последната ни надежда.
— Аз съм дълбоко убеден — каза Редпат, — че предстоящото фиаско ще послужи като повод да ни унищожат. Никой от нас няма да избегне чистката, която предстои, освен ако не сме готови да предприемем крайни мерки — да защитим не само себе си, но да защитим и страната.
— Крайни мерки ли? — учуди се Брадли и се вгледа в мрачното лице на Редпат, мъчейки се да разбере какво иска да каже.
— Нужно ли е да ти обяснявам? Мерки, с които да предотвратим една изключителна опасност. Действия, които в други времена биха били немислими. Чудя се, Роналд, дали изобщо ти е минало през ум каква е истинската цел на това мое посещение в Гватемала. Едва ли.
— Мисля, че дойде тук, за да се погрижиш нашествието да се осъществи.
— Дойдох тук — подчерта Редпат, — за да проуча една забележителна мистерия: убийството преди няколко години на президента Кастильо Армас. — Изведнъж той издаде напред долната си челюст — маниер, в който смяташе, че има нещо наполеоновско — и зачака напразно Брадли да ахне от изненада. — Подложена на обективен анализ — продължи Редпат, — това е една от най-успешните операции от този род. Бърза, чиста и без неприятни последици, що се отнася до общественото мнение. Намерили са изкупителна жертва, която са представили като човек с психическо разстройство и която безшумно са ликвидирали. Истинските подбуди за убийството — политически, разбира се — нито за миг не са излезли наяве. Ако е нужно да се прибягва до убийства, те трябва да се извършват по такъв начин — усмихна се той, доволен от това тържество на смъртта.
— Доколкото си спомням, и самият аз почти повярвах на официалната версия — каза Брадли. — Само дето всичко беше прекалено чисто. Единствено това ме смути.
— А кой, мислиш, е извършил тази операция?
— Предполагам, някой от нашите престъпни синдикати. Изпълнението й говори за сицилиански стил. Вероятно са наели някой спец от мафията, който срещу съответен хонорар е свършил всичко на високо професионално равнище. — Брадли потри ръце, което в случая означаваше, че няма какво повече да каже.
— Твоите догадки и моите изводи съвпадат — каза Редпат. — Е, как мислиш, можем ли ние с теб да извлечем някаква поука от този случай, която да ни е от полза? — попита той и в тъпичкия му глас прозвуча богат подтекст.
Брадли издържа погледа, му, който изведнъж заблестя сред тъмната мозайка на чертите на лицето, после каза някак притеснен:
— Не разбирам накъде биеш, Джулиъс.
— Защо трябва да играем на криеница? Въпросът стои така: ти лично съгласен ли си да капитулираш и да се оставиш да те заколят като овца, или предпочиташ да се бориш заедно с мен за принципите, в които вярваме? Горя от нетърпение да ме увериш в своята преданост.
— Нима някога си се съмнявал в нея? — отвърна Брадли. — Освен това нямам намерение да си сложа главата на дръвника.
— Ти имаш специални връзки. Единствен измежду нас. И винаги си казвал, че рано или късно може да възникне такова трудно положение, което ще ни принуди да се обърнем към тях. Според мен това време вече е дошло. Ясен ли съм?
— Повече от ясен — отвърна Брадли и се изправи на крака. Редпат вече беше станал и двамата си стиснаха ръце.
— Не искам да драматизирам нещата — каза Редпат, — но имам чувството, че съдбата ни зове.
Брадли имаше същото чувство. Той усети гърлото му да пресъхва, както му се случваше понякога, когато слушаше възвишена музика.
— Родината чака дела от нас — завърши патетично Редпат.
