— О, мистър Ащън предпочете да не се възползва от медицинските ми услуги. Май не харесва моя стил на работа…
— Или разбиранията ви за тоталната любов? — с усмивка попита Лий.
— Точно така. — Мистър Мартин отново го потупа по рамото. — Скъпа моя — каза той на Беатрис, — вие май имате по-правилна преценка за нещата от повечето представителки на вашия пол. А сега ви оставям насаме, за да грешите колкото си искате…
— Благодаря, докторе — каза Лий.
Доволен, мъжът се спря на вратата и се поклони с достойнство.
— Той е добър човек — каза Беатрис, когато дребосъкът си отиде.
— Сигурно — отговори Лий.
— Справя се не по-зле от истински доктор, когато става въпрос за обичайните неща.
— Дано да е така — Лий се усмихна на момичето. Лицето го заболя — явно англичанинът го бе подредил добре.
— Каза, че до утре не трябва да ставате от леглото. — Тя се изчерви.
„Срамежливка такава“, помисли си Лий. — А, аз все пак мисля, че мога да си отида — чувствам се съвсем добре. Рядко ми се случва да припадам из разни барове.
— Не — възпротиви се момичето, — не бива да си ходите. Мисис Чейс каза, че можете да останете тук толкова дълго, колкото е необходимо.
Тя се изправи, отиде до един шкаф и извади шише с лекарство.
— Гади ли ви се от лауданума? Знам, че на някои хора действа така.
Лий поклати глава и Беатрис внимателно отмери две капки от опиата в чаша с вода. Когато протегна ръка, за да вземе лекарството, Лий разбра, че дясната му ръка беше съвсем наред — изтръпнала и с разранени кокалчета, но без счупени кости. След няколко дена щеше да стреля с оръжие толкова добре, колкото и преди.
— Мистър Мартин каза, че сте имали голям късмет, дето реброто не се е счупило по цялата си дължина — можело е да пробие някой от вътрешните ви органи.
Лий се размърда. Действително гърдите му бяха здраво превързани. Онзи удар на Ащън наистина му бе счупил реброто, или поне го бе пукнал не на шега.
Момичето дойде до леглото, хвана ръката на Лий и отново започна да я разтрива с лекарството. Малко щипеше, а освен това миризмата му напомняше на конюшнята в старата семейна ферма в Паркър, Индиана.
Лий заспа и сънува, че пак е вкъщи, в голямата купа сено, прегърнал котката Писана и чака Джеймс да се прибере у дома.
Чуваше как майка му говори с Берта Мей, докато двете приготвят в кухнята вечеря за всички, които щяха да дойдат да посрещнат Джеймс.
Това беше голямо събитие, понеже Джеймс се връщаше със сержантски чин, който бе получил, след като го бяха наградили с медал заради боя при фреде-риксбург. Лий много му завиждаше през тези две години, когато бе чакал да порасне достатъчно, за да участва в сражения. Но за да можеше това да стане, той и Джордж Бебкок трябваше да изтърпят още три години, а войната не продължи толкова. И двете момчета бяха на тринадесет и близките им не им разрешаваха да отидат на фронта, дори и само като барабанчици. Не беше честно, при условие че всички казваха, че това е последната война, която щеше да се води изобщо. Значи Джеймс щеше да се къпе в слава До края на живота си, а Лий щеше да остане с пръст в устата, и то само защото се бе родил няколко години по-късно!
Той се претърколи по гръб в сеното и вдъхна миризмите на конюшнята — кожа, конски изпражнения и мехлем. Беше станал рано и вече бе приключил с всичките си задължения. Не му оставаше нищо друго, освен цял ден да чака завръщането на Джеймс и да гледа как се вдига шум около него — просто да ти се доповръща от отвращение! За какво беше цялата тая суматоха? Той самият би се справил не по-зле, ако някой му беше дал шанс да го направи. Щеше да им даде да се разберат на тези Републиканци!
