Значи още известно време просто щяха да си говорят.
— Този гражданин трябва да е голяма работа — намеси се още един от каубоите. — Нали той застреля пияния ирландец?
— Няма начин да не е бил пиян. Щото нашия симпатяга е специалист по сплашването на бармани.
Лий очакваше всеки момент някой от тях да стане от мястото си и да дойде да се заяжда с него по- отблизо. В това беше проблемът — не можеше просто да плати и да си тръгне, защото това би означавало да отложи разправията за неопределено време. От друга страна, не можеше да застреля на място нахалника или някой от приятелчетата му, понеже това би му докарало лоша слава в града. А Лий не желаеше да бъде смятан за невъздържан, безпощаден убиец. Никога повече.
Колко неприятно!
Англичанинът пое нещата в свои ръце.
— Стига толкова — нареди той на хората си. Имаше приятен глас с онзи оксфордски акцент, който бе типичен за богатите англичани на Запад. Звучеше възпитано и учтиво, но човек не можеше да не усети металните нотки в привидно мекия тенор. Сигурно много поколения прислужници бяха подскачали уплашено при звука на този глас.
Каубоите се подчиниха на заповедта. Никой не оспори нареждането, дори с една дума. Мистър Найджъл Ащън здраво държеше юздите на екипажа си, а това беше полезна информация.
Лий остави чашата си на масата и се обърна да си върви. Друг път щеше да си допие. Само да го оставеха на мира.
— Един момент, господине.
Нямаше защо да се обръща, за да разбере кой му говори.
Лий се извърна и застана лице в лице с англичанина, който бе вторачил в него стоманения си поглед, леко разкрачил крака за по-голяма упора.
— Да?
— Трябва да обсъдим нещо с вас, мистър Лий. Нали така се казвате?
— Така се казвам.
— Тогава значи трябва да обсъдим въпроса за убийството на четирима от моите хора.
Лий отново почувства да го облива същата вълна на облекчение, която бе почувствал у мисис Болтуит. Индия Ащън не беше разказала на брат си за случилото се в гората.
Вероятно именно заради това чувство Лий успя да се овладее.
— Убийство ли? Такова ли е според тукашния закон, Ащън? — нямаше намерение да се обръща с „мистър“ към арогантното копеле. Лицето на едрия мъж почервеня над оранжевата брада.
— Каквото и да е мнението на мистър Фипс, Лий, за мен вие и вашите главорези сте най-обикновени убийци.
Лий пое дълбоко въздух.
— Сега ме чуйте добре — каза той. — Вашите хора — при това единият от тях — добре известен на всички престъпник — при тези думи англичанинът присви очи — пресякоха незаконно границата на моите земи, нападнаха ранчото ми и откраднаха апалузките ми коне. Откараха животните до реката и щяха да успеят да ги прекарат от другата й страна, ако момчето, което работеше за мен, не ги бе проследило и задържало при брода. — Ащън понечи да каже нещо, но Лий не му даде възможност да го прекъсне. — И същият този Том Смол, този изпечен убиец, пречука едно петнадесетгодишно дете. Преряза му гърлото! — Лий се ядосваше все повече и повече; разказвайки за случилото се, той изживяваше всичко отново. — Дали съм убил хората ви ли? И още как! Трима застрелях, а един обесих. И цялата работа ми достави огромно удоволствие!
Лицето на едрия мъж вече бе огненочервено — почти се сливаше по цвят с брадата му.
— Господине — избухна той. — Вие сте долен лъжец. Ако моите хора изобщо са доближили конете ви, то това е било, за да проверят дали случайно между тях няма животни на мистър Алънсън. Неговото ранчо е само на тридесет мили от вашето и той също отглежда тази порода индиански коне.
Лий вече не бе ядосан. Ядът му беше преминал.
— Ащън, вие лъжете. Освен това сте страхливец. Изпратихте хората си да откраднат животните ми, като дори нямахте куража да вървите с тях. Вие сте един лъжец, страхливец и крадец.
