— Искам да го посрещнеш на летището в Маями. Той ще ти каже накъде ще тръгнете след това. И помни, за теб няма никакви проблеми. Стоката е опакована. От момента, когато я изпратят от острова, докато ти я поемеш, всичко е уредено. След това ти ще й береш грижата. Не мога да ти кажа къде трябва да я доставиш, защото не зная. Вик ще ти даде един телефон, на който да се обадиш, щом сте готови да тръгнете. Няма никаква опасност нещо да се обърка, шансовете за това са едно на милион.
Марк се обади с равен, безизразен глас:
— Аз ли ще получа парите?
— Не. Ще ги преведат на нашия общ приятел чрез банката. За това ще се погрижат хората, които приемат стоката. Няма за какво да се безпокоиш. Предаваш стоката и си отиваш. Това е всичко.
— Добре — каза Марк. — Ще го чакам на летището. Има ли още нещо?
— Не се сещам друго, може би трябва да внимаваш само за едно. Вик вече, не избухва, та съм спокоен с него, но внимавай за онова негово желязо — за всеки случай, а? Знаеш какви са младежите. Сега носи със себе си тая играчка, ще му кажа да я остави, но нали знаеш — малко предпазливост не пречи. Гледай да не купи друга в Маями или другаде, без да го усетиш. Всичко става.
— Разчитайте на мен — каза Марк. — Ще го държа изкъсо.
— Когато се нахвърли на онзи карамелен задник, рекох си: няма страшно — каза Спина. — Щом един мъж може да яха, значи не е в лоша форма.
— Ще ми се да я видя пак, когато се върна — каза Виктор. Той сметна, че не е зле да затвърди убеждението на Спина, че си е възстановил мъжествеността. — Надявам се да е още тук.
— Къде ще иде? Ще седи и ще те чака. Ще излезем с яхтата още в деня, в който се върнеш. Мисля да се поупражнявам с този твой пистолет, докато те няма.
— Важното е да знаеш как да го държиш — обясни Виктор, малко горд от възможността да посъветва великия Спина по такъв въпрос. — Всичко можеш да направиш с такъв пистолет, стига да го държиш както трябва.
Трябва да го чувстваш като част от ръката си. Прицелваш се така, като че ли сочиш с показалец.
— Разбирам, зависи как го държиш — съгласи се Спина. — Как ти лежи в ръката.
На път за летището минаха през село Ол Сейнтс, осеяно с екзотични дървета и с изоставени разнебитени коли. Със скорост осемдесет мили в час удариха някакво куче и то отхвръкна през оградата в една градина. Виктор едва се задържа на седалката, докато Спина изправи колата.
Сипна беше налучкал верния тон помежду им. Усмивка разтегли подобното му на череп лице.
— Колата май е като пистолета, Вик. Ти и машината трябва да сте едно цяло, нали?
Някакво задръстване в Паръм ги изненада — попаднаха сред негри, които ги зяпаха от двете страни на пътя. По-нататък разпердушиниха една кокошка, която опръска с кръв предното стъкло, и Спина пусна пръскалката и чистачките.
— Ще пристигнем много рано — каза той и намали скоростта. Виктор с облекчение отпусна мускулите си и разтвори стиснатите си юмруци. През последните пет минути чувствуваше как слепоочията му пулсират.
— Трябва да поговорим — каза Спина. — Марк е в беда. Може би още не знае това, а може и да знае. Трябва да му кажеш нещо, което не можех да му кажа вчера по телефона. Има слухове, му кажи, че много скоро ще искат да говорят с него по онази история с Коболд. Той знае за какво става дума. Говори се, че някаква курва май го е наклепала.
— Андрю Коболд ли?
— Разбира се, Андрю Коболд, кой друг? Онзи негодник, дето работеше при баща ти. Носят се слухове, че се канят да му се нахвърлят.
— Така си и мислех, Марк е очистил Коболд.
