— О, боже! — възкликна той и намести издутия си член до влажния отвор между краката й. — Мили боже! — С едно рязко движение той влезе в нея. Дълбоко навътре. И още, и още…
Тя бе много тясна. Влажна, гореща и стегната. Сякаш бе засмукан от опитна проститутка.
Момичето не беше девствено. Той се спомни ухиленото лице на красивия разбойник, загледан в него от височината на скалната площадка. „Неканен гостенин…“. Думите на убиеца отекнаха в главата му.
После Лий престана да мисли.
Напъните му бяха толкова мощни, че цялото й тяло се разтресе под неговото. При всеки нов тласък тя тихичко изпъшкваше.
Лий изръмжа от удоволствие. Беше хубаво, толкова хубаво…
Тя се задъха, докато той влизаше в нея все по-силно и по-навътре. Вкарваше пениса си, напрягаше и въртеше цялото си тяло така, сякаш се опитваше да я прикове към земята завинаги.
Жената извика и зарови пръсти в косата му, издърпвайки главата му назад. Лий усети мощни конвулсии да разтърсват голите й крака. Не спря да се движи — влизаше и излизаше, влизаше и излизаше. Учестеното й дишане приятно затопляше врата му. Вече се чуваше характерният мляскащ звук, съпровождащ доброто любене. Лий долови миризмата й — солена и мокра.
Изведнъж тя пусна косата му и спря да се опитва да го избута от себе си. Лий усети пръстите й да се забиват в раменете му. Момичето нададе дрезгав вик, и го зарита с крака.
— О, Том! — Лий я погледна и видя, че плаче, отчаяно въртейки глава на всички страни. — О, божичко… Томи… Томи…
„Неканен гостенин.“
Тя изви гръб под него, вдигна високо във въздуха стройните си, дълги крака и цялата се стегна от удоволствието. Вече бе много мокра там, отдолу.
После екстазът дойде — първо за него, сякаш се изля в един мощен прилив, придружен със сладка болка в гърба. Той изкрещя и се изпразни. Впръскваше спермата си на талази, които сякаш нямаха край.
Тя се извиваше и стенеше. Вдигаше колене и се бореше с учудваща за крехкото й тяло сила, като че бе обхваната от родилни болки. Кожата на лицето и малките й гърди порозовя, когато я заля вълната на върховното удоволствие. Изпаднала в екстаз, жената се взираше невиждащо в очите на Лий и тежко пъшкаше.
— Съжалявам — каза Лий, докато тя седеше в тревата и се опитваше да закопчае разкъсаната си риза. — Не очаквам някога да ми простите…
Той тръгна надолу по поляната. Търсеше нещо.
След малко се върна при нея. В ръката си държеше 38-калибровия й пистолет. Момичето се бе изправило и отупваше тревата от панталоните си.
— Ето, вземете — той й подаде оръжието. — Можете да го използвате, ако искате.
Лий стоеше и чакаше.
Но момичето просто прибра пистолета обратно в крбура и го погледна с тъжните си очи.
— Не за това, което направихте сега, ще се погрижа да умрете — тя поклати глава. — А заради Том. Заради него ще ви убия някой ден.
Мина покрай него и тръгна да търси кобилата си надолу по склона.
ДЕВЕТА ГЛАВА
През следващите три дни Лий се опита да забрави неприятната случка. Не му беше много лесно. Никога не се бе считал за жесток грубиян, който би направил всичко, стига то да му доставя удоволствие.
Бе смятал, надявал се бе, че е по-свестен човек. Човек, а не животно. Сега обаче вече не беше сигурен, че е такъв. Явно жестокият франк Леели продължаваше да живее в новия мистър Лий и тази тъмна страна от характера му нямаше нищо общо със законния подтик да убиваш, за да запазиш живота си. За това, което бе направил, нямаше никакво извинение. Абсолютно никакво.
И сега, ако Индия разкажеше на брат си какво е направил с нея, щеше да бъде битка на живот и смърт. При това Лий не се чувстваше в правото си да застреля Ащън сега, когато не ставаше дума за смъртта на младия Джейк, а за насилието над една жена. Това би било просто мръсно убийство.
