— Ще вземеш стая в хотела на летището и ще ме чакаш там. — Той погледна часовника. — Сега е два след обед, понеделник. Да се уговорим така: ако не се върна до четири след обед в сряда, действай сам. Какво ще кажеш?
— Ще се оправя, Марк. Остави тази работа на мен. Няма да има никакъв проблем.
— Не се съмнявам. Знаеш, че предпочитам да съм до теб, и ще направя всичко възможно да се върна навреме, но ако не успея, сигурен съм, че няма да провалиш мен и Салва.
След няколко минути извикаха пътниците за самолета на Марк. На бариерата Марк и Виктор си стиснаха ръце и се прегърнаха.
— До скоро виждане — каза Марк. — И помни: ако не успея да се върна, запази хладнокръвие. Каквото и да стане, не губи самообладание. Имаш мозък, използвай го!
7
По време на дългия полет през Атлантика от Ню Йорк до Рим Марк стигна до едно решение: ще се възползва от това посещение и ще се опита да преговаря за връщането си в Сицилия. Тъй като деловите му връзки с дон Винченте почти бяха прекратени, животът в Нова Англия не предлагаше кой знае какви перспективи. Нямаше особен талант или стремеж да се занимава с дребни сделки по продажбата на недвижими имоти, а и чувствуваше, че семейството му бавно се разпада под влиянието на новия начин на живот. Впрочем дон Винченте го беше подпитал вече какво мисли за кубинския проект, но първоначалният ентусиазъм на Марк беше поизстинал.
— В Солсбърн няма никакво бъдеще, Марко, дори и да искаме да останем тук. Грубшек няма да го преизберат, а щом той си отиде, онзи конски сурат Вайсман ще забие отново крак по улицата. Не че сега имам от тях кой знае каква полза. Но трябва да приемем фактите: щом като тези латиноамериканци могат да идват тук и да ни пердашат, значи времената са се изменили. Въпросът, който ме интересува, е: имаш ли някакви лични планове?
— Не бих казал такова нещо.
— Струва ми се, че трябва поне да помислиш за кубинския проект. От нашия човек там знаем, че това е сигурна работа. Имам предвид Брадли. Предполагам, че го познаваш по-добре от мен. Услужих му преди няколко години, когато още действахме заедно. Мога да ти кажа, че именно той надуши какво вършеше Коболд.
— Тръпки ме побиват от Брадли — каза Марк. — Инстинктивно не му вярвам.
— И мен ме побиват тръпки от него, но той е полезен. Това ново правителство е на път да си отиде, просто плаче някой да го свали. Аз рискувах тридесет милиона в Куба и сега има изгледи да си върна част от тях.
— Ще си върнете всичко. Имате много приятели, които работят за вас. Вие дори не сте виждали повечето от тях.
— Тогава защо да не се присъединиш към нас? Защо да не задвижим пак стария синдикат? — За миг надежда и плам позачервиха жълтеникавите страни на дон Винченте, а уморените му очички заблестяха. — Е, Марко? Какво ще кажеш?
— Ще трябва да поговоря с Тереза, дон Винченте. Имаме проблеми с децата и с училището. Не зная как тя ще погледне на една нова промяна на обстановката. Идеята май не е лоша, но да видим какво ще каже тя. Знаете как е — жените са консервативни.
— Все пак, помисли, Марко. Ако решиш да дойдеш, с радост ще те приемем. Винаги можеш да разчиташ на това.
В Рим нямаше директна връзка, а на всичко отгоре самолетът излетя с три часа закъснение, тъй че Марко кацна в Палермо едва в десет часа сутринта във вторник.
Там всичко се беше променило. Годините не само го бяха откъснали от познатия пейзаж, нарушен сега от огромни нови сгради, но той беше забравил и как изглеждат съотечествениците му; мъжете, които щъкаха като раци по лъскавите помещения на летището, му се сториха по-дребни, а ведрите някога лица на жените сега изглеждаха празни и апатични.
Посрещна го дребно спретнато човече със загоряла от слънцето кожа и с черна пура в ъгъла между тънките, едва забележими устни.
— Аз съм Джо Фоска, приятно ми е.
— Радвам се, Джо.
— Хубаво си е човек пак да поговори английски — отбеляза Джо.
— Да не би да си живял в Щатите? — попита вежливо Марк.
— Знаеш ли шестдесет и девета улица на изток? Държах апартамент там осем години. После за известно време въртях италианската лотария в Бруклин. Изгониха ме едновременно със Спина. Заедно се върнахме. Сега съм пак в пущинака, в Калстелнуово. — Той направи гримаса. — Изкарвам колкото за яденето.
На паркинга на летището ги чакаше червена „Алфа Ромео“. Седнаха и Фоска включи двигателя.
— Накъде? — попита Марк.
— Казано ми е да те откарам в Кампамаро, да остана с теб, докато свърши погребението, и да те върна пак тук.
— Искам да отида в Пиопо да видя тъщата — каза Марк. — Искам да посетя и роднините си в Калтанисета и Сан Стефано.
— Няма да го бъде — отговори Фоска. — Ще те следят през цялото време, докато си тук, и ако не правиш това което е наредено, ще те пречукат.
— Чии нареждания изпълняваш? На един, който се казва Джентиле… или на някой, свързан с групата на Джентиле?
— Не изпълнявам ничии нареждания. Това е приятелски жест от моя страна. Правя услуга, като се надявам, че и ти някога ще ми помогнеш. Искам само едно: да не ме забършат и мен, ако вземеш да правиш някакви номера.
— Защо не ме закараш тогава до дон К.? Няма да се отклоним кой знае колко много.
— От вчера е на легло след нов сърдечен пристъп. Не може да те приеме.
— Познаваш ли Таляфери?
— Познавах го. Умря през юни миналата година. Ти май губиш връзките си. Така става, когато си далеч.
— Ами Креспи? Онзи, когото избраха за депутат от Калтанисета в листата на християндемократите. Той ми е братовчед.
— Виж, това е друго нещо. Разправят, че той ще влезе в новото правителство. Само че повечето време той е в Рим.
— Трябва ми траурен костюм — каза Марк.
— Добре, можем да спрем пътем в града.
Спряха пред магазин за готови дрехи на една улица зад черквата „Санта Мария Нуова“, където продаваха евтино облекло. В Палермо само работниците купуваха конфекция и обикновено костюмите бяха скроени така, че в тях човек добиваше скромен, дори раболепен вид. Но в кройката на траурните костюми имаше известен шик. Най-тържествените случаи в живота на бедните бяха свързани с обичаи, съпътстващи смъртта. Вталеното сако на избрания от Марк костюм с широки ревери и ватирани рамене сякаш бе кроено за някакъв адмирал. Марк се огледа в зацапаното огледало и разбра, че траурът му отива. Зад гърба му Фоска цъкаше одобрително. Някакъв мълчалив човечец, влязъл след тях в магазина, пробираше евтините вратовръзки, закачени на въртящата се стойка, и не обърна внимание на доближилия го продавач. Когато Марк и Фоска излязоха, той се повъртя още миг край стойката и после тръгна след тях.
Растящото отчаяние внесе известен ред в мислите на Марк. Той се сети за някакъв телефонен номер, който беше записал в бележника си.
— Може ли да се обадя по телефона?
— Защо не? Стига да съм до теб, докато разговаряш.
Отбиха се в съседния бар, Марк купи жетон, влезе в кабината и набра един номер в Палермо Обади се някаква жена.
