— Канадско ли…
— Нали това пиете?
— Не си пилеете времето. Добре сте ме проучили.
— Такава ни е работата. — Младежът кимна на ефрейтора, който се отдалечи. — Храната май е готвена предварително и не е вкусна — продължи младежът от „Охайо“. — Нали орязаха бюджета на Пентагона, пък и лобито на производителите на месо не дреме, филе миньон с аспержи по холандски и варени картофи.
— На това ли му викате орязан бюджет!
— Да, не забравяйте и лобито — добави усмихнат съседът на Евън. — Има и десерт, казва се „Аляска“.
— Какво?
— Не можем да пренебрегваме и ония приятелчета, производителите на мляко. — Стюардът донесе питиетата и се върна при телефонния апарат, върху който святкаше бяла лампичка, а сътрудникът от Държавния департамент вдигна чашата. — За ваше здраве!
— И за ваше. Имате ли име?
— Изберете си някое.
— Нещо кратко. Имате ли нещо против Джо?
— Нека бъде Джо. Приятно ми е, сър.
— Понеже очевидно знаете кой съм, имате предимство. Можете да се обръщате към мен на малко име.
— Не и по време на полета.
— Кой съм аз тогава?
— Записан сте като криптолога Акселрод, който отива в американското посолство в Джида, Саудитска Арабия. Но името няма особено значение. То е по-скоро за дневника на полета. Ако някой иска да привлече вниманието ви, ще ви заговори само със „сър“. При тези пътувания имената не играят никаква роля.
— Доктор Акселрод? — прекъсна ги ефрейторът и сътрудникът от Държавния департамент пребледня.
— Доктор ли? — повтори Евън леко смутен и погледна „Джо“.
— Очевидно имате научна степен — промълви младежът.
— Не е лошо — прошепна Кендрик и вдигна очи към стюарда. — Да?
— Пилотът иска да поговори с вас, сър. Елате с мен, ако обичате.
— Разбира се — съгласи се Евън, след което вдигна масичката и подаде питието на Джо. — Поне в едно бяхте прав, момко — промърмори той на човека от Държавния департамент, — ефрейторът се обърна към мен със „сър“.
— А на мен това не ми харесва — каза Джо тихо, но напрегнато. — Всичко, свързано с вас, трябва да минава през мен.
— Да не направите някоя сцена?
— Само това оставаше! Полетът е много важен. Пилотът иска да се запознае с важната птица, която кара.
— Какво?
— Нищо, доктор Акселрод. Но запомнете — без мен не можете да вземате никакви решения.
— Не си поплюваш, малкият!
— Тъй си е, конгрес… доктор Акселрод. Освен това не съм ви „малкият“.
— Да предам ли чувствата ви на пилота?
— Можете да му кажете, че ще му откъсна главата, пък и тестисите, ако пак ми извърти някой номер.
— Качих се последен и не се запознах с него, но предполагам, че е бригаден генерал.
— За мен той е лайнян генерал.
— Божичко! — възкликна през смях Кендрик. — Вътрешна конкуренция на дванайсет хиляди метра над земята. Не го одобрявам.
— Сър! — подкани стюардът от военновъздушните сили.
— Идвам, ефрейтор.
Тясната пилотска кабина на „Ф–106 Делта“ беше озарена от безбройните зелени и червени лампички и циферблати. Командирът и вторият пилот седяха отпред със затегнати колани, щурманът беше вдясно от тях със слушалка на лявото ухо и очи, вперени в разграфен компютърен екран. Евън се наведе, за да влезе в тясното помещение.
— Тук съм, генерале — рече той, — искали сте да ме видите.
— Не искам да ви виждам очите, докторе — отговори пилотът с очи, приковани в таблото отпред. — Само ще ви прочета съобщението от някой си С. Познавате ли човек на име С?
— Май да — потвърди Кендрик — предполагаше, че съобщението е предадено по радиовръзката от Суон от Държавния департамент. — Какво гласи то?
— Голям номер ни погодиха — извика бригадният генерал. — Никога не съм приземявал там! Не познавам летището, а са ми казвали, че ония негодници в тамошния пущинак ги бива повече да забъркват сос за спагети, отколкото да дават инструкции за кацане.
— Но нали базата е американска! — възропта Евън.
— Наша ли — друг път! — възрази командирът, а вторият пилот поклати глава. — Сменяме курса към Сардиния. Не към Сицилия, а към Сардиния. Ще взривя двигателите, докато спра на пистата, стига да я открия!
— Какво гласи съобщението, генерале? — попита Кендрик спокойно. — Обикновено си има причина да се промени първоначалният план.
— Вие ще ми обясните. Не, хич не ми обяснявайте! Яд ме е и ме свива под лъжичката. Проклетници!
— Съобщението, ако обичате!
— Ето го. — Сърдитият пилот зачете по перфорираната лента: — „Налага се промяна. Не можете да кацнете в Джида. Всички Ве Се са под наблюдение.“
— Какво означава това? — прекъсна го припряно Евън. — Ве Се под наблюдение?
— Каквото пише.
— Преведете ми го на човешки език.
— Извинете, забравих. Не знам кой сте, но със сигурност не сте човекът, записан в дневника на полета. Това означава, че всички военни самолети в Сицилия и Джида са под наблюдение, както и всяко летище, на което бихме могли да кацнем. Онези копелета, арабите, са надушили нещо и са пратили мръсните си психари да им докладват за всичко подозрително.
— Не всички араби са копелета и мръсни психари, генерале.
— Според моята книга са такива.
— Тогава тя не става за публикуване.
— Кое?
— Книгата ви. Какво още се казва в съобщението?
Капитанът направи неприличен жест с дясната си ръка, с която държеше перфолентата.
— Прочети си го сам, поклоннико на арабите. Но без да напускаш кабината.
Кендрик взе листа, наклони го към лампичката на щурмана и го прочете: „Налага се промяна. Не можете да кацнете в Джида. Всички Ве Се са под наблюдение. Приземете се на гражданско летище или на Южния остров. Маршрут през Кипър, Риад към целта. Имаме разрешение. Най-подходящо е да кацнете някъде около втория стълб Ел Магреб. Извинявайте. С.“ Евън се пресегна над рамото на бригадния генерал и пусна съобщението.
— Този Южен остров вероятно е Сардиния.
— Точно така.
— Това означава, че ще прекарам още десетина часа в този или в други самолети, докато прекосявам Кипър, Саудитска Арабия и накрая стигна в Маскат.
— Едно ще ти кажа, поклоннико на арабите — продължи капитанът. — Слава Богу, че ти, а не аз ще
