добросъвестното бюро в Бостън. Той мълчеше и наблюдаваше лицето й, по което негодуванието като че ли започна да отстъпва място на някакво странно облекчение.
— По-добре да ти кажа всичко. Установили са, че ти си пътувал с нея до Куба и обратно. Хората от бюрото са показали на Хана снимка на трима ви в някакво нощно заведение. Видели са те да я прегръщаш в Айдълуайлд в деня, когато ти се върна. Впрочем, последното сведение не е от бюрото. Съобщи ми го човек, който смята, че не заслужавам да съм толкова щастлива, и направи всичко възможно да науча това дълго преди случаят да се разчуе.
Марк обмисляше грижливо проблема.
— Това, което ми разказа — започна меко той, — не хвърля никаква светлина върху смъртта на Андрю Коболд. С него е имало момиче, когато са го убили. Предполагам, че това е нов елемент, но той едва ли има някакво особено значение. Защо трябва да е използвана за примамка? Ако полицията гради хипотезата си върху факта, че тя е избягала и е сменила името си, това е неубедително. Такива момичета винаги се сблъскват с неприятности и никога не им липсват причини да искат да излязат от обръщение.
— Хипотезата за примамката е на полицията, не е моя. Те са убедени, че Андрю е бил убит от американец или от гангстер, нает от американец, и че момичето е послужило за примамка. Както и да е било, ще узнаем истината, щом намерят момичето, а това ще стане скоро.
— Говорила ли си с някога по този въпрос? С когото и да било?
— Не — каза тя. — Направих всичко, което се очаква от една добра съпруга сицилианка. За последен път.
Той се вгледа в лицето й с любопитство, сякаш я виждаше за пръв път.
— Трудно ми е да повярвам, че ти си същата онази жена, за която се ожених — каза той.
В миг лицето й се беше скрило под маската на отчуждението, както беше ставало и в миналото. Но сега гой разбра, че безценните качества — мълчанието и покорството — се бяха стопили заедно с младостта й. През последните няколко години всичко се беше променило толкова бързо и така изцяло. Децата, някогашните сицилианчета, вече бяха истински американчета — твърде самостоятелни за годините си, някак отчуждени от родителите си, както ставаше в Америка. Семейството се разпадаше, не беше вече едно цяло. „В Сицилия — спомни си той — се държехме заедно, за да се борим с врага, да не го допускаме у дома.“
Настъпи време за признания.
— Каквото съм правил, правил съм го за всички ни, а не можех да избирам какво да правя.
— През целия си живот си бил член на братството — каза тя и замлъкна, поразена от собственото си безразсъдство, сякаш се страхуваше, че той ще я удари.
Марк се взираше в това ново, неузнаваемо лице и клатеше глава в недоумение.
— Хората от братството са чудовища — продължи тя. — Чудовища с по двадесет ръце и с по десет глави. Никой от вас няма личен живот. Никога не сте били свободни да живеете като другите хора. Първо това беше дон К., после Винченте ди Стефано. Кой ще дойде след Ди Стефано. Ти си човек, който само изпълнява чужди заповеди. Не ти се разрешава дори да мислиш самостоятелно.
Хладнокръвно Марк се питаше откъде знае тя всички тези неща, как е получила тези опасни познания, забранени от обичая за жените. Може би всички съпруги знаят в крайна сметка, може би навикът на жената да се преструва е толкова дълбоко вкоренен, колкото и навикът на мъжа да пази тайна.
— Ще те напусна — каза тя. — Не сега, не веднага, защото още не съм обмислила всичко, но щом успеем да уредим нещата помежду си. Не искам развод, но ако ти искаш да се разведем, ще направя всичко необходимо, за да те освободя. Иска ми се да намеря някаква работа. Видях в „Глоуб“ обявление, че търсят хора за работа в социалната област. А може да се хвана в някоя болница, да ме обучават за милосърдна сестра.
