— Със загасени фарове?
Морено сви рамене.
— Да ти кажа ли какво мисля аз? Мисля, че това е същата кола, която зави преди към Джексън Понд. Щом сме отминали, той се е върнал на шосето. Луната беше изгряла, фаровете вече не са му трябвали. Когато спряхме да се обадя по онзи телефон, и той е спрял. Чакал е там, някъде на двеста ярда зад нас, но нямаше как да го видим.
— Ако тази кола наистина ни е следяла, мистър, аз нищо не зная за това.
— Тук трябва да помислим хубавичко, Еди. И да решим дали е така. А сега ще взема да пребъркам джобовете ти, та затова дръж ръцете си нагоре, искам да разбера що за птица си.
Морено вдигна ръце, Виктор отиде до него и изпразни джобовете му, в които се оказаха няколко монети, халка за ключове, фенерче и оръфан портфейл. Виктор запали фенерчето, за да разгледа съдържанието на портфейла.
— Няма кой знае какво тук, Еди. Две банкноти по десет долара и три по един. Известие за просрочена застраховка, изпратено на твоя адрес в Йехо Джънкшън. Квитанция от гараж. Сметка за пет и деветдесет и пет от ресторанта на мотела „Фламинго“ в Имокали и религиозна брошурка „Гответе се за среща с Всевишния“. Знаеш ли какво? Всичко у теб — оръфаната ти риза, панталоните с кръпка на коляното, обувките, дето само що не са паднали от краката ти, и тези боклуци по джобовете, да не говорим за онова, което ми разказа за себе си — създава впечатление, че си доста беден човек. Вярно, носиш оръжие, но кой ли пък не носи в тия времена? И ето че пред мен е човек, който се трепе кажи-речи ден и нощ, за да може да изпраща всяка седмица по няколко долара на обичното си семейство в Ню Ривър Инлет. Трябва да ти призная, Еди — много си падам по хората, за които жената и децата са всичко. Ето с какво ми правиш впечатление. Но, Еди, една дреболия разваля хубавата ти фасада. Я ми кажи коя е тази Анди? Гледам тук снимка на една прелестна млада фльорца, явно твоя позната. „С обич на Еди, чудесния човек. И благодаря за Рено. Анди.“ Така пише на снимката. Благодаря за Рено, а? Какво си правил в Рено, Невада? Не си ми разправял за това.
— Бях мухоловка в едно от тамошните казина.
— Преди два месеца, ако се съди по датата на снимката. Мухоловка в казино в Рено, а? Виж, това променя представата ми за теб. Защо не ми разказа за Рено?
— Беше ме страх.
— Но от какво, Еди, от какво? Защо дишаш така? Трябва да престанеш да пушиш една от друга тези душегубки. Какво те изплаши толкова?
— Не знаех какво ще си помислите. Може ли да си сваля ръцете?
— Не, дръж ги както са. Я да поговорим за тази твоя прелестна млада мадама. Това се казва курва! Май се е наконтила с визон. С обич на чудесния човек. Бас държа, че си им взел ума там. Ти в смокинг, подръка с това сладурче. Твоят старец в Саймън Дръм би могъл да се гордее с теб.
Изведнъж Виктор ръгна Морено в чатала с дулото на пистолета. Той изскимтя като куче.
— Слушай, Еди, нали тук си държиш яйцата? Давам ти три секунди. Ако не проговориш, от тях нищо няма да остане. Това — като начало. Ти си някакъв частен копой, нали? От онези, за които пишат в книгите. Слушал ли си някога за мафията, Еди? Всеки ще ти каже, че няма такова нещо, но сега може би имаш работа точно с нея. — Той махна предпазителя. — Първи въпрос, Еди. За кого работиш — за Бюрото за борба с наркоманията ли?
— Махнете пистолета и ще ви кажа всичко. Виктор отдръпна пистолета.
— Е?
— Да, нещо такова. Трябваше да се съглася, защото парите все ми не стигат. От бюрото ми подхвърлят по нещо от време на време. Бяха изпратили двама специални агенти от Маями, които ви чакаха, но днес след обед катастрофираха с колата. Други двама са тръгнали от Мелбърн; затова Акс ви е карал да пренощувате у него. Когато сте настояли да тръгнете веднага, той не е имал друг избор, освен да извика мен, защото там само аз имам разрешително за частен детектив.
— Значи Акс знаеше за тази работа?
