рязко в калта.
Виктор се изправи, захвърли клонката и проследи с поглед черния път чак до самия бряг, където той се губеше под храсталак от блатна мирта, посребрен от мъглата.
— Стръмно, а? — обърна се той към Морено. — Как според теб са слизали и са се изкачвали хората, които са живели някога тук?
— С мулешка талига — отговори Морено. — Тогава всяка къща е имала такава талига. Добър впряг мулета може да изтегли дотук талига колкото къща.
— Ти всичко знаеш, Еди. С какво ще гребем, когато седнем в лодката?
— Отпаряме две дъски от къщата, поодялваме ги и ето ти гребла.
— Ами тези мангрови дървета и блатни кипариси? Ще можем ли да се промъкнем през тях?
— Ако знаеш пътя, може. Не е толкова трудно.
— Значи преди малко ти преувеличаваше, Еди.
— Нека е така. Просто трябва да държим широките протоци. Нищо друго.
— Е, ние май сме готови за голямото пътешествие — каза Виктор. — Остава само да потопим този сандък. Трябва да седнем в него, да го засилим и да скочим.
— Или да го бутаме — предложи Морено. — Защо да не подпрем по едно рамо?
— Защото трябва да съм сигурен, че ще се скрие под водата. Трябва да върви с петдесет, когато полети във водата. Превключваш на втора, издърпваш смукача докрай, отпускаш съединителя и скачаш.
— А ти какво ще правиш?
— Ще седя вътре до теб. Оставяме вратите отворени и щом се понесе към водата, скачаме.
— Защо не разкараш този пистолет? Щом аз ти вярвам, и ти трябва да ми вярваш.
— Вярвам ти, Еди, ще го скрия, щом седнем в лодката. Ще станем приятели, както си му е редът. Нас двамата ни чака голямо бъдеще. Може дори да ти предложат да влезеш в синдиката.
Морено се колебаеше, глождеха го съмнения, чувстваше инстинктивно скритата лудост на човека пред себе си. Впил поглед в дулото на пистолета, насочен сега в дясното му око, той се мъчете да отгатне какви процеси в мозъка на Виктор сменяха широката му усмивка с гримаси и скърцане на зъбите.
— Сядай и пали, Еди.
Морено седна зад волана и включи двигателя, а Виктор се качи до него.
— Отвори ли вратата, Еди?
— Разбира се.
— Добре, дай още газ.
Морено издърпа смукача и моторът изрева. Готов за скок, Виктор провеси десния си крак през вратата. Държеше пистолета до слепоочието на Морено.
— Добре, Еди, тръгвай.
Катафалката подскочи. Виктор натисна спусъка и пистолетът рипна в ръката му като животинка, попаднала в капан. От рязкото дърпане на колата целта се беше изместила. Той видя черното петънце на бузата на Морено почти до ухото; секунда, преди да загуби съзнание, Морено пусна волана, за да се хвърли встрани, а Виктор се изтърколи от вратата, тупна на пътя, претърколи се през глава и се изправи навреме, за да види как катафалката цопна в блатото. От двете й страни се вдигнаха водни стълбове, които се извиха като крилата на голям сив гълъб, който се готви да кацне. После залепилият се водовъртеж се сключи над покрива, от който секунди по-късно забълбукаха мехурчета. Те се появяваха и се пукаха дълго време, сетне секнаха. Надигналата се като мехур вода се слегна, а дървесните жаби, замлъкнали за миг, продължиха да крякат. Виктор се изправи, пъхна пистолета под ризата си и се запъти към гъсталака. Навалиха го всички онези безразсъдни страхове на беглеца. Струваше му се, че го следят, в главата му се загнезди нелогичната мисъл, че Морено някак си е успял да избяга.