Три дена по-късно капитан Перес, кубинец на средна възраст, който командваше военното летище край Хавана, получи призори заповед по телефона да влезе в бой с нашественици, нарушили през нощта кубинските териториални води. Капитанът, смел, но не особено амбициозен човек, получил този чин само благодарение на прослужените години, се намери в чудо. Беше 15 април 1961 година. Предишния ден бяха извършени тайнствени въздушни нападения над всички по-важни военни летища, с което бяха извадени от строя една четвърт от и без това оскъдните въздушни сили на страната, в това число и пъргавият „Т-33“ на капитана, учебен реактивен самолет, който ставаше и за бойни цели, но не можеше да се сравнява с „Миг“, „Мираж“ или „Вампайър“. Така капитанът остана само със стария английски „Сий Фюри“, бавна и тромава машина, която не обичаше. В живота си той не беше убил човек, а и другите двама пилоти, с които разполагаше — лейтенантите Ферер и Матеос, нямаха никакъв боен опит.
Ферер щеше да лети с един „Б-26“, сглобен от събрани оттук-оттам резервни части, с четири вместо нормалните осем картечници. А за Матеос оставаше втори „Сий Фюри“. Перес, който не бе мигнал през нощта, остави телефонната слушалка, изгълта четиринадесетото си кафе от полунощ насам, написа писмо на жена си — нещо като завещание и препоръки за образованието на децата, и тръгна да се качи на самолета.
Вече се знаеше, че нашественикът е в залива Кочинос, и двадесет минути след излитането трите самолета се озоваха над залива. Перес забеляза, че повечето противникови съдове бяха хвърлили котва на около миля от брега; обаче най-големият от транспортните кораби — „Либърти“, чиято палуба бе претъпкана от въоръжени нашественици, се беше добрал на стотина ярда от сушата и от него спускаха десантни лодки. От три хиляди фута височина тази картина изглеждаше спокойна, но Перес не знаеше, че поради паника и объркване десантът е бил забавен и по грешка се е завързал бой между командосите от корабите и парашутистите, долетели на помощ със самолети от Централна Америка. След тази бъркотия един от батальоните на борда на големия транспортен кораб беше отказал да дебаркира.
Перес хвърли една от двете 250-паундови бомби, която не попадна в целта, и вдигна самолета, надупчен на няколко места от тежкокартечен огън. Реши, че ако иска да удари транспортния, ще трябва да рискува: ще пикира ниско, въпреки че при изтеглянето на самолета нагоре, крилата му може да се откъснат. Макар да имаше усещането, че капилярите в носа му се пръсват, от 1200 фута той насочи самолета с 400 мили в час право към средата на претъпканата с хора палуба и изстреля четирите си ракети. Всичките попаднаха в целта и корабът почти веднага започна да потъва. При второто си нападение потопи малък транспортен съд по-навътре в морето, а после разпръсна с картечницата върволицата от десантни лодки.
Матеос, който по мнението на Перес имаше лошо зрение и не можеше да умери дори планина, удари с 500-паундова бомба кърмата на кораба, който носеше боеприпасите и свързочните съоръжения. Той избухна и само след минути отиде на дъното.
— Най-голямата случайност в историята на бойната авиация — такава бе скромната оценка на Матеос за собствения му успех и макар в себе си Перес да беше съгласен с това, тази случайност обуслови пълния провал на нашествието. В течение на няколко дни достигналите до брега десантници се мъчеха да се отбраняват, но онези, които следяха иззад кулисите операцията, вече знаеха, че с тези нещастници е свършено. Президента не само го мамеха, но и не му се подчиняваха, а накрая просто го принудиха да разреши една последна бомбардировка със самолети от Централна Америка с единствената надежда, че това ще даде възможност на оцелелите да се изтеглят. Обаче и този план се провали, защото някой не се беше съобразил с разликата във времето: бомбардировачите „Б-26“ долетяха над залива точно един час по-рано от самолетите, които трябваше да им се притекат на помощ от един самолетоносач, и намериха там края си.
Четири дена след фиаското в залива Кочинос последните оцелели нашественици се предадоха и бяха откарани в затвора.
11
— Марк — каза гласът, — тук е Брадли. Да, Рони Брадли, твоят стар приятел. От фирмата, в която работеше преди, ми дадоха телефонния ти номер. Аз съм тук, в града, и непременно искам да те видя. Слушай, дали да не се срещнем при онзи гараж — „Харисън“ ли беше? — на Двадесет и втора улица? След
