Ащън.
Трябваше или да действа бързо и настъпателно, или да се остави да бъде пребит от бой — такава беше простата истина.
Следващия път, когато англичанинът замахна да го удари, Лий го изпревари и отново го цапардоса в лявото око. Без да му даде време да се опомни, повтори удара и заби юмрук в стомаха му. Целта на последното действие бе да отвлече вниманието на Ащън от истинските си намерения.
А те бяха да го ослепи.
Естествено, ако можеше. Ако продължаваше да има късмет и да стои на краката си.
Почти успя.
Лий отново удари Ащън в окото, като вложи цялата си сила. После го цапардоса в слепоочието.
И тогава, точно когато Лий отстъпваше назад, преценявайки как да продължи нападението си, нещо се случи.
Лий така и не разбра как го удариха.
Изведнъж, без да знае как се е озовал там, Лий се оказа коленичил в прахта. Около него каубоите подскачаха и крещяха. Някъде над главата му се чуваха женски писъци.
Той се надяваше, че Беатрис Морган не бе останала, за да види това. Лий не знаеше защо се намира опрян на ръце и крака в прахта — дали се опитва да стане, или се канеше да се просне на земята по цялата си дължина. Имаше само един начин да открие кое от двете е вярно. Премести първо единия, после другия си крак и направи опит да стане. Гадеше му се.
В този момент, докато все още се опитваше да се изправи, той чу гласа на фипс да брои:
— Шест… седем…
Лий се закрепи на краката си. Не усещаше лицето си, фигурите на заобикалящите го хора се размиваха във въздуха. Ударът на Ащън се бе оказал фатален.
Англичанинът обаче смяташе да довърши работата си докрай.
Лий по-скоро усети, отколкото видя едрата грамада на тялото на нападателя му да се приближава към него. Насили се да се движи, за да се опита да отложи сблъсъка, докато съзнанието му отново се избистри.
Но Ащън успя да го удари в гръдния кош; уцели страната с нараненото ребро. Острата болка накара Лий да се събуди от вцепенението.
Той задържа дишането си и здраво стъпи на земята. Отново се хвърли към Ащън, издържа следващия удар на англичанина, който попадна в гърдите му, и в отговор го прасна в дясното око. Ащън залитна назад, а Лий приклекна и пак го удари на същото място.
Ащън си даде сметка какво цели Лий и вдигна ръце, за да предпази лицето си от ударите му. На Лий обаче му бе все едно. Той продължи да се цели на същото място веднъж, два, три пъти. Последният удар премина през блокадата на англичанина и попадна в окото. От клепача потече кръв.
Ащън отстъпи назад, за да си даде време да се съвземе. За първи път от началото на битката правеше крачка назад.
Лий скочи след него и с всичката бързина, на която бе способен, го заудря първо с левия, после с десния си юмрук. Великанът отклони част от ударите, но все пак един от тях попадна в дясното му око. Той разтърси глава като бик, нападнат от мухи, рязко се хвърли към Лий и замахна с дясната си ръка към главата му. Без малко да улучи.
Тод Фипс обяви края на рунда.
— Е, сега вече започна да правиш това, което трябва, макар и късно — каза младият каубой на Лий, докато той се мъчеше да си поеме въздух върху коляното му. На Лий му се прииска да види момчето на неговото място. — Сигурно си мислите, че трябва да си затварям устата — отбеляза младокът. Лий кимна и вдиша дълбоко, опитвайки се да намести някак си пукнатото ребро така, че да не го боли толкова.
Хвърли поглед към балкона. Беатрис Морган го гледаше. Без да знае защо го прави, той се усмихна и вдигна юмрук нагоре, така както бе направила тя преди малко. Нямаше начин всички присъствуващи да не са видели как успокоява една най-обикновена курва.
— Начало — изкрещя Тод Фипс.
— Извинете ме — каза Лий на дебелия каубой — но трябва да се върна към задълженията си — той се изправи и тръгна към Найджъл Ащън.
