— Размина му се доста леко. — Лий се опита да мине покрай нея, но тя се пресегна и го хвана за ръката.
— Аз винаги спазвам дадените обещания — каза жената с променен глас. Това раздразни Лий. Тя още се боеше за онзи неин важен любовник.
— Аз също — отговори той и продължи да слиза по стълбите.
— Чуйте — извика му тя през перилата — можете да закусите в кухнята, ако искате…
Това звучеше добре. Лий заобиколи стълбището долу, мина през коридора и се отправи през тъмнината натам, откъдето се чуваха женски гласове. Докато вървеше, разкършваше ръце, за да ги раздвижи.
Кухнята представляваше една просторна, огряна от слънцето, стая. Старата индианка и приказливият барман стояха до печката и пържеха яйца и шунка. Миришеше прекрасно.
Около голямата маса бяха насядали няколко момичета. Бяха поне десет или дванадесет. Лий позна полуиндианката и нейната любовница, Филис. Беатрис Морган седеше накрая и пиеше кафе.
Когато той влезе, всички момичета вдигнаха поглед към него. Те приличаха на букет от ярки цветя в своите весели, жълти, сини и зелени рокли, изпъстрени с цветни шарки и райета. Бяха много хубави жени, по-красиви от повечето проститутки. Ребека ги бе подбрала добре.
Докато го гледаха, за момент Лий се почувства неудобно. Той добре знаеше колко по домашному може да изглежда кухнята в един такъв дом. За работещите в него това бе място, където можеха да се отпуснат и да си отпочинат от грижите и неприятностите.
— Добро утро — поздрави ги той.
— Добро утро — отговориха момичетата. Барманът до печката само кимна и продължи да пържи яйцата. Лий реши, че мъжът още се чувства виновен за случилото се в бара предния ден.
Без какъвто и да било коментар момичетата се сместиха малко, така че да направят място на Лий да седне до Беатрис Морган в края на масата. Това го поядоса, но той все пак отиде и зае предоставения му стол, за да не унижава малката пред приятелките й.
— Добро утро — поздрави го тя. — Гладен ли сте?
— Като мечка гризли — отговори Лий. Тя се изправи и отиде до печката. Лий я чу да го-вори нещо на старата индианка, като заедно с бармана потракваше с тиганите, приготвяйки някакво ястие.
— Добре ли се чувствате вече? — попита едно от момичетата. Тя беше дебеличка жена със закръглено лице, облечена в жълта, силно набрана рокля.
— Ами да — каза Лий.
— Божичко — продължи тя, — как само изглеждахте след битката!
— Сигурно не съм бил приятна гледка.
Беатрис се върна при масата и му донесе чаша силно, чисто кафе. Обикновено той го пиеше със сметана, но нямаше на масата.
— Искате ли сметана? — попита Беатрис.
— Ако имате.
Тя отиде до един страничен шкаф и му донесе пълна каничка със сметана.
Всички момичета около масата го запяха над чашите си с кафе.
— Как само му дадохте да се разбере на онзи надут пуяк Ащън! — възкликна дебеланата.
— И на Мики Слоусън също! — допълни една едра, кривогледа проститука.
Жените приказваха, пиеха си кафето и го зяпаха.
Лий вече се канеше да става и да си ходи, когато Беатрис пристигна със закуската му. Имаше чиния с три пържени яйца, цяла купчина пържени картофи, четири бисквити и дебело парче шунка. Когато Беатрис седна на мястото си до него, останалите момичета престанаха да им обръщат внимание и се заприказваха за техни си неща, като от време на време се кискаха шумно или правеха някоя остроумна забележка за клиент от предната вечер, който бе искал някаква по-специална услуга. И при всяка по-пикантна фраза се обръщаха към Лий, за да видят какво впечатление са му направили.
Лий не бе вярвал, че ще е в състояние да изяде толкова много храна, но не само че се справи с всичко, но изяде и една намазана с масло бисквита с втората си чаша кафе. „Аркадия“ знаеше как да се грижи за стомасите на хората си.