Почака десетина минути, сетне запристъпва леко сред листака, като се промъкваше от храст до храст, заобикаляйки огрелите от бялата лунна светлина места. Стигна до брега на блатото и между палмовите листа взе да се взира към водата: не можеше да се отърве от мисълта, че рано или късно, загубил само малко кръв и изтощен, Морено ще се покаже от водата и със сетни сили ще се добере до брега. „Може би куршумът му е изкъртил само някой и друг зъб — мислеше той. — Дребничък е, но е як. А може би е успял да скочи от колата, преди тя да падне във водата, и сега се крие някъде и чака да се махна.“
Отново се ослуша дали някакво движение или звук няма да издадат спотайващия се Морено, после приклекна, сякаш се готвеше да нападне някого из засада от храсталака, и хукна към разрушената къща. Мушна се вътре през някакъв процеп в стената. Джунглата на Евърглейдс беше нахълтала през прозорците в първите две стаи. Взетото от Морено фенерче освети по оголените греди пълзящи растения, дървесни гъби и прилепи. Виктор не беше подготвен за чистотата в третата стая, където беше разтребвано. В правоъгълника лунна светлина на преметения под се виждаше стол-люлка със счупено облегало. В ъгъла висеше рибарска мрежа, а в бюфета с увиснала на пантите вратичка имаше празна бутилка от уиски и тенекиени кутии, вероятно за брашно, захар и сол. На мястото на някогашната камина четири тухли ограждаха въглени. Тухлите бяха още топли и в стаята миришеше леко на тютюнев дим. Пак го обзе чувството, че го следят; и този път то беше толкова силно, че той опря гръб в стената и извади пистолета. В къщата се чуваха някакви скърцания, под прозореца изведнъж изтопурка нещо. Той отиде до прозореца и погледна навън, но не видя друго освен осветения от луната листак в края на блатото. „Някой живее тук постоянно — помисли си той. — Някакъв скитник. Може би е видял всичко и просто е офейкал. Трябва да тръгвам.“
Първо трябваше да намери нещо, от което да направи гребла. Полуизгнилият бюфет като че ли предлагаше най-доброто разрешение на проблема и той откърти една от полиците. „Но как да я оформя като весло? — помисли си той. — Какво да използвам за нож? Може би все пак трябваше да взема със себе си индианеца и да се отърва от него в Копър Слау.“ Трябваше да тръгва. Върна се през пълните с пълзящи растения стаи и излезе на лунния светлик. Ускори ход, а после хукна към лодката, по калта, в която обувките му залепваха. Тази капитулация отвори клапана на страха. Въображаемото се сля с действителността и го подгони със заплашителни шумове, движения и сенки; струваше му се най-вече, че го гони някакво злокобно същество, хем човекоподобно, хем свръхестествено — самата смърт.
9
Марк беше казал на Тереза, че сигурно ще отсъства три-четири дена, но тя нито се изненада, нито се зарадва при внезапното му завръщане и дори не го попита защо е толкова потиснат.
— Мислех, че си още в Маями. Какво искаше ди Стефано?
— Търсил ме е да ми каже, че брат ми е мъртъв — отговори Марк с извърнато лице.
Маската на безразличие, която Тереза носеше грижливо като елегантна рокля, мигновено падна. Тереза открай време имаше слабост към Паоло.
— Madonna! Какво е станало?
— Автомобилна катастрофа. Бях там за погребението.
Тя мълвеше нещо неразбираемо с побелелите си устни, а той напразно чакаше онзи изблик на помрачение и озлобление против тържеството на смъртта, на който тя беше способна.
— Къде го погребаха? — попита тя тихо и спокойно.
— В Кампамаро. В гроба на баща ни и майка ни.
— Бог да го прости.
Тереза не го попита нищо друго. Очевидно не я интересуваха никакви подробности от престоя му в родината им, нито новини за приятелите им.
— Опитах се да ти се обадя от Маями — каза той, — но никой не отговаряше.
— Излизах често — каза тя.
Изведнъж той си спомни, че децата бяха във ваканция и че ги бяха пратили при приятели.
— Виктор обажда ли се?
— Не, когато съм била тук.
— Трябваше да се обади в понеделник. Тревожа се за него.
— Ако е чул моя глас, сигурно е затворил телефона. Впрочем, веднъж някой позвъни и направи точно така.
