често, когато се говореше, че някой е пречукай от индианците, човекът чисто и просто бе починал от шарка или друга болест, която причиняваше не толкова романтична смърт.
— Боже милостиви! — възкликна мис Макфий. — Онзи англичанин трябва бая да се е изпотил, за да нареди така един американец! — имаше предвид лицето на Лий.
— Така си е! — отговори той и отиде до мястото, където бе завързан неговият жребец. Едрото животно явно бе щастливо, че вижда стопанина си, защото изцвили и започна да го побутва с муцуна.
— Хубав кон — каза мис Макфий.
— Да. Имате ли нещо за продан, мадам?
— Само не ми казвайте, че искате да продадете този жребец!
— Не. Но търся да купя едно хубаво пони — Лий потупа коня по носа. Голямото животно рядко бе толкова приятелски настроено. — За един приятел е.
— О, имам даже няколко — всички са прекрасни коне. Аз не държа лоша стока.
„Как не, помисли си Лий, разбира се, че не ги държиш жа себе си — само ги продаваш.“
— Ами тогава покажете ми ги, мис Макфий.
Те се запромушваха между двуколките и прашните, раздрънкани каруци за даване под наем, за да стигнат до ограденото място зад конюшнята. Миришеше на стара кожа и конски тор.
— Ето ги моите красавци! — каза мис Макфий. — Къде ли се е скрил онзи полуидиот Алфред! Сигурно пак е отишъл да залага. Ако Господ праща такива като него в ада, то той ще пристигне там, яхнал състезателен кон.
В малкото заградено място няколко коня се разхождаха свободно. Три от тях си бяха абсолютен боклук — напълно изтощени от дългите години непосилен труд. Четвъртият бе здрав, як кон за работа на полето, в който май имаше примесена и малко белгийска кръв. Освен тях наоколо се въртяха две понита и дребна, но стройна сива кобилка с черни „чорапки“.
— Колко искате за младото пони?
— О, прекрасно животно! При това чистокръвно! — отговори мис Макфий. — Едно на хиляда в тези краища.
— Колко?
— О, боже, не мога да се разделя със Светкавица за по-малко от триста долара. Но за вас, като за приятел, нека бъдат двеста седемдесет и пет.
— Това е добра цена. Като нищо щях да ви дам парите, ако бях Анди Карнеги. Обаче не съм, така че ще платя седемдесет и пет долара и нито цент повече.
— Боже милостиви! — възкликна мис Макфий. — Голям шегаджия сте, мистър Лий!
Препираха се още известно време, докато Лий се съгласи да плати деветдесет и седем долара и петдесет цента като в цената влизаше и една стара юзда.
— Нещо друго ще искате ли? — попита мис Макфий, забелязала бързите погледи, които Лий хвърля на кобилата. — Истинска красавица, нали? Мануела Райън — жената на капитана от лагера на дървосекачите, нали я знаете, тя доведе при мен това великолепно животно за продан. В момента Мануела е бременна и затова съпругът й не й разрешава да язди. Той, както чувам, не й дава да ходи много-много по разходки изобщо. При това здрав мъж като него, ирландец с такава страхотна физика, би могъл да си вземе много по-добра жена от някаква си мексиканка, дето хабер си няма от домакинска работа. Ама такива сте вие мъжете…
Лий прескочи оградата, за да разгледа кобилата отблизо, при което гръдният кош го заболя още повече. Животното беше извънредно дружелюбно, добре възпитано — личеше си, че е била любимка на господарката си. Срамежливо подскачайки, конят се приближи до Лий и протегна муцуна към него, за да бъде погален.
Той прокара ръце по тялото й, но не намери никакви белези от камшик, нито следи от прекаран шап или подути ставни връзки. Малките й копита бяха здрави като камъни.
— Давам ви двеста долара за нея — каза той.
— Много обичам мъже с чувство за хумор — отговори мис Макфий.
