— Казвай.
— Какво ви кара да мислите, че с отстраняването само на един човек режимът ще падне?
— Ами това е еднолична власт. И смятаме, че ще можем да се спогодим с приемника му, който и да е той. Вече разговаряхме с един от членовете на кабинета и той ни увери, че единствено Брадатия държи юздите.
— Преди малко споменахте нещо за международни последици — отбеляза Спрингфийлд. — Представяте ли си как ще реагират латиноамериканските страни, които ни мразят и в червата?
— Това не е проблем. Те може само да се досетят кой има пръст в тази работа, но никога няма да могат да го докажат. Да отстраниш един човек и да финансираш цяло нашествие не е едно и също. Между другото, и Съюзът за прогрес може да свърши нещо. Щом Брадатия изчезне от сцената, няма да е зле да пуснем някой и друг долар, където трябва, нека пак започнат да зобят от нашата ръка.
Спрингфийлд се изправи на крака.
— По този въпрос ли искахте да разговаряте?
— Да, в най-общ смисъл. Но ако президентът благоволи да ми отдели час, час и нещо, готов съм да му изложа всичко в подробности. Ти кога ще се видиш с него?
— Не знам — отвърна Спрингфийлд. Това беше неговият триумф и той му се наслаждаваше. Никога в живота си не бе изпитвал такова удоволствие. — Изложеното от вас не заслужава да го безпокоя и да нарушавам почивката му — добави той. И с това единствено изречение зачеркна всички стари победи на Брадли.
Станал господар на положението, той се запъти към клуба. Брадли, неочаквано сразен, се помъкна до него и раболепно взе да го моли и увещава, но Спрингфийлд почти не го слушаше. „Как се справих с това положение? — питаше се тон. — Надявам се по същия начин, по който биха постъпили Джон, Лестър или Боб: с ледено спокойствие, по без злост.“
Пред прага на клуба Спрингфийлд се спря и се обърна усмихнат към Брадли:
— Чувам, че вас, хората от ЦРУ, все още ви наричат мечтателите на Донован. Но знаете ли какво ще ви кажа? Времената се менят и това налага и ние да се променяме.
Паднал духом от това поражение, Брадли отлетя за Гватемала, където инспектира контингента от мърляви емигранти и наемници, които чакаха знак да нападнат Куба, после, изпълнен с лоши предчувствия, се върна във Флорида, за да се срещне с шефа си — Джулиъс М. Редпат, ръководител на службата за специални операции, който го очакваше във вилата си в Палм Бийч. Това стана в същия ден, в който Виктор се трепеше из блатото.
— Най-после реших, че трябва да се видя с президента — каза Редпат. — Това се дължеше на теб, струва ми се. — Той заклати усилено глава, може би за да подчертае думите си, а може би и от нерви. Редпат беше ипохондрик, човек изтощен и състарен от напрежения, който просто излъчваше песимизъм. — Но ще ти кажа направо: не мисля — и никога не съм мислил, — че може да се работи с този човек. Той явно беше решил да избегне среща на четири очи, но тъй или инак, останах с много лошо впечатление от него. Единственият човек, в чиито съвети е готов да се вслуша по кубинския въпрос, е Хауард Спрингфийлд. Между другото, твоят вариант беше отхвърлен доста категорично.
— Спомена ли се моето име?
— Не, но Спрингфийлд загатна косвено за теб, и то по много обиден начин. Подхвърли нещо за неврастениците, които чували гласове. И при тези думи президентът, представи си, се разсмя.
Редпат седеше нещастен на тръстиковия си стол. Беше се опитал да заличи посърналия си болнав вид с пъстро, ярко облекло — раирани бермуди и риза с цветя, но те само подчертаваха унинието му. На младини беше поел ръководството на най-дръзките хора в управлението, беше насочвал главозамайващи преврати, беше водил тайни войни и беше мамил и месил като глина един или друг от покорните президенти, убеден, че бляскавите крайни резултати оправдават всичко — както го и оправдаваха. Въпреки сбръчкания си, нездрав вид в душата си Редпат все още беше пират.
Като стана дума за сегашния президент, който, уви, съвсем не можеше да се меси като глина, нещо го присви в стомаха.
