пари за катафалките си — от време на време ги позацапа с боя и толкоз. А и пътят оттук до Китс Холоу не е много добър. Чак там се излиза на №1.
— Да тръгваме тогава.
— Както кажете. — Шофьорът беше недоволен и това пролича както по мрачното му лице, така и по тона му.
Туптежът в слепоочията на Виктор се засили, а когато се размърда на неудобната седалка, усети бодежи по местата, където имаше спукани или счупени кости. Той отдаде това на рязката промяна на климата. Бяха вече в запуснатите окрайнини на града, където около паянтовите къщурки се мотаеха по долни ризи мършави, сякаш болни от треска мъже; когато шофьорът спря да поздрави някакъв свой приятел, някъде отблизо долетя жабешки кряк и свирене на щурци.
Пътят беше разкалян.
— Вали ли много тук? — попита Виктор.
— Сега му е времето, мистър.
— Ще намерим ли скоро някой телефон, който работи?
— Сега поправят мрежата в този район.
— Спри до тази пивница — каза Виктор. — Трябва да се обадя.
Той влезе в пивницата, поръча чаша уиски и халба бира и от автомата избра един номер в Маями. Телефонът даваше заето. Виктор излезе от кабината и се върна до входа. От другата страна на улицата, под ошмулените от вятъра палми, две дървени къщи се подпираха една друга; ситен дъжд дупчеше черната локва, чиито очертания напомняха картата на Южна Америка. Крайслерът катафалка, клюмнал до тротоара със замъглените си стъкла и стичащите се по страните му струйки вода, се вплиташе идеално в пейзажа, сякаш винаги е бил там. Виктор почака пет минути и отново избра номера. Този път му отговори детски глас.
— Обажда се Виктор — каза той. — Кажи на татко ти, че Виктор иска да говори с него.
Отговор не последва и той помисли, че са ги прекъснали; после долетя мъжки глас.
— Кой е?
— Виктор. Поръчано ми е да ви се обадя. Току-що пристигам.
— Откъде се обаждаш?
— От автомата в някаква пивница.
— Караш ли стоката?
— Да.
— Слушай, я ми дай Ричардс.
— Той не е с мен. Не успя да дойде.
— Как така не успя да дойде? Знаем, че той се занимава с тази работа.
— Забавиха го някакви семейни неприятности.
— Това не ми харесва. Ние разчитахме, че Ричардс отговаря за това.
— Можех да го изчакам, но ми казаха, че стоката ви трябва до три дни. Да го изчакам ли?
— Не, идвай ти. Сам ли си?
— Има и шофьор.
— Познаваш ли го?
— Откъде да го познавам? Тук съм за пръв път в живота си. Дадоха ми го заедно с колата.
— Аха. Добре, слушай сега: научи името и адреса му. Всичко, каквото можеш да разбереш за него — възраст, що за човек е. И най-важното откъде е. Искаме да знаем всичко за него.
Виктор остави слушалката до апарата и вече отиваше към вратата, когато жената, която му беше сервирала напитките, се показа иззад мънистената завеса.
— Слушайте, не задържайте много телефона. Тук чакат още двама, и те искат да се обадят.
Той махна с ръка и излезе навън. В катафалката шофьорът седеше сгърчен, със затворени очи, сякаш беше получил сърдечен удар, докато чакаше.
Виктор го сграбчи за рамото и го разтърси.
— Как се казваш?
Човекът отвори очи и с мъка се окопити.
— Питам как се казваш?
— Еди.
— Второто име?
— Мистър, има ли значение това?
— Току-що говорих с един приятел, който разправя, че те познавал.
— Името ми е Еди Морено. — В гласа на шофьора прозвуча сдържана гордост. — Морено. Тъмен, по испански.
— Да, разбирам. И живееш в Седж Бей, а?
— Работя в Седж Бей, а живея в Ню Ривър Инлет. Чували ли сте за Ню Ривър Инлет?
— Не.
— Така си и мислех. Това е малко селище. Преди живеех в Саймън Дръм. Знаете ли? Според мен вашият приятел сигурно е сбъркал. — Той се захили лукаво и отметнал глава назад, изгледа косо Виктор.
— Ще ида да му обясня — каза Виктор. — Искаше да те поздрави.
Жената стоеше до телефона с ръце на кръста и се махна едва когато той я изгледа свирепо.
— Не се бавете много, мистър, моля ви — изхленчи тя.
— Казва се Еди Морено — съобщи Виктор по телефона. — Живее в Ню Ривър Инлет, преди това е живял в Саймън Дръм. Възраст около тридесет и, пет, тегло към сто и четиридесет паунда. Може да е от индиански произход.
— Добре, приятелю. Ще проверим всичко това, но ще трябва време. Обади ми се пак след един час, само че на друг номер. Запиши: Копървейл, осемдесет и осем, петдесет и три. Продължавай по шосе 107, но позвъни пак, преди да стигнеш в Китс Холоу. Може да ти дадем друг маршрут.
— Добре, ще се обадя пак.
— И още нещо. Я ми кажи това-онова за Ричардс. Как е малкото му име?
— Марк. Приятелите му го наричат Марко.
— Що за човек е? Как изглежда?
— Около тридесет и пет. Възнисък. Слаб. Черна коса, прошарена по слепоочията. Остър нос. Прилича малко на Джордж Рафт в първите му филми. „Сега проверяват мен — помисли си той. — Нещо май не им харесва.“
— Да знаеш случайно откъде е родом?
— Някъде около Калтанисета. Нещо друго?
— Няма. Време е да тръгваш.
Виктор излезе на улицата, влезе в катафалката и затръшна вратата. Шофьорът включи двигателя и те потеглиха с грохот. След няколко минути последните бордеи в покрайнините на Седж Бей изчезнаха зад мрачната палисада от дървета покрай пътя.
— Намали скоростта — каза Виктор.
— Мислех, че бързате.
— Не мога да понасям люшкането на тази таратайка. Повдига ми се.
— Както кажете.
— Намали още. Карай с тридесет.
— Мистър, требва да ви кажа, че така ще се влачим цяла нощ.
— Колкото по-дълго пътуваме, толкова повече ще вземеш. Какво те тревожи?
— Бъркате. Парите са едни и същи, времето няма значение. А мен ме чака жена ми. Тя не обича да закъснявам вечер. — Той мърмореше с раздразнение и хапеше устните си като старец.
— Как се нарича тази местност?
— Всичко това тук е Евърглейдс. А ей там, виждате ли, започва блатото Биг Сайпръс.
— Пустичко е тук, а, Еди? Няма много движение по този път.
— Има, но по-рано. По него минават момчетата от химическия, завод, които се връщат в Кларксвил и Стан Крийк. Но те са се прибрали преди час-два.