Писана все се опитваше да се измъкне от ръцете му, искаше да отиде при котенцата си долу, в едно от отделенията на конюшнята. Лий се замисли дали да не отиде да ги види, но реши, че това би било само загуба на време. Така или иначе, ако ги намереше, майката просто пак щеше да ги премести на друго място.
Стори му се, че го викат. Да, майка му наистина го викаше да се прибира. Беше много развълнувана — Джеймс си идваше най-после!
Лий излезе на пътя, за да го чака. Денят бе необикновено горещ. И ето го и самият Джеймс — пристигаше с една каруца и всички му викаха и радостно го поздравяваха. А Джеймс им махаше с ръце и щастливо се смееше. Баща им водеше конете…
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Лий се събуди късно на следващата сутрин. Вече бе почти обяд. Стаята бе обляна в слънчева светлина, а на масичката до леглото имаше ваза със свежи цветя. Камбанки и шипков цвят.
За момент той остана да лежи, без да мърда, припомняйки си вчерашната битка. След това отметна завивките и седна на ръба на леглото. Беше гол и всеки път, когато си поемеше дълбоко въздух, остра болка прерязваше гръдния му кош. Лий протегна напред ръце и размърда пръсти. Кокалчетата му бяха подути, зачервени и разранени на местата, където зъбите на англичанина се бяха врязали в плътта му, когато го бе удрял в устата. Ръцете го боляха, но иначе им нямаше нищо. Освен това усещаше лицетоси изтръпнало.
Той се изправи и сковано отиде до мивката, за да се погледне в огледалото над нея. Изглеждаше много зле — лицето му бе подуто, цялото в синини, особено вляво, там, където бе попаднало мощното дясно кроше на Ащън.
Носът му обаче не изглеждаше счупен, въпреки че бе силно отекъл.
Лий оголи зъби. Те също бяха здрави, никой дори не се клатеше. Като цяло пораженията не бяха големи — особено за такава битка с подобен великан. При това противникът му със сигурност беше взимал уроци при професионалист.
Фипс сигурно бе дълбоко разочарован. Пък кой знае, може да бе доволен да ги види как се пребиват от бой взаимно, без значение кой е крайният победител.
Вратата се отвори и Лий се извърна да види кой идва; беше онова момиче, Беатрис. За секунда той се огледа наоколо за нещо, с което да прикрие голотата си, но после се сети че тя е проститутка и се отказа.
Въпреки това момичето явно се смути и извърна глава настрани.
— Бях взела дрехите ви — каза тя. В едната си ръка държеше изпраните и изгладени дрехи, а в другата — вече чистите му, направени на топка чорапи. Сложи всичко на кревата и се обърна да си върви. — Добре ли се чувствате? — попита Беатрис. Все още не смееше да го погледне. Какво странно момиче.
— Чувствам се отлично — отговори Лий. — Много благодаря за всичко, което направи за мен снощи — ти си чудесна медицинска сестра.
— Няма за какво. Беше ми приятно да се грижа за вас — тя излезе и затвори вратата.
Лий започна да се облича, но изведнъж се сети да потърси пушката си. Тя си беше в калъфа и висеше на кревата. Когато бе вече облечен, Лий се опита да си припомни съня от предната нощ. Беше нещо за баща му и… Джеймс. И двамата лежаха някъде там, под земята. Какво пък, такъв беше животът. И двамата бяха убити през войната.
Такъв бе животът.
Лий свърши с обличането, закопча колана си и слезе долу. На площадката срещна Ребека Чейс.
Тя му се усмихна широко:
— О, здравейте, мистър Лий! Как се чувствате тази сутрин?
— Достатъчно добре съм — отговори Лий. — Благодаря ви за гостоприемството.
— О, няма нищо. Сигурно разбирате, че вече сте много известен човек. Всички смятаха, че мистър Ащън няма съперници тук.
