панделката на шапката си. — Такъв подарък ужасно задължава… твърде скъп е за няколкото часа, през които се грижих за вас. Нямаше нужда — Беатрис отново вдигна очи. — Пък и вие сигурно се чувствате неудобно. Не трябваше да идвам — тя се изправи.
Лий слезе от капрата на каруцата и я остави някой друг да я прибере.
— Напротив. Радвам се, че си тук. А кобилата е заради усмивката ти преди юмручния бой, не заради грижите ти по време на болестта ми.
Тя се изчерви като дете. Какво, за бога, да я прави сега?
— Моля, заповядай вътре — покани я Лий. — Да видим какво имаме за вечеря.
Хапнаха по-рано от обикновено. За вечеря имаше заешко задушено с картофи и ябълков пай. Бап се бе постарал доста при приготовлението на сладкиша, и той беше съвсем приличен, макар и прекалено сочен.
— Чаят е прекрасен, мистър Бап — похвали го момичето.
— Наричай ме Тим — й отговори Бап.
Не говориха много, докато ядяха. Задушеното беше много добро. Рано същата сутрин Том Кук се бе погрижил да осигури необходимите за ястието зайци.
Когато свършиха да вечерят, Бап се зае да почисти чиниите, а Сандбърг и Том Кук пожелаха „Приятна вечер“ и си излязоха.
— Искаш ли да поразгледаш наоколо, преди да се стъмни? — попита Лий.
— С удоволствие — съгласи се Беатрис. — Баща ми отглеждаше коне. В ранчото ни в Илинойс имахме коне порода „Морган“. Хората се шегуваха, че мистър Морган, който отглежда коне „Морган“…
— Ела да ти покажа моите малчугани — каза Лий. — Ако обичаш коне, няма как да не те харесат.
Заобиколиха бараката, която служеше за спалня на останалите мъже в ранчото — чуваше се как Сандбърг пее любимата си песен: „Да танцуваме, хубавици“. Той имаше приятен, дълбок глас.
— Каква хубава песен — промълви момичето — За първи път я чувам.
— Това е мелодия за танци — обясни й Лий. — Когато бях малък, беше много популярна.
— Не и за нас — каза тя. — Моите родители не ни разрешаваха да танцуваме изобщо. Вкъщи майка ми ни даваше да пеем само църковни песни, освен по време на прибирането на сеното… — Известно време Беатрис вървя мълчаливо, като само повдигаше полите на дългата си рокля, за да не я изцапа в тревата. — Сигурно това ти се струва странно — проговори тя накрая. — Да съм израснала в такова семейство, а пък да стана такава… — Момичето го погледна. — Имам предвид начина, по който си изкарвам прехраната…
— Вече ти казах, че за мен това няма значение. Не е моя работа — каза Лий.
— Да, така е — отговори тя. — Повтарям го толкова често, за да не си го мислят хората тайно през цялото време — Беатрис се усмихна. — Като че ли изобщо е толкова важно…
Точно това Лий предпочиташе да не чува. Ако бе решила да го посети — добре. Нямаше нужда да му разправя защо е станала курва или пък какво, според нея, си мислеше той.
— Ето ги моите коне — каза Лий.
Мръкваше се много бързо. Двете малки жребчета и кобилката Светулка си играеха във високата трева — препускаха насам-натам, подскачаха и ритаха във въздуха като агънца. Следобедите прекарваха, като спяха или се разхождаха с майките си из поляните. Но вечер, когато захладнееше, те отново преливаха от енергия и започваха да се гонят едно друго като малки кученца.
Кобилката препускаше пред жребчетата. Тичаше и удряше с копита дупето си, вирнала високо във въздуха пухкавата си опашка.
— Колко е сладка! — възкликна Беатрис Морган. — Как се казва?
— Светулка.
Известно време просто стояха и гледаха бягащите коне.
— Има ли му нещо на окото? — попита тя, като посочи едното от двете жребчета. — Тръска глава и тича някак настрани.