— Извинявай за миг — каза той, стана, отиде до бюфета, наля си в малка чашка някаква бяла течност и я глътна, мръщейки се при миризмата на мента. После отново се тръшна на стола. — Боя се, Роналд, че повече не можем да разчитаме на Белия дом, нито лично ние, нито нашето управление. Не ме питай откъде имам тези сведения, но важното е, че след срещата с президента той недвусмислено е дал да се разбере, че не гледа с добро око на нас. Ако не ме лъже паметта, казал е приблизително следното: „Направих грешка, като оставих на служба Редпат. Трябва да се направи нещо с това ЦРУ. Боби си пилее силите в министерството на правосъдието. Но мястото му е там, ако решим да запазим ЦРУ. Понякога се чудя как Айзенхауер се е оправял с тази глутница кучета. Макнамара се справя добре с отбраната, Ръск направи много за Държавния департамент, но няма кой да сложи на мястото им Редпат и ЦРУ. А според мен, господа, тъкмо това трябва да се направи.“ Това са горе-долу думите на президента, да му се не види и президентът.
— Не звучат много обнадеждващо — отбеляза Брадли.
— Тези думи звучат като погребален звън за всички мои надежди. Не мога да повярвам, че като отхвърля твоето просто разрешение на кубинския проблем, той действително приема другия вариант. Колкото и да го одобрява на думи, усеща се, че не е особено въодушевен от него. Той казва „да“ по такъв начин, че то звучи като „не“. Невъзможно е да измъкнеш от него твърдо обещание. Истината е, че не ни достигат хора, пари и оръжие. Не е изключено тази операция да започне полуподготвена и ако стане така, това ще е една от най-големите катастрофи в историята на нашата страна.
— Най-голямата — поправи го Брадли.
— Роналд, сложи ръка на сърцето си и ми кажи: мислиш ли, че аз съм човек, който е в състояние да се заблуждава?
— Какво говориш, Джулиъс? В никакъв случай.
— Благодаря ти — каза Редпат. — Това поне ме успокоява, а аз имам нужда от успокоение. — Клепачите му трепкаха нервно и между тях проблясваше само бялото на очите му. Той изведнъж посегна към саксията с бугенвилията, откъсна клонка и взе да я върти в пръстите си. — Имам чувството, че нашата страна е оставена на произвола на съдбата. Зад кулисите действат някакви тайнствени сили, недемократични сили, над които ние нямаме власт.
— Както знаеш, аз съм на същото мнение.
— И си го изразил така добре в онази глава, която ми показа. Между другото, има ли нещо ново около книгата ти?
— Вече е в издателството. Надявам се скоро да я пуснат за печат.
— Точно сега й е времето. Тя може да ни спаси кожите, Роналд. Ако се провалим с тази кубинска история, знаеш ли какво ще стане? Ще ни погребат.
— Затова не бива да се проваляме и всъщност аз затова дойдох днес тук да поговоря с теб. Доколкото разбрах, пак не ни достигат средства.
— Нищо не ни достига. Откакто дойде новото правителство, не ни е отпуснат пукнат грош. И ни държат сметка за всеки цент от средствата, с които разполагаме.
— А защо да не пуснем шапката? — попита Брадли.
— Пускахме я няколко пъти — отвърна Брадли. — Но е почти невъзможно да стреснеш хората с опасност, която не ги застрашава пряко. Няколко от петролните магнати, наши приятели, казаха, че им трябвало време да помислят. Един-двама души с капитали в Куба — по-конкретно Ди Стефано — проявиха щедрост, но все още сме зле.
— Пет милиона долара оправят ли ни?
— Пет милиона ще бъдат манна небесна.
— Аз знам откъде можем да ги измъкнем. Помниш ли Салваторе Спина?
— Как да не го помня? Нали преди година-две се запознах с него. Такъв човек не се забравя.
— Той е заложил много нещо в Хавана. Сигурен съм, че ще направи всичко, което е по силите му.
— Пет милиона ли каза? Аз вече се чудя какво ще ги правим.
— Можем да купим например седем парчета „Б-26“.
— Я не се шегувай.
