— Осем до петнадесет, казваш? — отекна Виктор. — Осем до петнадесет е много време, Еди. Доста време, казвам ти.
— Още сте млад. Боже мой, няма да сте и на средна възраст, когато излезете. Ако искате да живеете спокойно, трябва само да престанете да създавате трудности на властите. Затруднявате ли ги, те непременно ще ви смажат, с всички средства. Това е най-голямата пратка хероин, която някой се е опитвал да вкара в страната. Попаднете ля на някой строг съдия, ще ви закопае. Ще има да седите в затвора, докато ви изпадат зъбите.
Виктор притисна с лявата си ръка стомаха, защото изведнъж болка проряза червата му. Знаеше, че това е началото на стомашно разстройство на нервна почва — най-острото и най-необузданото от всичките му стари психоматични заболявания. Струваше му се, че някой му беше бръкнал в корема и изтръгваше вътрешностите му. Зрението му пак се разфокусира — двойният образ на Морено сега го наблюдаваше с любопитство. Глупавото, гузно индианско лице беше добило буден, умен вид. През болките на Виктор му хрумна, че ако Морено сега му се нахвърли, а той натисне спусъка, нищо няма да излезе. Автоматичните пистолети са несигурни, на тях не може да се разчита. „Макар и дребен, як е като биче — помисли си Виктор. — Знае всякакви хватки, а на мен ми е зле.“
— Слушай, Еди — каза той. — Трябва да се изкензам. Дръж ръцете горе и не мърдай. Мръднеш ли, пречуках те. — „Аз мога да го задържа на разстояние, докато си свърша работата, няма страшно. Реши ли да ме нападне, сега е моментът.“
Разхлаби колана с лявата си ръка и клекна, като държеше дулото на пистолета, насочено срещу Мореновия пъп. Тънката рядка струйка не облекчи никак болката. Не можеше да контролира изобщо мускулите на дебелото черво и да му помогне да се освободи от съдържанието си.
Под меката светлина на луната Морено се взираше в него и по лицето му пробягваха презрение и подигравка. Спазмата премина. Виктор си даде сметка, че следващият проблем е да говори ясно, без да смърмолечква думите.
— Зле ли ви е, мистър? — попита Морено. — Може би сте яли нещо развалено.
— Нищо ми няма — каза Виктор. — Ходеше ми се още когато тръгнахме от Седж Бей.
През сфинктера му сякаш премина натрошено стъкло и огън и той стисна зъби да не изохка, когато болката го прободе отново и обхвана целия корем.
— Струва ми се, че сте доста зле — каза Морено. — Май сте се отровили с нещо.
Виктор изцеди още една струйка, болката отслабна и той можа да си поеме дъх.
— Къде, казваш, ще ме съдят?
— Не съм казвал нищо за съд. Сигурно ще ви съдят в Талахаси за нарушение на федералните закони.
— И най-малко от осем до петнадесет?
— Или от пет до осем, ако се спогодим. — Тук, на юг, италианците май не ги обичат много както черните и индианците. Как се чувствува индианецът в такъв край, Еди? Не много добре, а?
— Ако се държиш добре с тукашните, и те се отнасят добре, няма значение дали си италианец, индианец или някакъв друг. Хората не обичат да им създават неприятности, така е навсякъде. Когато си загазил, няма смисъл да усложняваш живота на другите. А ето че ти, приятелче, си натясно. Единственият изход е да се предадеш. Признай се за виновен, ще полежиш малко и толкоз.
Изведнъж огънят във вътрешностите на Виктор угасна и с отминаването на болката мозъкът му се проясни отново. Той се изправи, вдигна панталоните и затегна колана, като все още държеше пистолета, насочен в слънчевото сплитане на Морено, усмихна се доволно.
— Хрумна ми нещо по-добро, Еди. Току-що реших, въпреки всичко няма да се предам.
— Правиш голяма грешка, момче, това мога да ти кажа.
— Ти сам каза, че в катафалката лежи най-голямата партида хероин, която някога е внасяна в страната. Е, добре, аз не искам да се разделям с нея. Ще кажеш защо? Не съм виждал по-добро скривалище от тези гори за партида наркотик. Трябва само ние с тебе да пренесем ковчезите до някое сигурно местенце сред дърветата, да ги позакрием с папрат и готово.