— Нямаше как да не знае. Хората от бюрото по необходимост са го предупредили. През последните две седмици там се мотаеха агенти всеки ден. Пратката от Куба се забави по някаква причина. Пристигна едва преди два дена. От Куба им бяха съобщили, че е потеглила.
— Предупреждение от Куба, а? Ето какво било! И извадиха всичко и на негово място сложиха торби с варовик или нещо подобно, така ли?
Морено постепенно си възвръщаше самообладанието, дишането му се успокои и той беше готов да се впусне в подробности.
— Не. Един от тях настояваше за това, но другите решиха, че не е много умно. Искаха чрез вас да стигнат до онзи, който ще приеме стоката, и се страхуваха да не би да спрете някъде и да проверите. Решиха, че не е необходимо да вадят стоката, нямаше да загубят нищо от това. Сложиха ви опашка, имат патрулни коли по всички пътища оттук до Маями. Тази катафалка бие на очи. Неприятно ми е да ви кажа това, мистър, но няма да са измъкнете.
Виктор го гледаше, преценявайки всички възможности. В държането на Морено, в изражението му вече се прокрадваше наглост, възвръщаше се самоувереността му. Очевидно той по-скоро се радваше на тази развръзка, отколкото да се бои от опасността, която го грозеше.
— Много скоро онези в патрулната кола ще разберат, че са ви изпуснали, и ще поискат по радиото да се блокира пътят при Китс Холоу, а после ще се върнат и ще огледат всички тези странични пътища.
У Виктор се засилваше чувството, че е попаднал в капан. Бяха му устроили капан и преди, в онзи зимен ден в Чипнук, когато едва не го смазаха от бой, а ето че сега се повтаряше същото; докато осъзнаваше това, обзеха го опасенията и фобиите, които психиатрите така и не успяха да излекуват докрай. Защо, по дяволите, Марк не е тук сега, когато наистина му трябва? Нещо зашава в нозете му: две огромни чифтосали се жаби пропълзяха на осем крака покрай обувките му.
— Как мислиш, има ли тук змии нощем? — попита той ни в клин, ни в ръкав.
— Точно нощем излизат. Водни и гърмящи змии. Мой приятел умря миналата есен от ухапване. Сега гъмжи от тях. В болниците имат серум, но човек трябва да иде навреме. — В гласа на Морено се прокраднаха весели нотки, сякаш смъртта на приятеля му беше нещо забавно.
— Тук ли стана това?
— В този район. На пет-десет мили оттук.
— То е все едно тук. Как се нарича това място?
— Гус Флат.
— Гъмжило от гърмящи и други отровни змии. Боже мой, нищо чудно, че никой вече не живее тук!
Чувството, че е попаднал в капан, извика на живот всички стари симптоми. Плъзналите по тялото му тръпки говореха, че не всичко е излекувано докрай: изпокъсаните нервни влакна, блокираните вени, инертната тъкан на зарасналите рани, която пречеше на възстановяването на клетките. „Бях добре, докато нямаше какво да ме тревожи — помисли си той. — Тези копелета наистина ме подредиха за цял живот.“
— Къде е най-близкото селище в тази посока? — Виктор посочи към застиналата между дърветата водна повърхност, започнала да блещука в тропическата нощ.
— Най-близкото селище ли? Копър Слау, струва ми се. На десет мили по права линия. Ако мислите да тръгнете в тази посока, имайте предвид, че натам са все обрасли с кипариси разливи, които бъкат от алигатори. Нима да се измъкнете жив.
— Лоша работа, а, Еди? Знаеш ли какво? Виждал съм алигатори само в зоологическата и не искам да ги срещам другаде.
— Аз съм бил в Бразилия — каза Морено. — Чували ли сте за Мато Гросо? Мато Гросо е нищо в сравнение с това, което ви чака там. За да стигнете оттук до Копър Слау, ще ви трябва един от онези речни булдозери, с които горските си проправят път през мангровите дървета и кипарисите. А и да успеете, там вече ще ви чакат. Слушайте, мистър, защо не поразмислите и не се предадете? Каквото и да правите, рано или късно ще ви пипнат и тогава ще ви приберат задълго. Все още имате възможност да направите нещо за себе си. Както стоят нещата сега, очакват ви осем до петнадесет, най-малко, но лично ви гарантирам, че ако се предадете, ще ви осъдят на половината.