Беатрис седеше до него и с крайчеца на очите си го следеше как се храни. Тя не говореше много; само от време на време правеше по някоя забележка за това, колко бързо минава лятото и колко красиво е сега в планината.
— Имаш ли си кон? — попита я Лий.
— Не. Миналата година имах, но той се разболя — тя се замисли за животното. — Казваше се Скокльо — момичето въздъхна. — Понякога Ребека ни води да по-дишаме малко чист въздух с една каруца…
Лий се нахрани, изтри устата си с една карирана червена салфетка и се изправи.
— Благодаря ти — каза й той. — Закуската беше чудесна.
Лий искаше пак да й благодари за грижите, които бе положила за него, както и за това, че бе изпрала дрехите му, но някак си не можа да се реши да го направи пред толкова много хора. Така че просто каза още веднъж „благодаря“, кимна на останалите момичета и излезе от кухнята.
Зад него се чу луд кикот.
Навън денят беше прекрасен. От планините на север подухваше приятен, разхлаждащ лек ветрец.
Докато пресичаше улицата към хотела на мисис Болтуит, забеляза табелата на магазина на Мартин. Лий промени решението си, качи се на тротоара и се запъти към магазина. Гърдите го наболяваха, особено когато тръгна да изкачва стълбите към вратата — явно при движението се опъваше някакъв мускул.
Той се наведе да надникне през стъкления прозорец на вратата и видя дребничкия мъж с жабешкото лице да стои зад щанда и да говори с някаква селянка с широкопола шапка.
Звънчето лекичко иззвъня, когато Лий влезе в магазина.
— Басма, басма, басма! — тъкмо казваше дребосъкът. — Вижте, мисис Симънс, не казвам, че имате нужда от тънък ленен плат или даже от муселин! Но не можете да не опитате димитеното платно! Все пак става дума за сватба, нали така? Това е особено събитие!
Старата селянка не изглеждаше особено убедена.
— Божичко, Сара, предавам се! Ако смяташ после да нарежеш плата за ризи на този твой Ралф, то по- добре си купи направо дънково сукно.
— Това е добра идея — отговори жената. — Но май няма да е особено подходящо за роклите на шаферките?
Дребничкият мъж махна на Лий за поздрав.
— За бога, Сара, ти направо ме съсипваш! Разбира се, че няма да е подходящо! Момичетата ще приличат на плашила в тях! Но все пак ти си решаваш. Не ме слушай мен! Какво ли знам аз! Само дето съм роден и отгледан в един от най-изтънчените и богати кръгове в Ню Орлиънз. Нищо не разбирам от дрехи и официално облекло! Ама нищичко!
Старата жена явно започваше да се колебае.
— Но ще мога ли да го използвам после за ризи?
— Да, Сара, ще можеш! Тя въздъхна.
— Ами добре тогава, май ще трябва да го купя.
Дребосъкът се извърна към рафтовете зад себе си и взе един топ бял плат.
— Сара — каза той, — ти си голяма глупачка. Този твой Ралф е от хората, дето само вземат и никога не дават. Заслужава да избягаш в последния момент с някой, който ще те оцени по достойнство!
Тази идея явно се хареса на Сара.
— Говоря сериозно — каза мистър Мартин, като отмери парче плат, отряза и повтори операцията. — Ето, това трябва да стигне даже за твоите три дебелани, скъпа. Защо, за бога, не се опиташ да ги накараш да отслабнат малко! Никой уважаващ себе си мъж няма да ги погледне втори път такива!
— Обаче пък никога не боледуват — отговори селянката.
— Това не е най-важното нещо в тоя живот, Сара. И съм сигурен, че жена с твоя опит добре го знае.
Тя се изсмя със странно младежки смях, плати му и си прибра малкия пакет, който й бе приготвил продавачът.
