— Така е. Но един друг, когото знаем, имаше Те чакаха дълго.
— Нищо ли не е казал? Не са ли викали свещеник?
— Казах ти три пъти — събирали са го по цялата улица. Няма го. Вече нищо не може да го върне, Марк. Трябва да приемеш фактите.
Марко беше разтърсен като човек след ампутация. В живота му цъфна кървяща рана.
— Не е страдал — промълви той за самоуспокоение.
— Какво каза?
— Беше добър човек. Казвам, че не е страдал.
— Разбира се, че не е. Та как би могъл? Нямаш време да страдаш, когато се разлетиш на късчета.
— Дон Винченте, прощавайте. Не зная какво би трябвало да кажа в такъв момент. Не забравяйте, че Паоло ни отгледа след смъртта на татко, аз тогава бях още дете. Струва ми се, че би ми било по-леко, ако го бях видял, преди да издъхне.
— Зная това, Марк. Слушай, имам една идея. Ако искаш, мога да уредя да заминеш за погребението.
— Трябва да отида, каквото и да стане.
— Нищо няма да стане, нищо. Вече говорих с онова лице и то обеща да се погрижи за всичко. Ще задържат погребението до пристигането ти. Можеш да отидеш за един ден и да се върнеш. Няма и да забележат, че си там. Един вид примирие. Някой ще те посрещне и ще се навърта около теб, докато отлетиш. Но останеш ли повече от двадесет и четири часа, ще те върнат в ковчег.
— Ще взема първия удобен самолет. Благодаря ви за всичко.
— Няма защо, Марко. Ти си член на моето семейство, това важеше и за брат ти. Трябва да направя, каквото мога. Ще се свържа с Палермо, та да знаят, че пристигаш. Как мислиш, колко време ти трябва да стигнеш там, от където си сега?
— Не зная. Всичко зависи от връзката между самолетите. Може би седемнадесет-осемнадесет часа. Не по-малко.
— Ще те чакат — каза дон Винченте.
Час по-късно Марк посрещна Виктор със самолета от Антигуа, намериха на летището ресторанта „Хауард Джонсън“ и се настаниха в един празен ъгъл. Ръкостискането на Виктор беше яко, походката му — наперена, но под външната самоувереност все още прозираше — като при двойна експонация — някаква сянка на отчаяние.
— Уф, радвам се да те видя пак, Марк.
— Аз също се радвам. Изглеждаш екстра.
— Така се и чувствам — ухили се широко Виктор. Беше се научил да прикрива с усмивка напрежението и смущението, но усмивката беше изкуствена и някак неуместна.
— Добре ли прекара в Антигуа?
— Чудесно. Слънце, море, мадами, пиячка. Всичко колкото ти душа иска.
— Разправят, че било много хубаво място — каза Марк. — Имаш хубав тен.
Всъщност Виктор навсякъде беше загорял великолепно, но на фона на загара малките светли белези изпъкваха по-ясно, отколкото при естествено бледата му кожа.
— Живот на открито — обясни Виктор. — Там така я карат, че забравяш всички грижи. Живееш, кажи го, ден за ден.
— Хубаво, стига да падне такова нещо — каза Марк. — Как е Салва?
— Ударил го е на живот. Ще ти кажа нещо за Салва: у този човек има живец. — Усмивката се появи и изчезна, оставяйки за миг впечатлението за униние.
— Тук си прав — каза Марк. Вече се беше овладял напълно — монарх, който управляваше империята на спокойствието. Келнерката в баварска носия изпълни поръчката им и той й кимна приятелски.
— Как са Тереза и децата?
— Добре са.
— Страшни хлапета имаш. По-забавни са от стадо маймуни. Много ми хареса у вас, всяка минута беше удоволствие.
— И ние ти се радвахме, Вик. Децата все за теб говорят.