— Ще ги намерят, където и да ги скриеш — възрази Морено. — При този обрат гласът му отново стана неуверен.
— Защо мислиш така?
— Близко до ума е. Ще тръгнат по следите ни, после ще почнат да търсят наоколо. Тези ковчези тежат цял тон. Те ще се досетят, че няма защо да търсят надалеч.
— Да, Еди, разбирам те. Но няма, да има никакви следи. Ние с теб ще ги заличим за пет минути на този чакъл. Няма да намерят и никаква катафалка. От теб сега искам само да тръгнеш обратно към катафалката, като не забравяш, че пистолетът е насочели в гръбнака ти, и да разтовариш ковчезите.
Морено се обърна и се заизкачва по склона. Той влезе в кабината, натисна едно копче на контролното табло, с което се отваряха задните врати на катафалката, и първият ковчег се хлъзна навън по ролките. След пет минути и трите ковчега бяха стоварени и замъкнати в сливака встрани от пътя. По сливака се виеше пълзящо растение, чиито големи сърцевидни листа закриваха и най-малката пролука. В сянката на шубрака просветваха само светулки.
— Никой няма да намери тези ковчези, Еди, освен ако ние не им покажем къде са.
— Какво ще правиш по-нататък, момче? — попита Морено.
„Трябва да му дам някаква надежда, иначе ще ми се нахвърли — помисли си Виктор. — Трябва да го убедя, че има шансове. И това да стане без много суетене.“ Още не можеше да разчита на силите си; пак виждаше двойно, главата му кънтеше, страх го беше, че всеки миг пак може да го присвие стомахът.
— Мисля да изхвърля катафалката.
— Къде?
— Долу в блатото. Къде другаде?
— Коритото на реката е далеч. Водата тук е плитка — само два-три фута. Не върши работа.
— Два-три фута вода и два-три фута тиня под нея. Тази таратайка тежи колкото един локомотив. Ще потъна цялата. Всякакви следи от нас трябва да изчезнат, Еди, а ти лично трябва да вземеш важно решение. Преди малко ти казах, че лодката е пробита. Не е. Трябва само да изгребем водата от нея и лодката ще плава. Искам да ти дам възможност да останеш жив. Ти знаеш как да се оправяш по тези реки. Ако искаш да ми помогнеш, заповядай. Дръж се разумно, от тази работа можеш да изкараш сума пари. Този хероин принадлежи на най-големия синдикат в югоизточните щати и ако кажа на моите хора, че си ми помогнал пратката да стигне до тях, мисля, че ще ти се отблагодарят, както му е редът. Макар че от време на време го удряш на живот в Рено, Еди, бас държа, че сто хиляди долара няма да ти навредят — моите приятели знаят как да се отплащат за всяка услуга.
— Защо трябва да вярвам на всичко това, приятелче? Сега говориш така, но знам ли какво ще ти хрумне, когато слезем от лодката?
— Еди, трябва да ми вярваш, защото нямаш друг изход. Държа те под прицел с пистолета. Смятам да се измъкна, но ако си наумиш да ми попречиш, ще ти пръсна главата. Предлагат ти сделка, поразмърдай си мозъка и приеми, без да спориш. Дори да ме изправиш пред съда в Талахаси, в крайна сметка ще загубиш, защото щом дадеш показания, синдикатът ще изпрати двама главорези да те ликвидират.
— А какво ще ти попречи да ме пречукаш, когато стигнем, където трябва?
— Чувствата, обясни Виктор. — И аз като всеки друг имам чувства. Знаеш ли, взех, че се привързах към теб, Еди. Доста умен ми се виждаш, сече ти пипето. Ако се оправим с тази работа, може и съдружници да станем. Значи, нямам интерес да те пречукам.
— Сто хиляди казваш?
— Точно така.
— Ще трябва да се пръждосам оттук, поне докато се слегне пушилката. Как мислиш, къде да отида?
— В Мексико, Еди. Може да вземеш и онази мацка с визона. Казват, че Акапулко е хубаво местенце.
— Да, сигурно не е лошо.
— А сега трябва да направим нещо, за да прикрием следите си, и не е зле да почнем със засипването за следите от гумите.
Виктор премести пистолета в лявата си ръка и откърти две сухи клонки, които висяха над главата му. Подаде едната на Морено и за няколко минути заравниха плитките колеи, издълбани, когато Морено спря
