Виктор усети да му се схваща дясната ръка, чиито сухожилия и хрущяли бяха пострадали от първия удар със соната, който беше отбил. Той задърпа ръчката на вратата, за да оправи вдървения си палец. Крайниците му започнаха, да изтръпват с намаляването на прилива на кръв към пръстите на ръцете и краката. Опита се да отклони вниманието си от тези симптоми — лекарят го уверяваше, че те заедно с мигрената са колкото от физически, толкова и от психически характер — с похотливи мисли за познатата на Спина стюардеса, която не успя да обладае, защото загуби всякаква потентност в критичния момент. Опитът беше неуспешен: не можа дори да си представи разкошното, податливо тяло на момичето.
— Колко остава до Китс Холоу?
— При тази скорост, четиридесет минути.
— Карай по-бавно. Не се чувствам много добре.
— Това е от ресорите — обясни шофьорът. — Отпред олеква. — С товара отзад тежим два тона. Искате ли да спра за малко?
— Не, карай — каза Виктор. Досадната зеленина, която се стелеше под светлината на фаровете, го хипнотизираше. Виеше му се свят, повдигаше му се. Недоверието му към шофьора се засили.
— Много ли пътуваш, Еди?
— Разбира се. Повечето време съм зад волана.
— За кого работиш? За мистър Акс?
— Не, той ме наема от дъжд на вятър. По-често работя за фирмата за дървен материал в Седж Бей, а през туристическия сезон — за „Хърц“.
— Това тук карта ли е? Я да я видя. Сигурно познаваш отлично този край, Еди. Докъде пътуваш най- често?
— Нейпълс, Аркейдия, Канал Пойнт, Пунта Горда. Кажи-речи навсякъде.
— Фирмата за дървен материал, казваш? — Виктор разглеждаше подробната карта. — Знаеш ли къде е езерото Истокпога например?
— Разбира се.
— Как се стига дотам?
— По шосе 98. На север от езерото Окичоби.
— Съвсем убедителен си, Еди. Положително прекарваш много време зад волана.
— Мога да ви кажа пътя до всяко място във Флорида, мистър, вярвайте ми.
Вниманието на Виктор изведнъж бе привлечено от квадратче светлина, която за миг блесна на предното стъкло и изчезна. Той се извърна. Фаровете на някаква кола проблеснаха на един завой на стотина ярда зад тях.
— Карай по-бързо! — нареди той на шофьора. Морено натисна газта и стрелката на спидометъра бавно допълзя до цифрата 65.
— По-бързо не можеш ли?
— Най-много толкова, мистър.
Светлините зад тях изостанаха, но не много.
— Добре, сега по-полека. Намали до двадесет — каза Виктор.
Колата зад тях също намали скоростта, а след една миля зави вляво.
— Тази кола зад нас накъде ли отиде? — попита Виктор.
— Сигурно към Джексън Понд. В завода работят няколко души от Джексън Понд.
— На мене ми се стори, че ни следяха. А на тебе?
— Не. За какво пък ще ни следят?
— Защо оня ускоряваше и забавяше заедно с нас?
— За да се движи с нас. Сигурно акумулаторът му е изтощен и е искал да използва нашите светлини.
— Да, може би е така, възможно е. Просто генераторът му е кофти и оня го е страх да не се загуби в пущинака. Слушай, трябва да се обадя на човека, на когото караме тези трупове, и да му кажа, че ще закъснеем. Къде е най-близката телефонна будка?
— Имаше една до бензиностанцията край пътя недалеч оттук. Ако не са я прибрали, когато бензиностанцията изгоря.
След пет минути спряха до изгорялата бензиностанция. Мястото между обгорелите помпи беше обрасло с татул до колене, а дивата лоза придаваше на останките от сградата вид на вековна развалина.
Телефонът работеше. Часът беше 20,55. Виктор почака пет минути, сетне пусна десетцентова монета и избра номера в Копървейл, но никой не отговори.
— Заето — обясни той на шофьора. — Трябва да почакаме.
— Има друг телефон в Хъни Майл.
— Този тук работи. Да не рискуваме.
— Ще стигнем във Форт Пиърс чак след полунощ — замърмори Еди.
Виктор изрита встрани парче обгоряло дърво.
— Какво е станало тук?
— Човекът се разорил и докарал от Маями някакъв спец по палежите. Докато пристигне пожарната от Селд Бей, всичко изгоряло.
— Как му е името на този спец? — попита Виктор.
— Фостър. Бенедикт Фостър.
— Откъде знаеш всичко това, Еди? Как се извъди толкова отракан?
— Чета вестници както всички.
— И имаш добра памет, а?
Виктор отново избра Копървейл и този път телефонистката му каза да пусне четиридесет цента, когато го свърже. Обади се същият глас.
— Слушай внимателно, приятелю. Искам да зная къде си, но не споменавай самото място. Само ми кажи горе-долу колко мили измина по пътя, откакто се обади предишния път.
— Тридесетина.
— Тридесетина, а? Добре, сега слушай, имаш ли карта?
— Да.
— На около пет мили преди града, към който се движите, вляво се отклонява друг път. Тръгваш по него.
— Нещо друго?
— Да. Този тип с теб. Проверихме и на двете места, които ти ни каза, никой не е чувал за него. Откъде ти хрумна да го помъкнеш със себе си? Мислехме, че ти и Ричардс идвате сами.
— Не ставаше иначе. Сами ще се убедите.
— Да си забелязал някой да се е лепнал зад теб?
— Мисля, че не, но е възможно.
— Трябва веднага да разбереш това със сигурност.
— Как?
— Просто отбиваш някъде по пътя, спираш и изчакващ малко. Ако трябва да се отървеш от този дръвник, можеш ли да се оправиш сам дотук?
— Сигурно.
— Добре тогава, провери го внимателно и ако забележиш нещо подозрително, отърви се от него.
— Добре.
— И се обади пак след един час. Хендерсън, осемдесет и четири, тридесет и едно. Дръж ни в течение. Може би ще изпратим някой да те посрещне.
Отпред луната изгряваше иззад дърветата и предметите в кабината започнаха да се различават на слабата й светлина. Бързо и безшумно Виктор бръкна в чантата си, извади пистолета „Берета“, който беше купил в Антигуа, без Спина да разбере това, и го пъхна под ризата си във висящия през рамото му кобур.
— Да карам ли по-бързо? — попита Еди.
— Продължавай така. Нещо ми се гади. На завоите така люшка, че ми се обръща стомахът.
— Сигурно сте изморен, мистър. По-добре да се опитате да подремнете.