Малко по-късно, обеднял с деветдесет и седем долара и петдесет цента, към които се прибавиха и двеста четириисет и три долара и седемдесет и пет цента за хубавата кобила, — тригодишна, с юзда и ремък плюс едно поизносено странично седло — Лий подаде на мис Макфий чека за осребряване на договорената сума.
— И да знаете, че ще искам да ми върнете парите обратно, ако-някое от животните се окаже калпаво, мис Макфий.
Тя въздъхна, но се съгласи. Лий получи обещанието, че Алфред ще доведе жребеца и понито, готови за път, при хотела на мисис Болтуит и че след това полуидиотът ще занесе на Беатрис Морган бележка, с която тя да бъде известена, че вече разполага с прекрасна кобилка за езда на име Берта, екипирана със всичко необходимо.
Половин час по-късно Лий вече бе извън града, яхнал отпочиналия си, пълен с енергия, кон и повел със себе си малко по-тромавото пони. Гърдите го боляха ужасно, въпреки плавните движения на жребеца и здраво пристегнатата превръзка. Лий спря за момент, колкото да се извърти малко настрани на седлото, така че да облекчи натоварването на счупеното ребро.
Денят беше адски горещ — това май бяха най-високите температури, откакто Лий бе дошъл в долината. Слънцето ярко огряваше крайпътните храсти и зелената трева. Дори и през шапката си Лий можеше да усети парещата мощ на слънчевите лъчи.
Лий се обръщаше назад от време на време, за да провери как се справя понито. Малкото конче имаше хубава, равна походка, но вдигаше прекалено високо крака, докато вървеше. Хубаво животно — в сравнение с коня на младия индианец. При това Лий бе в правото си тогава да застреля не само жребеца, но и самото момче.
Кобилата за момичето също бе чудесна.
Е, за последното можеше и да съжалява някой ден. Беатрис сигурно щеше да приеме много лично подаръка. Май че се бе охарчил излишно, но конят си го биваше.
Когато излязоха извън пределите на града, Лий отпусна поводите и остави жребеца си сам да намери пътя нагоре из ширналите се поляни. Животното се справяше чудесно, въпреки че бе минавало по тези места само няколко пъти, така че на Лий му се наложи да се намеси и да го върне в правилната посока само в един-два случая. Добър кон.
Ято яребици, проскубани като пилета, излетяха от храстите, когато Лий мина покрай тях, насочиха се косо нагоре и пак веднага се спуснаха да се скрият в гъсталака. Някога Лий би стрелял по тях, та макар и да беше със счупено ребро, франк Леели обичаше да се поддържа във форма. И сигурно щеше да уцели поне една яребица.
Лий отново се замисли за това, че може би вече не бе така бърз стрелец като едно време. Е, все пак още го биваше, след като бе успял да се справи с такъв опитен убиец като Мики Слоусън.
И все пак не се ли надценяваше? Така и не се бе опитал да уцели Слоусън в главата, а пък що се отнася до Том Смол, то той изобщо не се бе настроил за престрелка, толкова зает беше да си придава важност.
Но дори и да беше по-бавен от времето, когато, двадесет и три годишен, бе убил Боб Траут и онези двама мъже, какво толкова?
Всичко, което искаше сега, беше да се установи завинаги в тази долина.
Освен това можеше и да се ожени, въпреки че дори само мисълта за това го караше да се чувства неудобно. Всеки път, когато се замислеше сериозно дали да не предприеме подобна стъпка, той неизменно виждаше усмихнатата Розали. Е, ако се решеше, нямаше да вземе жена от долината. Никой от местните фермери и дребни собственици не би се съгласил да даде любимата си дъщеря за съпруга на един убиец и скандалджия; дошъл неизвестно откъде. Не, ако решеше да се ожени, а ранчото Ривър щеше да става потискащо със самотата си място, с течение на времето — ако го стореше — трябваше да си намери съпруга отдалече.
Може би не беше лошо да отиде до Хелена и да провери как стоят нещата с превоза на добитък по дърварската железопътна линия. След няколко години той самият щеше да се нуждае от нея за конете си. Но беше по-разумно да вземе назаем от банката пари, за да сключи договор за наемането на вагони за