Лий откри, че се надява момичето дотолкова да се срамува от станалото между тях, че да не разкаже нищо на брат си, а това бе проява на малодушие.
За първи път след смъртта на Розали той изпита радост, че тя никога няма да научи какво бе сторил. Това чувство го накара да се почувства изключително зле. Случилото се петнеше паметта й по начин, който нямаше нищо общо със случайния секс с момичета, които бе срещнал след смъртта й. Розали никога не би му се разсърдила за една любовна нощ; но това, което бе причинил на обезумялата от мъка жена, нямаше нищо общо с любовта.
Лий хвърли всичките си сили в работа по стопанството. Трудеше се от тъмно до тъмно — оправяше оградата, цепеше дърва, измаза отново пода на конюшните, занимаваше се с конете.
По този начин той успяваше някак да забрави онзи следобед в тревата с Индия Ащън.
Опитваха се да накарат малките кончета да се подчиняват на най-простите команди, да свикнат да бъдат водени на въже. Това беше деликатна работа. Същите онези качества, които правеха апалузците толкова ценна за неравния планински терен порода, бяха едновременно причина за всички трудности, свързани с тренировката им. Един лек удар, дори една изпусната не на място по-груба дума, и жизнените, тънкокраки кончета щяха да се отдръпнат в себе си, да загубят вярата си в шумните, миришещи на тютюн мъже, които ги държаха затворени в тесни, оградени с въжета пространства.
По някакъв странен начин нежността, с която приласкаваше животните, компенсираше жестокостта към момичето в онзи проклет следобед.
Така Лий се занимаваше с обучението на конете си до пълно изтощение, ден след ден, очаквайки появата на Найджъл Ащън, дошъл да убие мъжа, изнасилил родната му сестра.
Изминаха три дни, но никой, освен Сандбърг и Тим Бап, не дойде в ранчото.
Лий бе доволен да види отново стария човек, хубаво, че пак бе при тях. Въпреки че не преставаше да се оплаква от тиранията на мисис Болтуит, Бап очевидно се гордееше с готварските си умения — при това имаше защо; вече можеше да приготви прилични пържоли, нелошо задушено (макар и с малко по-малко от необходимото пипер) и приемлив, но все пак доста воднист ябълков пай. Още не се справяше добре с пържените яйца: явно му беше много трудно да внимава, като ги прави толкова рано сутринта, така че обикновено ставаха толкова твърди, че човек се нуждаеше от остър нож, за да може да си отреже едно парче.
При все това бе хубаво, че е отново с тях. Той и Сандбърг се разбираха чудесно. Един ден съвсем неочаквано Бап изтърси на шведа:
— Толкова съжалявам, че не можах да се запозная с момчето ти, Оул. Чух, че бил страхотен.
Лий работеше по оградата съвсем наблизо до тях, когато го чу да казва това и просто застина на място в очакване на неприятности от страна на Сандбърг. Нищо такова обаче не стана — шведът само въздъхна и кимна с глава в отговор.
— Той беше най-доброто момче на този свят. — И нищо повече.
Още цели четири дни работиха по стопанството. После дойде време да обиколи земите си. Лий предпочиташе да го направи сам, макар че това означаваше да язди цяла седмица в тая пустош, а може и две, без да срещне жива душа, с която да размени две думи. Мисълта да остане сам за малко, неудържимо го привличаше. Но реши, че не бива да се поддава на изкушението по-добре да изпрати Сандбърг и Том Кук с конете. Бап щеше да се грижи за имението, докато самият Лий отиде до града.
Не виждаше смисъл да се крие. Почти цели две седмици Ащън не се бе появил да отмъсти за смъртта на хората си или изнасилената си сестра. Ако се срещнеха в града — добре. Щеше да стане каквото има Да става.
Рано сутринта на следващия четвъртък Лий проведе дълъг разговор с Том Кук, Сандбърг и Бап. Има-ше им пълно доверие — всички те бяха истински прия-тели и отлични помощници и той не можеше да желае от съдбата нещо по-добро от тях.
Трябваше да яздят внимателно и добре въоръжени. Лий знаеше, че макар и по някакви известни само