Лий се загледа във високия кон с черна глава, когото смяташе да нарече Дългия Том. Няколко крачки животното пробяга нормално и тъкмо Лий да й каже, че не вижда нищо особено в него, когато забеляза, че жребецът тръсва глава така, сякаш го безпокои някаква муха. Направи няколко стъпки встрани, преди да се втурне да догонва останалите коне.
— По дяволите! — възкликна Лий. — Как така Бап и другите не са забелязали нищо досега! — той погледна момичето до себе си. — Разбираш от коне.
— Може и да не се окаже нещо тревожно — каза тя. — Просто драскотина от някое дърво.
Лий отиде до хамбара за въже. Когато се върна, водеше със себе си останалите мъже. Явно им бе наприказвал не особено ласкави неща, понеже Бап изглеждаше, така, сякаш си бе глътнал езика.
Лий примами кончето, завърза го с въжето и като му говореше успокоително, го привлече към тях. Двамата с Бап се наведоха над него. Понеже вече беше доста тъмно, се наложи Том Кук да отиде да донесе един фенер.
Лявото око на жребчето бе одраскано.
— Няма нищо страшно, мистър Лий — успокои го Бап. — Тази вечер ще го промия с малко солена вода и след няколко дена вече ще му е минало.
— Няма да е лошо, ако успеете да го превържете с муселинена кърпа през следващите ден-два — така окото няма да се възпали — каза Беатрис.
— Май няма да ни остави да го превържем — отбеляза Бап.
— Опитайте — нареди Лий.
— Ама…
— Казах да го направите.
— Може би смятате, че парче пластир ще е по-удобно, мистър Бап — каза Беатрис.
— Ами да — възкликна Бап, — точно от това имаме нужда.
— Добре — каза Лий, — да го закараме до хамбара и да приключваме с това.
Кончето не бе особено очаровано, но все пак остави Бап да му промие окото с мека солена вода и да привърже към болното място парче пластир. Бап извърши цялата операция на светлината на два фенера, закрепени в дъното на хамбара. Кончето най-много се притесняваше от това, че е толкова далеч от майка си и своите приятели. Беатрис стоеше до него, успокояваше го и помагаше на Бап да свърши по-бързо. Когато той приключи и превръзката бе готова, момичето го поздрави за добрата работа.
След това Том Кук отведе жребчето при останалите коне и го пусна да тича с тях.
Мъжете се върнаха в спалнята си, а Лий и Беатрис отидоха в къщата. И двамата не говореха много по пътя.
Явно тя възнамеряваше да прекара нощта в ранчото — иначе не би дошла толкова късно. Сигурно смяташе да спи с Лий, но той нямаше желание за това. Ситуацията, в която бе изпаднал, го караше да се чувства ужасно неудобно.
— Да направя ли малко кафе? — попита Беатрис, когато влязоха вътре.
— С удоволствие бих изпил една чаша.
Когато кафето бе готово, те седнаха на кухненската маса; никой не пророни и една дума. Беше необикновено тиха нощ — не духаше почти никакъв вятър и единственият звук в стаята бе лекото бумтене на вече изстиващата печка и ударите на някаква пеперуда в опушеното стъкло на газената лампа.
Момичето прочисти гърло и каза:
— Имате прекрасно стопанство, мистър Лий. Сигурно много се гордеете с него.
— Можеш да ме наричаш просто Лий, без „мистър“. Нали си моя гостенка…
— Добре.
— Първото ми име е Фредерик, но повечето хора ми викат Лий.
— Разбирам.
Постояха така още малко — докато първите лъчи лунна светлина проникнаха през прозореца и огряха кухнята. Беатрис се пресегна и угаси лампата — нямаше нужда от нея, в стаята бе достатъчно светло.
След няколко минути Лий се изправи:
— Време е за лягане — каза той. — Ти ще спиш в моята спалня, аз ще си направя легло в кабинета.
— Добре. Съжалявам, че ти създадох всички тези неудобства с късното си пристигане — на лунната
