превоз на животни през следващите пет години. Така всички собственици на ранчо в долината, а дай боже един ден и всички фермери, щяха да зависят от него.
Но Уолкър първо трябваше да се съгласи да отпусне подобен заем. Пък и самата железопътна компания вече може и да се е сетила да подеме такъв бизнес. Дано да не беше… Все пак хората, работещи там, горе, бяха обикновени дървари, които нямаха усет за подобни неща.
Имотен бизнесмен в красива долина. Какво ли би казал Боб Траут за това? Ами горкият Холидей, каква ли щеше да е неговата реакция? Сигурно и двамата щяха да решат, че е много смешно.
Бе дал двеста четирийсет и три долара и седемдесет и пет цента за проклетата кобила!
Лий вече бе стигнал реката, когато видя индианците. Вероятно бяха от племето крий. Ловяха риба.
Бяха всичко на всичко десетина, при това — част от тях — жени.
Лий можеше просто да обърне коня си и да ги заобиколи. Един самотен ездач с два хубави коня представляваше твърде голямо изкушение за бедните индианци. Тъкмо смяташе да направи точно така, когато чу крясъците на някакви деца.
Едва ли щяха да рискуват да си навличат неприятности, ако хлапетата им бяха наблизо. Лий се насочи към тях.
Имаше хиляди теории за това, как трябва да се отнасяш с дивите индианци, когато се срещнеш с тях. Тези съвети може и да бяха полезни в случай, че си имаш работа с наистина диви племена, но Лий не бе виждал такива от времето, когато, преди петнадесе-тина години, бе налетял на група полуголи команчи на излизане от Мексико. Но подобна среща не се бе повторила никога вече.
Сега повечето индианци изобщо не можеха да бъдат наречени диви — просто бяха напълно разорени хора без късмет.
Жребецът му нагази в буйните, но плитки речни бързеи и Лий премина на другия бряг, като теглеше след себе си и не особено очарованото пони.
Четирима индианци седяха около накладен огън и опушваха нарязана сьомга и пъстърва в жаравата. Единият мъж имаше пистолет марка „Уебли“, затъкнат в колана му. Явно някой канадец се бе оказал твърде невнимателен преди известно време и си бе изпатил за това.
Индианецът, който седеше най-близо, имаше къса пушка, сложена на земята до него: нищо особено едноцевка, но човек трябваше да я има предвид.
Лий закара конете до едно дърво и ги завърза за него. Налагаше се да почакат малко, въпреки че сигурно щяха да се оплетат взаимно в поводите си.
Той кимна на индианците. Някаква жена се бе вторачила в него изпод заслон, направен от клоните на една върба. Май не се радваше особено, че го вижда. Лий й се усмихна и скочи от коня си, като внимаваше да не докосва револвера си. Играещите край реката деца дори не го погледнаха.
Лий раз върза закачената за седлото му торба, бръкна в нея и извади един от пайовете на мисис Болтуит, малко натрошен от носенето. Тя му го беше дала, за да напомни на стария Бап как изглежда истинския пай. Всъщност пайовете бяха два, но единият бе с равен, тъй че Лий предположи, че индианците ще харесат повече другия, който бе приготвен с праскови.
Той разви прасковения пай от дебелата кафява хартия, в която мисис Болтуит го беше опаковала, и го сложи на земята до огъня. Лий помаха на жената, после посочи към двете момиченца, играещи си до водата, и след това към сладкиша.
Накрая той седна и зачака рибата да стане готова.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
По време на отсъствието му не се бяха случили никакви неприятности. Не бяха идвали никакви нека- нени гости от имението фишхук и като се изключат няколкото заблудени бика от съседното ранчо, които веднага били върнати в пределите на чуждата земя, нямало някакви други произшествия.
Сандбърг, Бап и Том Кук вече бяха научили за юмручния бой от един каубой на име Будро, които бе минал през ранчото. И сега Бап искаше Лий да му разправи подробно за всеки удар.
— Беше жестока работа, Бап, не ми се говори за това.
— „Жестока работа“! Само това ли можеш да кажеш? — Паят с равен не му хареса: — Е, хиляди благодарности за това, че си дал прасковения пай на онези индианци — ако е вярно, разбира се, а не си го изял ти самият! Паят с праскови е единственият, който тя приготвя що-годе прилично! И ти намери да дадеш точно него. Паят с равен става хубав само ако му се прибавят и ягоди. Всеки сносен готвач го знае…
Когато Лий попита Сандбърг как се справя с готвенето Бап, той внимателно обмисли отговора си и накрая каза:
— Човек още има нужда от нож, за да изяде бърканите му яйца.
Така че Лий обеща на Бап да му разкаже подробно за битката с англичанина в деня, когато той успее да приготви прилични яйца.
Първите три дни след завръщането на Лий бяха посветени на прочистването на гъстия храсталак при речния брод. Това бе трудна работа, която се оказа истинско изпитание за Лий с неговото счупено ребро. Наложи се да се откаже от сеченето с брадва, след като през първия ден едва издържа до мръкване, здраво стиснал зъби и с цената на обилна пот. Затова Лий отговаряше за извозването на отсечените клони с каруцата, теглена от двата товарни коня. Тази работа също му създаваше известни проблеми, но все пак можеше да я върши.
Харесваше му ритъмът на физическия труд; беше му приятно да използва ръцете си по този начин. Така, както бе тръгнало, нищо чудно да станеше приличен фермер някой ден в близкото бъдеще. Със сигурност щеше да намери добър пазар за апалузките си коне в Хелена. Те бяха особена порода, с впечатляващ външен вид и при това отлични за езда. Онези богаташи от рудниците със сигурност щяха много да ги харесат.
Лий с удоволствие забеляза, че Сандбърг вече се отнася много по-добре с Том Кук. Може и да не му харесваше много, че работи с един индианец, но поне не го показваше — двамата се разбираха прекрасно.
Това беше един от проблемите, които бяха притеснявали Лий, но очевидно поне той се беше решил от само себе си.
Том Кук бе харесал понито — пък и как иначе?
Късно следобед на третия ден се появиха признаци за дъжд, така че всички се върнаха в къщата по- рано от обикновено, като Лий откара двата товарни коня в обора.
Пред къщата бе завързан някакъв непознат жребец. Или по-точно кобила, която Лий скоро разпозна.
Беатрис Морган бе решила да ги навести.
Сега тя седеше в люлеещия се стол на верандата — същия, който бе използвала при посещението си и Индия Ащън.
Сандбърг и Том Кук вдигнаха шапки за поздрав и се отправиха към оградената ливада отзад. Бап остана, за да си поговорят.
— Как сте, мис Морган?
— Добре съм, мистър Бап — отговори му тя.
— Имате чудесна кобилка…-той слезе от коня си, за да огледа животното по-добре. — Да, това се вика хубава кобила!
— Благодаря — каза Беатрис. — Името й е Белита.
— Хубаво име. Много хубаво. — Бап потупа коня по краката: — Великолепни, здрави крака. Колко ви струваше?
— Тя ми е подарък, мистър Бап.
— Това се казва хубав подарък. — Бап хвърли един поглед към Лий и се запрепъва към оградената поляна зад къщата, за да остави коня си там.
— Добър вечер — поздрави Лий. — Много мило, че си решила да минеш да ни видиш.
— Но май не е особено редно — каза тя. Беше облечена в дълга синя рокля за езда; на коленете й стоеше сламената шапка. Без съмнение момичето имаше красиви тъмни очи. — Не е особено редно, но аз исках лично да дойда да ви благодаря за кобилата. Това e много голям подарък… — тя се наведе и задърпа