Очите на англичанина изглеждаха по-добре. Един от хората му ги бе промил със студена бира. Великанът изглеждаше съвсем бодър и свеж. Подобно на мечка гризли, той атакува Лий, като го удари първо в рамото, а после в челюстта. Последният удар бе много силен и Лий заотстъпва назад в кръга, за да си даде време да му се избистри главата.
После удари Ащън и все сила в лявото око. Англичанинът направи гримаса от болка. Окото изглеждаше ужасно. Някой от тълпата извика: „О, боже!“
Лий нанасяше удари по лицето му с всичка сила, като се целеше най-вече в очите. Ащън се хвърли напред и заби един ъперкът право в корема на Лий — ударът му изкара въздуха. Лий не се опита да вдиша (знаеше, че и това ще стане някога), вместо това се възползва от възможността и се пресегна да цапардоса противника си в дясното око. То също веднага се наду и сега вече англичанинът трябваше да се напряга и примигва, за да вижда с него.
Лий се чувстваше все по-добре и по-добре. Вярно, че изпитваше страшни болки, пък и Ащън все още можеше да го свали в нокдаун, но той откри, че въпреки това се забавлява. Всичко около него изглеждаше ярко и ясно, движенията му бяха бавни и отмерени както по време на престрелка. Това бе приятно чувство.
Лий се усмихна на Ащън, а той с един удар го хвърли към кръга от хора. Отскочи от тях и удари англичанина отстрани, в ребрата, сякаш цепеше дърва. После той се върна в центъра и зачака Ащън да дойде при него. Когато се приближи достатъчно, Лий отново го заудря в очите. Англичанинът вдигна ръце към лицето си, но веднага ги свали, за да се предпази от един лъжлив удар в корема. Лий моментално го фрасна в окото.
Ащън изпъшка и залитна надясно. Следващият удар в лявото око предизвика силен кръвоизлив.
— Олеле! — извика както преди някой от тълпата.
Ащън започна да пъшка, сякаш бе уморен от боя. Някои от каубоите бяха спрели да крещят. Бе достатъчно тихо, за да може Лий да чува влаченето на собствените си и на Ащън крака, докато обикаляха в прахта.
Той се престори, че смята отново да удари англичанина в очите и го видя да отстъпва назад.
Лий се чувстваше все по-добре и по-добре.
Ащън се приготви да го нападне, като се стараеше да държи ръцете си не прекалено високо, а да защитава само очите си. Едрият мъж бе доста смел, а и учителят му не си беше губил времето.
Лий го цапардоса в брадата. Ащън не му обърна внимание.
Лий повтори удара, този път влагайки цялата си сила в него.
Ащън нямаше друг избор, освен да свали малко гарда си надолу, за да прикрие долната част от лицето си и Лий веднага го прасна в окото. Избликна кръв.
Сега каубоите не издаваха нито звук; не извикаха дори когато водачът им удари Лий в гърдите. С хитра странична маневра Ащън удари противника си отново и го накара да залитне настрани. Но Лий веднага се върна и цапна Ащън в дясното око, което още не кървеше, но при все това изглеждаше твърде зле.
Изведнъж англичанинът се метна напред и замахна отгоре надолу, влагайки в движението цялата си страхотна тежест; все едно забиваше колове в земята с грамаден чук.
За секунда Лий реши, че с него е свършено — мъжът бе прекалено грамаден — но после си спомни какъв бе планът му, вдигна юмруци към лицето на англичанина и ги стовари право в кървящите му очи.
— Край! — изкрещя Тод Фипс. — Край на рунда!
— Това беше най-хубавият бой, който съм виждал! — отбеляза дебелият млад каубой, когато Лий се дотътри при него и с въздишка се отпусна на коляното му.
Лий се тревожеше за ръцете си. Вече изобщо не ги усещаше. Дори не го боляха. Не се притесняваше, че няма да може да издържи до края на битката. Само се надяваше, че няма счупени кости. В битка като тази, с голи ръце, бе почти невъзможно да опазиш костите си цели. Особено когато човек се целеше в главата на противника си, както правеше през цялото време Лий. Ако се беше счупила някоя кост, особено в