Настъпи мълчание. Голямата стрелка на часовника над главата на Виктор се премести на 1,45. В 2,30 Марк трябваше да тръгва.
— Ето ни пак заедно — каза Виктор. — Готови да тръгнем на път заедно. Знаеш ли, Марк? Страшно се радвам, че ще ти помагам в тази работа. Чувствам, че поне веднъж в живота си ще бъда полезен. Кога тръгваме?
Марк сложи равна лъжичка захар в кафето си и замислено го разбърка.
— Има промяна в плановете — обясни той. — Съжалявам, Вик, но се налага да обсъдим някои неща.
Тревога осени лицето на Виктор, от което то доби по-интелигентен вид.
— За бога, Марк! Какво е станало?
— Току-що разбрах, че са убили брат ми Паоло.
— Какво? Убили брат ти Паоло? Шегуваш се.
— За съжаление, не. Убили са го там, в Сицилия. Току-що ми каза баща ти. Ще го погребват утре и аз трябва да бъда там.
Потресен, Виктор затърси по лицето на Марк някакъв признак на вълнение, по напразно.
— Боже мой, Марк. Не разбирам. Убили брат ти, а ти седиш тук и разговаряш с мен, като че нищо ме е станало. Наистина ли брат ти Паоло е мъртъв?
— Взривили го с колата му — каза Марк. — Ще се наложи да ти обясня по-подробно, отколкото трябва, иначе няма да разбереш нищо. Имах неприятности с някои хора в родината. Те чакаха десет години да си разчистят сметките, както обичайно. Тъй като не можаха да докопат мен, пречукали са него. Затова трябва да отида там. Не приятно ми е да те оставя, но виждаш как са работите. Би трябвало утре мен да погребват, а то него погребват. Може ли да го заровят в земята, а мен да ме няма там?
— Разбира се, че не може, Марк. Просто не мога да ти опиша какво изпитвам, но сигурно се досещаш, разбрах, че малко са добрите хора като Паоло. Тереза непрекъснато ми разправяше за него. Мисля, че тя страшно го обичаше, както и всички други.
— Бяхме много привързани — обясни Марк. — Не искам да преувеличавам, но за мен той беше повече баща, отколкото брат. Чул си, че беше две години в един английски лагер, а когато се върна при нас, ребрата му се брояха. Той затова и не се ожени, трябваше да се грижи за нас. Нямаше как да изхрани жена и деца.
— Тереза ми разправяше. Говореше с възторг за него.
— Всички говореха така — каза Марк. — Той беше необикновен човек.
Образът на брат му, който досега той помнеше само с меката, неопределена доброта, беше придобил със смъртта нови измерения. В живота той беше незначителен човек, но тази смърт в резултат на вендета незабавно го извиси. И в Кампамаро за него щяха да си спомнят вече така, както си спомнят за онези, които са извършили ужасни престъпления или велики благодеяния. В краткия човешки живот мястото му в паметта на народеца беше осигурено; quella benedetta anima — тази благословена душа.
— За да хвана самолета за Рим — продължи Марк, — трябва да взема самолет оттук след половин час. Разбрах от Салва, че сте подготвили всичко. Знаеш ли какво остава да се направи?
— Няма нищо особено — каза Виктор. — Съгласно плана трябва да отидем в Седж Бей и да вземем стоката, която е изпратена в три ковчега на едно местно погребално бюро. За всичко е помислено. На всеки два часа оттук тръгва автобус за Седж Бей. Остава ни само да вземем ковчезите и да наемем катафалка за превоза им. Трябва да звънна на един телефон от Седж Бей, щом сме готови да тръгнем.
— С колко време разполагаме за тази работа? Искам да кажа, може ли да почака, докато отида до Сицилия и се върна?
— Салва каза, че доставката трябва да стане до три дена.
— Добре, проверих разписанията и връзките и ако всичко върви добре, ще се оправя за два дена.
— А аз какво да правя през това време — попита Виктор.