Това трябваше да го накара да излезе извън равновесие.
Така и стана.
Ащън замръзна на място за момент. Лицето му побеля. Сигурно никой досега не му бе говорил така.
— Изпроси си го, устато копеле такова! — един от каубоите се отдели от бара. Ръката му беше на дръжката на пистолета. Бе много млад, почти момче, с изпито уморено лице и рядка, изрусяла от слънцето коса.
Лий не искаше да го убива.
— Остави, Франклин — каза Ащън, без да се обръща към него. — Това е моя работа — той изгледа Лий от главата до петите. — Чудя се какъв мъж сте без този револвер на кръста.
Това беше добре дошло за Лий. По-добре да се бият с голи ръце, вместо да трябва да стреля и да го убие.
— Имам достатъчно сили, за да те победя, англичанино.
— Е, това тепърва ще трябва да се види! — Ащън отиде до най-близката маса, съблече якето и колосаната си риза, хвърли ги върху нея и започна да навива ръкавите си нагоре. Изглеждаше доволен от развоя на нещата. — Ще се бием отзад — каза той на Лий. Голите му ръце бяха мускулести и космати — ковашки ръце. Лий бе чувал, че някои английски благородници отдават голямо значение на боя с юмруци и дори специално се обучават от професионалисти. Може и Ащън да е от тях: бе достатъчно мускулест за това.
— Няма ли да ми дадете пистолета си, мистър Лий?
Гласът дойде някъде отзад. Лий се обърна и видя ухиленото лице на Тод Фипс, който стоеше до вратата и го гледаше. Бе влязъл много тихо, без да вдигне и най-малкия шум. Лий отбеляза грешката си; не биваше да застава с гръб към вратата. Ако бе започнал престрелка с каубоите, Фипс щеше да го опушка на място.
Фипс протегна ръка и се захили. Явно всички бяха много доволни, че събитията взеха такъв обрат. Нямаше нищо чудно в това. Особено за Фипс — както и да завършеше боят, той не можеше да загуби: или надменният, големеещ се Найджъл Ащън щеше да изяде хубав тупаник, или пък новият фукльо щеше да бъде размазан от бой. И двата варианта задоволяваха Тод Фипс.
Лий откопча колана си и го подаде на помощник-шерифа.
— А ножа? — усмихна се още по-широко отпреди Фипс. Лий се наведе към ботуша си, извади ножа и му го подаде. — Не се притеснявай — каза Фипс, — сигурен съм, че ще видим една честна борба.
Лий обаче не бе толкова убеден, пък и вече не вярваше, че юмручният бой е толкова добра идея. Не че не можеше да победи Ащън. Това изобщо не го притесняваше. Бе се справял и с по-силни противници от него. Тревожеше го фактът, че е напълно обезоръжен. Обезоръжен срещу Ащън и хората му и още по- лошо — срещу Фипс.
Е, както и да е, той бе направил избора си, като предизвика англичанина. Сега трябваше да изиграе играта докрай.
Лий и хората на Ащън последваха широкия гръб на англичанина през задния изход на „Аркадия“. Без съмнение това бе един едър мъж и труден противник. Трябваше да удря бързо и силно и възможно най- скоро да го свали на земята. Като начало май щеше да е най-добре да го срита в капачката на коляното.
Сега каубоите се държаха съвсем приятелски с Лий — намигаха му и се побутваха един друг, докато образуваха широк кръг на задната, огряна от слънцето, прашна улица. Повечето от тях бяха млади момчета, с изключение на един — двама. Докато чакаха борбата да започне, те нервно пристъпяха от крак на крак и се хилеха. Боят между двама богати собственици не бе много често явление, дори може да се каже, че беше изключително събитие.
— Давайте, мистър Ащън! Смелете го от бой!
Лий съблече кожения си елек и го метна на един железен пилон. След това нави нагоре ръкавите си. Ащън вече го чакаше в центъра на кръга. Лий забеляза, че бе застанал така, че да не може слънцето да му