Той остана спокоен, защото не й повярва. Такава закана от католичка и майка никога не би могла да бъде осъществена.
— А децата — попита той. — Какво ще стане с тях?
— Ще обсъдим това — отговори Тереза. — Няма защо да бързаме. Мартин може да се запише в Чоут. Ако имаш средства за това. А за Луси е подходящ и някой манастирски колеж.
— Никога не сме мислили да пращаме децата на училище в друг град.
— Никога не сме предполагали, че ще се случи това. Щом хората на Хана Коболд завършат разследването, тя ще предаде материалите на прокурора. Когато стане това, децата трябва да бъдат някъде, където няма да видят тукашните вестници и другарчетата няма да им се подиграват заради баща им.
— Мога да направя така, че да не споменават името ми при никакви обстоятелства — предложи Марк.
— Съмнявам се. Дори ако хората в града не знаят какъв си, поне им е известно, че си свързан с Ди Стефано. А Маккларън само чака такова дело. Ще те разпъне.
Той вече излизаше от стаята, когато тя го повика. В ръката си държеше писмо.
— Прощавай — каза тя. — Това писмо пристигна, докато те нямаше. Донесе го един от кантората ти. Вчера забравих да ти го дам.
Той отиде в съседната стая, разряза плика и извади писмото.
Скъпи Марк,
Извини ме за безпокойството, но се налага да ти пиша. На времето ти говореше много убедително по един въпрос, но след като мислих дълго, видях, че не мога да приема обясненията ти. Миналата есен разбрах, че някой иска да говори с мен, затова реших, че не е зле да се преместя на друго място. След като дойдох тук, постъпих в едно религиозно дружество и това преобрази живота ми, а напоследък един добър човек ми направи предложение за женитба. Сега научавам, че отново се повдигат някои въпроси. Марк, това сигурно е последната ми възможност да заживея щастливо. Пиша ти това писмо, за да те помоля да не намесваш моето име каквото и да се случи — ако ти е възможно, разбира се. Ако ли не и се стигне до най — лошото, аз пак ще вярвам в теб и ще бъда на твоя страна.
Той пъхна писмото в джоба си, после заразглежда плика от обратната му страна, но ясните очертания на печата не му подсказаха нищо. „Интересно дали го е отваряла — помисли си. — Всеки на нейно място би го отворил“.
10
Все още в Хавана, Брадли действаше неуморно за свалянето на новото, ляво правителство и непрекъснато досаждаше на Белия дом, за да се добере до президента, пред когото да изложи собствения си план. Накрая Хауард Спрингфийлд, човек от секретната служба и както се говореше, съветник на президента, биде изпратен в Куба да поговори с него.
По телефона Брадли предложи на пратеника да се срещнат в клуба „Маирамар Бийч“.
— Всяко такси ще те докара до клуба. Там можем да поплуваме, ако искаш, и да се поразговорим за едно-друго.
Клубът, последната покупка на дон Винченте в Хавана, напоследък бе иззет от правителството. Спрингфийлд, който произхождаше от такава среда, че познаваше само провинциалните голф-клубове в родината си, остана поразен от разкоша на „Маирамар Бийч“ — от мрамора, от полираното тиково дърво, от маслените платна и бюстовете на големи захарни магнати, били президенти в миналото, които гледаха спокойно новите посетители на клуба — половината от тях негри.
Спрингфийлд взе срещу заплащане бански костюм и хавлия и остави на рецепцията бележка за Брадли да го търси на плажа. След отлива едрозърнестият и бял почти като захар пясък беше осеян с малки медузи. Морето беше тихо и тук-таме леко замъглено — като огледало, на което някой току-що е дъхнал. Към брега то зеленееше и светлината трепкаше и играеше по повърхността му, но по-навътре беше мъртво и безцветно, а на хоризонта, подобно на синкав белег, се очертаваше далечна буря. Пеликаните летяха
