вратата след себе си.
Мисис Болтуит вече не седеше на бюрото в основата на стълбището. Стълбите бяха все така празни. Лий тръгна по тротоара надолу по улицата. Каменната настилка не успяваше напълно да се пребори с прахоляка.
Пресече улицата, за да отиде до „Аркадия“. Имаше нужда от една студена бира. В този планински край трябва да разполагаха с лед през цялата година. Пък и докато беше вътре, можеше да се обади на Ре-бека Чейс, за да й напомни за даденото обещание да пази в тайна името на несъществуващия вече Франк Леели. Едно напомняне нямаше да й бъде излишно.
Докато се изкачваше по стъпалата към летящите врати на „Аркадия“, Лий забеляза, че за желязната ограда отпред бяха вързани няколко понита. Сред тях имаше един много хубав червено-кафяв жребец. Изглеждаше почти чистокръвен.
Отне му твърде много време да се сети кой е собственикът на коня.
Вече бе късно за отстъпление — бе влязъл.
Барът беше празен. Очевидно жителите на Крий не си падаха по пиене през работно време.
Но все пак вътре имаше някой.
Шестимата каубои седяха в другия край на барп-лота. Барманът тъкмо им сервираше студена бира в големи хал би.
Сред групата се открояваше един мъж, който не приличаше на селянин. Беше по-едър от другите — най-малко шест стъпки и половина висок. Приличаше на голяма мечка. Но в него имаше нещо особено. Човекът със сигурност бе чужденец. Косата му беше оранжево-червена. Същият бе цветът и на огромната му къдрава брада. Носеше яке от кожата на къртица и бяла риза с колосана яка. Шапката му беше с тясна, извита нагоре, периферия. Бе обут в панталони за езда и високи английски ботуши.
Това можеше да е само един мъж и Лий откри, че се срамува да се срещне с него очи в очи: братът на Индия — Найджъл Ащън.
Но тогава в съзнанието му изплува образът на Джейк с прерязано гърло — убит, ако не според пряката заповед на същия този човек, то най-малкото с негово разрешение. Това го накара да се почувства по- малко притеснен. Гадното чужбинско копеле не бе по-добро от повечето мъже, които познаваше.
Когато Лий влезе, каубоите вдигнаха глави, за да го изгледат. Червенокосият англичанин също го прониза с малките си, светлосини очи. После отново се обърнаха към чашите си. Не го познаха. Пък и как биха могли, когато не се бяха срещали никога преди.
Лий вече си мислеше, че ще успее да си изпие бирата и необезпокояван от никого да напусне „Аркадия“, когато видя барманът да се навежда към един от каубоите и да му прошепва нещо в ухото. Мъжът му хвърли бърз поглед, от който му стана ясно, че няма да мине без неприятности. После щеше да се наложи да размени няколко думи с приказливия барман.
Забеляза как новината тихо се предаде от човек на човек, докато стигна до главатаря им. Когато чу новината, англичанинът за момент застина, а после бавно сложи халбата върху плота и се извърна към Лий.
Гледаше го така, сякаш бе улично куче, което си беше избрало точно пода на кръчмата, за да се изходи по голяма нужда. Това бе един дълъг, студен, презрителен поглед, изпробван години и поколения наред върху тълпите от прислужници и бедни крепостни селяни.
В отговор Лий му се усмихна най-лъчезарно, като даже му кимна с глава, сякаш бяха стари приятели, които най-после, след много време, се срещаха отново. Едновременно с това той почука по барплота, за да бъде обслужен.
Барманът пристигна веднага. Изглеждаше притеснен.
— Една голяма бира — студена — каза Лий.
Докато отпиваше от чашата, той не сваляше очи от бармана и огледалото зад бара, където се отразяваха англичанинът и неговите хора. Ащън не изглеждаше да е въоръжен, освен ако не бе скрил някой „Деринджер“ в задния си джоб. Никой от каубоите нямаше вид на голям спец с оръжията. Сред мъжете от тяхната професия рядко имаше добри и бързи стрелци. Когато човек изкарва само четиридесет долара на месец трудно би си позволил да харчи пари за патрони, за да се упражнява.
Това обаче не означаваше, че шестимата мъжаги не могат да го направят на решето, особено ако всички наведнъж се заемат с тая работа. Дори и да успееше да убие двама-трима от тях, нямаше да се справи с цялата банда.
Все пак не беше особено притеснен — на малко хора им стискаше да участват в подобна кървава баня.
След като донесе бирата му, барманът се обърна, за да се отдалечи от него възможно най-бързо, но Лий го сграбчи за ръката и не му позволи да мръдне.
— Знаеш ли, че имаш прекалено голяма уста, приятелче. — му каза той с приятна усмивка.
Барманът — висок мъж, с кривогледо дясно око — понечи да отговори нещо грубо, но после погледна Лий в лицето и се отказа.
— Май… май не ми влизаше в работата да им казвам кой сте, мистър Лий — по челото му имаше капки пот. — Много съжалявам…
За момент Лий просто го остави да стои пред него и да се поти. Не му правеше удоволствие да плаши един толкова плах човечец. Но понякога това беше единственият начин да накараш такива хора да си научат урока.
— Никога повече не прави това! — Лий го погледна настойчиво. — Изненадан съм, че такъв добър барман като теб е способен да дрънка толкова пред всеки глупак, който се случи да седи на бара.
Мъжът отри челото си с кърпата за почистване на плота.
— Това няма да се повтори, обещавам. — Лий кимна с глава и остави бармана да си отиде.
Когато мина покрай групата в другия край на бара, един от каубоите се опита да го заговори, но той само сведе глава и побърза да се махне, като се мушна през една скрита в дъното врата. Там сигурно се намираше стаята, където държаха различните бутилки с алкохол, реши Лий. Запомни местоположението й за всеки случай. И преди бе срещал мъже, които бяха същински божи кравички, но ако някой ги обидеше или пък се ядосаха за нещо, те бяха в състояние да изчакат някой друг да започне разправията, за да се включат в нея с оръжие в ръка. Не трябваше да подценява бармана.
Лий надигна халбата и отпи голяма глътка. Бирата беше много добра може би бе домашно приготвена или пък бе докарана чак от Бат. Прекрасна бира, при това добре изстудена. Отпи още веднъж, наслаждавайки се на удоволствието от чудесната, освежаваща течност. Като свърши чашата щеше да си поръча още една, дори две, в случай че срамежливият барман се върнеше на работното си място.
— Май това приятелче хубаво наплаши стария Бил.
Така си беше. Звучеше като първи акорд на валс. Лий го бе чувал много пъти през живота си. Допи бирата си на един дъх, като заедно с това хвърли поглед към огледалото. Никой от групата не бе мръднал още. Англичанинът седеше най-близо до него на около двадесет фута вляво от Лий. Каубоите бяха все така наредени в редица от другата страна на шефа си. Никой не си бе разчистил място за стрелба.
