летя с онези измислени самолетчета. Един съвет от мен: гледай да се добереш до седалката при аварийния изход, а ако можеш, си купи и парашут. Не пести парите. Както и противогаз. Казвали са ми, че тези самолети вонят.
— Ще се опитам да запомня щедрия ви съвет.
— А сега ти ми кажи нещо — рече генералът. — Какво, по дяволите, означава този „втори стълб“?
— Ходите ли на черква? — попита Евън.
— Разбира се. Когато съм си у дома, водя цялото семейство — задължително! Поне веднъж месечно.
— Арабите също ходят, но не веднъж месечно. По пет пъти на ден. Те са не по-малко вярващи от вас. Вторият стълб на Магреб ще рече ислямските молитви на залез слънце. Ужасно неудобно, нали? По цял ден превиват гръб, обикновено за трохи, а после идва залез слънце. И вместо да ходят по коктейли, се молят на своя бог. Може би само това ги крепи. Както спиричуълите са крепели навремето робите по плантациите.
Капитанът се обърна бавно. Лицето му, откроило се в сянката на командното табло, стресна Кендрик. Бригадният генерал беше негър.
— Защо се заяждате? — попита апатично капитанът.
— Извинявайте. Не знаех. Пък и вие започнахте пръв, като ме нарекохте поклонник на арабите.
Залез слънце. Маскат, Оман. Допотопният реактивен самолет кацна толкова рязко, че някои пътници изпищяха — пустинният инстинкт им подсказа, че са на косъм от това, да бъдат овъглени. После, щом осъзнаха, че са пристигнали, че са в безопасност и ги чака работа, се разпяха: „Слава на Аллах за неговата благосклонност!“ Беше им предложена работа, от която оманците се гнусяха. Е, чудо голямо! Пак бе за предпочитане пред това, което оставяха зад гърба си.
Бизнесмените с костюми, които, седнали в предната част на самолета, притискаха, кърпички към носовете си, се юрнаха към изхода — бяха нетърпеливи да вдъхнат въздуха на Оман. Кендрик чакаше последен на пътеката и се чудеше какво ли е имал предвид Суон от Държавния департамент, когато съобщи, че е уредил всичко.
— Елате с мен — извика един арабин в дълга местна дреха — беше в тълпата пред гишето за имигранти. — Има и друг изход, доктор Акселрод.
— В паспорта ми не пише Акселрод.
— Точно затова ще дойдете с мен.
— А граничният контрол?
— Дръжте документите си в джоба. Никой няма да ви ги иска. На мен не ми е нужно да ги гледам.
— Тогава как…
— Стига, я шейх. Дайте ми багажа и вървете на десетина метра от мен. Хайде!
Евън подаде сака на възбудения си посрещач и го последва. Запътиха се надясно, покрай едноетажното, боядисано в кафяво и бяло летище, а после завиха наляво към високата ограда, отвъд която въздухът бе замърсен от газовете на десетина таксита, автобуси и камиони. Тълпите пътници пред оградата на аерогарата сновяха напред-назад с развети дрехи и се опитваха да се промъкнат в задръстването. Крещяха предупредително и се опитваха да привлекат вниманието. Покрай оградата, на трийсет-четирсет метра други араби притискаха лица в металната мрежа и се взираха в този непознат свят с гладки асфалтови писти и източени самолети. Отпред Кендрик видя метална сграда, голяма колко десетина бункера. Това беше добре познатият склад на летището, където те с Мани Уайнграс бяха чакали с часове закъсняло оборудване — то все трябваше да пристигне със следващия полет, често вбесени от митничарите, които редовно не можеха да разчетат попълнените формуляри за освобождаването на машините, ако те изобщо пристигнеха.
