— C’e l’avvocato Crespi?20
Гласът й прозвуча укорително:
— Vuol parlare con l’Onorevole?21
— L’Onorevole. Si. Scusi tanto. Mi sono dimenticato.22
Обади се нетърпелив мъжки глас:
— Pronto. Chi parla?23
— Джовани, аз съм, Марко. Братовчед ти Ричоне. Говоря английски да не би да подслушват тук телефоните.
— Марко, радвам се да те чуя. Много време мина, а? Цели десет години. Кога можем да се видим?
На Марк не му се вярваше, че говори с човека, който преди едно десетилетие беше длъгнест, вързан в езика семинарист, който се канеше да обърне гръб на църквата и да стане юрист.
— Слушай, Джовани. Тук съм за кратко време и работата е малко сложна. Ще ми се да те видя. Знаеш за смъртта на брат ми Паоло. Може би ще бъдеш на погребението, тогава ще се видим там и, надявам се, ще можеш да ми помогнеш.
— Марко, просто нямам думи. Съболезнованията нищо не значат. Четох за Паоло и ми е мъчно, че няма да мога да го изпратя в последния му път. Той беше прекрасен човек и смъртта му е трагедия за мен. Как погребението не беше някой друг ден! Може би си чул: хората в Калтанисета решиха да ме изберат за свой представител и оттогава вече нямам личен живот. Впрочем чиста случайност е, че ме намираш тук. Дойдох от Рим вчера, утре заминавам обратно, а трябва да говоря на три събрания.
— В такъв случай ще си зает. Да, разбирам, изключено е.
— За голямо съжаление. Таксито вече ме чака, иначе бих ти предложил да прескочиш да се видим.
— Нищо. Разбирам. Зает човек си.
— Неприятно е, че се разминаваме така, Марко. Слушай, защо не спреш в Рим на връщане? Ще се радвам да те приема у дома и да те поразведа из града.
— Тук съм само за един ден. Довечера трябва да взема самолета за Щатите.
— Много жалко, Марко! Но това е, какво да се прави? Както и да е, имаш адреса ми. В Рим ще ме търсиш чрез Камарата на депутатите. Е, просто да се надяваме, че ще се видим скоро. Винаги съм готов да направя всичко за теб, Марко, помни — всичко.
В колата Фоска каза, сякаш четеше мислите му:
— Май си позагубил ориентирите тук. Мога да те разбера, сам съм го изпитал. Когато се върнах от Щатите, никой не ме бръснеше за нищо. Пък и нямах никакви разправии с разни Джентиле.
Бяха вече в предградията и отпред, зад черно-сребристите кубове на новите заводи, се показа Рочела. При светофара ревът на ауспуха на колата премина в мъркане, но беше заместен от оглушителния шум на индустриалния район.
— Подразбрах това-онова за теб — обади се Фоска. — Твоят случай ме заинтригува. Доколкото разбирам, тук си градил солидна база от привърженици, но котка ти е минала път. Щом си офейкал, цялата организация се е разпаднала като къщичка от карти. Онези две добри любезни момчета, които са работели за теб в Калтанисета — как бяха, Сарди и Лобрано? — не са оцелели и месец. Торят маргаритките сега. Мата се изхитри и мина на страната на Джентиле. Джордано го подхлъзнаха и сега излежава петгодишна присъда в Учардоне. Закрилата изчезна яко дим. Дон К. трябваше да се съюзи с тайфата на Джентиле, за да се справи с конкуренцията в наше лице — новопристигналите.
— Ти познаваше ли брат ми? — попита Марк.
— Зареждах един-два пъти колата си на неговата бензиностанция, но не си спомням да съм го виждал. Съдено му беше да го пречукат рано или късно, защото теб те нямаше. Разбираемо е. Той май нямаше никакви връзки. Могли са да го пречукат, когато им скимне.
— Кого са натоварили с убийството?
— Някой от главорезите на Джентиле. Скоро ще узнаеш, но каква полза от това? Там, където отиваме, няма и помен от цивилизация. Живеят в миналото.
Когато завиха по пътя за Багерия, Марк се обърна: оттук Палермо изглеждаше като прояден зъб, който едва се подава от челюстта на хоризонта. Големите промени бяха настъпили само в градовете; извън тях се меняха само годишните времена. Изгореният от слънцето пейзаж изглеждаше сив и зърнест като стара кинолента. Волове теглеха ралата, които чегъртаха малките парчета земя между скалите. От колибите към тях зяпаха селяни, замаяни от пагубния труд.