— Нямаш право да мислиш нищо — отсече Спина. — Никой не ти е дал право на мнение по въпроса. Полага ти се да знаеш само, че федералните са се заинтересували от случая. Не разбирам само какво ги е спирало досега. Може би се канят да го изнудват. Кажи му, че според мен най-добре ще е да изчезне. Кажи му, че това е още една причина, поради която трябва да успеем с кубинската сделка, защото от Куба няма да го екстрадират. И още едно нещо — помни, че каквото каже Марк, това е. Той е шефът.
— Разбира се, Сал.
Спина погледна през прозореца към небето. Блестейки на слънцето зад телефонните жици и редкия шумак, самолетът от Маями се снижаваше за кацане, като влачеше след себе си черта от мръсен дим. Той почака малко, сетне се обади:
— Имаш ли въпроси?
— Само едно нещо — каза Виктор. — Какъв смисъл има да се мъкнем чак до Седж Бей за тези ковчези? Не можеха ли да ги стоварят в някое място като Бискейн или Форт Лодърдейл, където човек може да иде, без да му се схване задника в автобуса? Струва ми се, че е глупаво да ги мъкнем от единия край на щата до другия.
— Имат си съображения — обясни Спина. — На хората, които се занимават с наркотици, тези дни им се привиждат призраци. Нали чу как Бюрото за борба с наркоманията миналата есен е проследило онзи кораб от Франция?
— Това беше работа на синдиката от Ню Джързи, нали?
— Същото е и сега. Синдикатът има клон във Флорида. В момента три от техните момчета излежават присъди от осем до петнадесет години в Латуна. Трябва да се очаква, че ще бъдат предпазливи. Ти трябва само да наемеш катафалка до Форт Пиърс, след това да се свържеш с тях и да правиш, каквото ти кажат. Може да ти се наложи да променяш маршрута два-три пъти. И сигурно така ще стане. Тези момчета просто искат да опекат така работата, че да са сигурни, че няма да станат храна на лъвовете заради някаква шибана грешка от твоя страна.
— Няма да има такова нещо — увери го Виктор.
— Дано, момчето ми. Заради всички мас. — Спина натисна педала за газта. Озеленената магистрала на Антигуа свършваше в едно кафяво парче пустиня, където самолетът на „Пан Америкън“ очакваше пътниците си.
6
На летището в Маями беше оставена бележка за Марк да позвъни на дон Винченте.
— Слава богу, че Тереза знаеше къде мога да те намеря. Слушай, Марко, стегни се: имам лоши новини. Вчера са убили брат ти. Току-що ми позвъни едно лице от Палермо.
— Паоло? — възкликна Марк. — Паоло ли са убили?
— Да, убили са го.
Думите в упътването за използването на телефона изведнъж се завъртяха пред очите на Марко и се подредиха в безсмислени изречения, сред които изпъкна една единствена неуместна италианска дума: Timballo. Timballo — прочете той. Барабан. Какъв барабан? Думата изчезна, не остана нищо освен хаотичен английски текст. Гласът на дон Винченте дърдореше и писукаше някъде в пространството. Марко притисна отново слушалката към ухото си.
— Дон Винченте, какво се е случило? Не разбирам.
— Казвам, че сложили бомба в колата му и я взривили.
— И Паоло хвръкнал с колата?
— Да, заедно с колата — натърти дон Винченте и за миг в сериозния му тон се промъкна нотка на раздразнение. — Сложили в багажника голям заряд, парчета от колата се разлетели на стотина метра.
— Може би е някаква грешка. Там, където живеехме, имаше поне петнадесет-двадесет Ричоне. Може би бомбата е била за някой от тях.
— Няма грешка — каза дон Винченте. — Докопали са брат ти, горкият, дето държеше гаража. Убили са го тази сутрин. Ако те интересува времето, малко след седем. Брат ти е мъртъв. Това е.
Неверие и убеждението, че го е сполетяла трагедия, за миг съжителстваха в ума на Марк. Сетне неверието рухна.
— Той беше кротък човек — каза Марк. — Никога не е имал неприятности.