Порталът пред вратата на склада, която приличаше на хангар, бе отворен и поглъщаше един по един контейнерите с търбуси, натъпкани със сандъци, които биваха разтоварвани от самолетите. Пазачите със злобни кучета на каишки стояха покрай багажната лента, която вкарваше стоката вътре, при нетърпеливите доставчици и търговци, както и при неизменните вбесени технически ръководители на строежите. Пазачите си отваряха очите на четири и току размахваха автоматите. Те бяха там не само да поддържат привиден ред сред хаоса и за да подкрепят митничарите, ако избухне препирня, но главно за да предотвратят внасянето на оръжие и наркотици в султанството. Ръмжащите, настървени кучета душеха всеки сандък и добре опакован кашон в мига, в който той биваше качван на лентата.
Посрещачът на Евън спря, американецът направи същото. Арабинът се обърна и кимна към малка странична врата, над която пишеше на арабски: „Вход за външни лица забранен. Стреля се без предупреждение!“ Това беше изходът за охраната и другите служители. На мястото, където обикновено се намира бравата, имаше голяма метална плана. Да, и това е ключалката, помисли си Кендрик, но електронна, която се задействаше някъде отвътре. Посрещачът кимна още два пъти и му даде знак да се насочи към вратата, където „се стреля без предупреждение“. Кендрик се смръщи, стомахът го присви. Маскат бе обсаден и като нищо някой можеше да открие стрелба. Арабинът прочете съмнението в очите му и кимна четвърти път — бавно и убедено. Обърна се и погледна вдясно от себе си, надолу към редицата контейнери. Почти незабележимо вдигна дясната си ръка.
Изведнъж до един от контейнерите стана сбиване. Разнесоха се викове и псувни.
— Черноборсаджия!
— Лъжец!
— Майка ти е пачавра, долна пачавра!
— Баща ти е курвар! А ти си мръсно копеле!
Вкопчилите се един в друг тела се строполиха на земята, край тях се вдигна облак прах и се насъбра тълпа, която се раздели на два лагера. Кучетата се разлаяха стръвно и се задърпаха на каишите, като повлякоха и водачите си към мелето с изключение на един. Посрещачът на Евън му даде знак. Те се втурнаха към служебния изход.
— Дано имате късмет, сър — каза самотният пазач, докато кучето му заплашително душеше панталоните на Кендрик.
Мъжът заудря лекичко с оръжието по металната плака в определена последователност. Чу се бръмчете и вратата се отвори. Кендрик и посрещачът му притичаха през нея и продължиха покрай металната стена на склада.
На паркинга бе спряна очукана камионетка с почти спаднали гуми. Двигателят изръмжа, а от износения ауспух се чу пуфтене.
— Бесураа — извика арабинът, подканяйки Евън да побърза. — Ще се придвижите с това.
— Дано! — промърмори невярващо Кендрик.
— Добре дошли в Маскат, шейх Не знам кой си.
— А, не, вие знаете кой съм — сопна се Евън. — Нали ме разпознахте в навалицата! Колцина други могат да го сторят?
— Малцина, сър. Но, кълна се в Аллах, не знам кой сте.
— Значи съм длъжен да ви повярвам? — попита Кендрик и се взря изпитателно в мъжа.
— Нямаше да споменавам името на Аллах, ако не беше така. Хайде, бесураа.
— Благодаря — каза Евън, след което грабна сака и изтича при кабината на камионетката.
Най-неочаквано шофьорът му направи знак през прозореца да се качи отзад под покривалото на каросерията на допотопното возило. Камионетката потегли, а чифт ръце издърпаха Евън в каросерията.
Той се просна по очи на пода, после вдигна поглед към арабина над него. Мъжът се усмихна и посочи някакви дрехи — местна носия, окачена отпред на каросерията и покрита с чергило. До нея на пирон висяха чалма и бели шалвари, с каквито арабите се движеха по улиците. Това бе последното нещо, което Евън поиска от франк Суон от Държавния департамент. Това, както и още една дребна, но важна подробност.
Арабинът му я подаде. Беше тубичка гел за потъмняване на кожата: ако западняк го наложеше на плътен слой по лицето и ръцете си, тутакси заприличваше на семит от Близкия изток, чиято кожа е постоянно изложена на прежурящото, екваториално слънце. Изкуственият пигмент изчезваше за десетина дни. Десет дни — цяла вечност за него и за чудовището, което се наричаше Махди.