— Тук е доста спокойно сега — каза Фоска. — Когато се върнах, пет години се води гражданска война. Не им беше леко на онези, които се връщаха от Щатите. Повечето от нас подкрепяхме Джони Ла Барбера, но не умряхме от скръб, след като някой вдигна във въздуха братята Ла Барбера. Който и да е бил, с това той въведе нова мода. Днес решат ли да пречукат някого, вдигат го във въздуха с колата му.
Марк усети някаква горчилка в гърлото си и преглътна.
— Така сигурно не страдат — каза той.
Кампамаро беше почти неузнаваемо. Жителите му бяха вложили парите, получени от спекулациите и дребните мошеничества от следвоенните години, в строеж на всякакви грозотии, каквито можеха да си позволят. В старанието си да не изостават от градовете бяха започнали — и зарязали наполовина — един площад, набразден като бойно поле с ровове за дренажни тръби, които така и не бяха поставили; виждаха се също четири циментови пейки, пълен със зеленясала тиня шадраван и обществен клозет, който още не бяха свързали с водопровода. В опушената селска кръчма, където някога старците бяха почели Марк с поканата да играе карти с тях, сега имаше джукбокс, висеше реклама за пепси-кола и седяха младежи от новото поколение. Нито едно познато лице. Старците не се виждаха — заедно със свещеника и с дон Карло Маня ги бяха изгонили оттук да чакат смъртта далеч от хорските очи. Слабоумната дъщеря на дон Карло, която някога предлагаха на Марк за невеста, беше отдавна омъжена и беше народила няколко слабоумни като нея деца, а някогашните момичета, които той мечтаеше да обладава, сега носеха маската на наближаващата средна възраст. Вече беше трудно да се познае в коя от селските съборетини, сега облицовани еднакво с шлакови блокчета, го бяха замлъкнали да се гаврят с него мароканците и кои от засадените със зеле лехи бяха наторени с праха на африканците. Само планините бяха останали такива, каквито ги помнеше — като огромни купчини каменна сол, които хвърляха кристални отблясъци под безжизненото небе.
Паоло беше построил гаража си до старата им къща, Експлозията — станала, когато след едно обаждане по телефона той седнал в камиона и включил двигателя, за да отиде някъде да оправи нещо — беше предизвикала поразителни разрушения. До неузнаваемата купчина от разкривен метал между изгорелите бензоколонки бяха оставени радиаторът, две колела, бронята и регистрационната табелка, събрани по дворовете и покривите, където ги беше запратила силата на взрива. Върху останките на камиона беше положен венец от няколкостотин вече жълтеещи кали. Къщата беше изподраскана от разхвърчалия се метал, и почерняла от пожара. Единственият прозорец на първия етаж беше счупен; превързани с креп палмови клонки красяха сега балкончето, а широки ленти от черен сатен с бели букви „Паоло“ бяха забодени във вид на огромен кръст на фасадата — знак, че смъртта е поразила този дом.
— Дон К. разреши погребението и нареди всичко да бъде първокласно — обясни Фоска. — Поръчахме ковчег от тиково дърво. Би било добре да видиш брат си за последен път, но трябваше да заковем ковчега. Досещаш се защо.
Марк знаеше. При такива трагедии, когато от жертвата не оставаше почти нищо, една погребална фирма от Палермо изпращаше восъчна кукла; в ковчега поставяха тази кукла, облечена в празничния костюм на покойния, а на мястото на лицето залепваха увеличение от някоя неотдавнашна снимка. В такива случаи не беше прието да държат ковчега отворен, за да се простят скърбящите с покойника.
— Поръчахме около хиляда кали и доведохме три оплаквачки — продължи Фоска. — Вече не се намират оплаквачки в наши дни. Не искат да идват в такива селища, ако не ги докараш с някой лъскав автомобил и не им обещаеш богата кльопачка. Зор видяхме, докато ги намерим.
Марк слезе от колата и се огледа. По всички прозорци откъм улицата бяха застинали забулени фигури, по-нататък, в края на селото, чакаше старата катафалка, а около нея стояха мълчаливо онези, които щяха да носят ковчега, и наетите от Фоска три жени, които щяха да дерат дрехите си и да вият. Това беше драма, каквато селянинът едва ли би могъл да види повече от един-два пъти в живота си; обичаят предписваше точно каква роля да играе всеки от многото актьори, а на Марк беше отредена главната роля.
