Жената стоеше от вътрешната страна на оградата, на сантиметри от мрежата. Беше с леко клоширани бели панталони и тъмнозелена копринена блуза, поизмачкана от кожената дръжка на чантата. Лицето й бе обрамчено от дълга черна коса, а изсечените й привлекателни черти не се виждаха от широките очила. На главата си имаше широкопола бяла шапка със зелена копринена панделка. На пръв поглед приличаше на обикновена пътничка от богатите съсловия на Рим или Париж, Лондон или Ню Йорк. Но вгледаше ли се човек, откриваше някаква разлика — кожата. Маслинените й оттенъци — нито черни, нито бели, издаваха, че жената е от Северна Африка. Това се потвърждаваше и от предмета, който тя държеше: мъничък фотоапарат, който беше извадила секунди преди да се притисне до оградата, фотоапаратът вече не беше необходим и жената го пъхна в дамската си чанта.
— Калейла! — извика някакъв плешив дебеланко с облещени очи и изтича при нея. Носеше непохватно два куфара, потта бе избила по ризата му и попиваше в черния скъп раиран костюм — За Бога, къде изчезна?
— Писна ми на тая ужасна опашка, скъпи — отговори жената на английски, в който едва се долавяше акцент на италиански или може би гръцки. — Реших да се поразходя.
— Господи, Калейла, не бива, толкова ли не разбираш? Тук е същински ад! — Англичанинът застана пред нея със зачервено лице — целият плувнал в пот. — Почти ми беше дошъл редът за паспортната проверка, когато се огледах и видях, че те няма. А когато хукнах да те търся, трима луди с пушки — с пушки, моля ти се, ме спряха, заведоха ме в някаква стая и претърсиха багажа ни.
— Нали не намериха нищо, Тони!
— Ония лекета взеха уискито!
— Рисковете на професията — нали си много богат! Нищо, скъпи, ще ти намеря друго.
Британският бизнесмен огледа лицето и тялото на Калейла.
— Било, каквото било. Хайде да се връщаме и да приключваме с формалностите. — Дебеланкото намигна първо с едното, после с другото око.
— Намерих чудесен хотел. Ще ти хареса много, скъпа.
— Хотел ли? И аз ще идвам с теб?
— Да, разбира се.
— А, не!
— Какво! Нали каза…
— Казала ли съм? — прекъсна го Калейла и сви вежди над слънчевите очила.
— Намекна, и то доста недвусмислено, че ако те кача на самолета, ще прекараме доста приятно в Маскат.
— Приятно, естествено. Ще си пием питието край залива, може да идем на конни надбягвания, да вечеряме в „Ел Каман“. Това да. Но да отсядаме в една и съща стая?
— Е, това се подразбираше.
— О, драги Тони, как да ти се извиня за недоразумението?
Потърсих те по препоръка на една англичанка от университета в Кайро. А тя е сред най-добрите приятелки на жена ти. О, наистина не мога.
— Да му се не види! — избухна преуспелият бизнесмен на име Тони.
— Мирая! — провикна се Кендрик, за да го чуят през оглушителното тракане на раздрънканата камионетка, която подскачаше по черния път към Маскат.
— Не сте искали огледало, я шейх — изкрещя арабинът от дъното на каросерията на английски със силен, но разбираем акцент.
— Откърти някое от страничните огледала. Кажи на шофьора.
— Той няма да ме чуе, я шейх. Както повечето превозни средства, камионетката е доста стара, за да не бие на очи. Няма как да кажа на шофьора.
— По дяволите! — възкликна Евън с тубата гел в ръка.
— Тогава ти ще гледаш вместо мен, я сахбий — каза той, наричайки мъжа „приятел“. — Приближи се и ме погледни. Кажи ми, когато е готово. Отметни чергилото.
Арабинът повдигна мъничко чергилото и слънцето проникна в тъмната каросерия. Внимателно, като се държеше за каишите, той отиде на трийсетина сантиметра от Кендрик.
— Това идахуа ли е, сър? — попита мъжът и кимна към тубичката.
— Да — отвърна Евън на арабски, щом се убеди, че му трябва точно този гел.
Започна да го нанася първо по ръцете си. И двамата наблюдаваха внимателно. Чакаха само три минути.
— Арма! — извика арабинът и протегна ръка — цветът на кожата на Евън беше почти като неговия.
— Става — съгласи се Кендрик и се опита да прецени какво количество от гела е нанесъл върху ръцете си, за да остане и за лицето. Започна да се маже, като наблюдаваше арабина в очите.
— Махуул — извика най-новият му приятел и се усмихна победоносно. — Делуатии анзур!
Кендрик беше успял. Сега кожата му бе като на почернял от слънцето арабин.
— Помогни ми да се преоблека в арабските дрехи — помоли Евън и започна да се съблича в подскачащата камионетка.
— Готово — каза арабинът, английският му най-неочаквано стана значително по-добър. — Но вече трябва да се разделим. Извинявайте, че се правех на лапнишаран, но човек не бива да има вяра на никого, дори на Държавния департамент. Поемате огромен риск, я шейх, много повече от мен, но това не ми влиза в работата. Ще ви оставим в центъра на Маскат и оттам нататък трябва да се оправяте сам.
— И на това съм благодарен — рече Евън.
— Благодаря, че дойдохте, я шейх. Но не се опитвайте да намерите помагачите си. Ще ви убием, преди дори враговете ни да са насрочили екзекуцията ви. Не вдигаме много шум около себе си, но продължаваме да действаме.
— Кои сте вие?
— Вярващите, я шейх. Не ви трябва да знаете повече.
Евън благодари на администратора и му даде бакшиш, задето му е обещал да си държи езика зад зъбите. Отседна в хотела с фалшиво арабско име и получи ключа за апартамента. Не поиска да му помогнат с багажа. Качи се на друг етаж и изчака в дъното на коридора да се увери, че не го следи никой. Слезе по стълбите до своя етаж и отиде в апартамента.
Бързаше. „Ценна ни е всяка минута, франк Суон от Държавния департамент“. Вечерната молитва беше привършила. Спусна се мрак, в далечината се чуваше тътенът на безумието в посолството. Евън хвърли малкия сак в ъгъла на хола, извади изпод робата портфейла си и измъкна сгънат лист хартия, на който беше написал имената и телефонните номера — номера отпреди пет години — на хората, с които смяташе да се свърже. Отиде при бюрото и телефона, седна и обгърна листа.
След трийсет и пет минути на многословни, но и някак сковани разговори с трима приятели от едно време вече бе уредил срещата. Беше се спрял на седмина измежду най-влиятелните хора в Маскат, които познаваше. Двама бяха умрели, един беше в чужбина, четвъртият му каза без заобикалки, че обстановката не е благоприятна и че не е за препоръчване един оманец да се среща с американци. Тримата, съгласили се — кой със, кой без желание — да се срещнат с него, щяха да дойдат до час. Щяха да се качат направо в апартамента, без да минават през администрацията.
Минаха трийсет и осем минути, през които Кендрик разопакова малкото багаж, който бе взел, и поръча да му донесат различни марки уиски. Трезвеността, изисквана от исляма, се ценеше повече, ако се нарушаваше и срещу името на всеки отседнал в хотела бе отбелязана предпочитаната от него марка уиски — урок, който Евън бе усвоил от сприхавия Еманюел Уайнграс. „Това смазва механизма, синко. Запомниш ли името на съпругата на някого, той е доволен. Но запомниш ли марката уиски, която предпочита, това вече е друго. Значи наистина го уважаваш.“
Лекото почукване по вратата отекна като гръмотевица в тихата стая. Кендрик няколко пъти пое дълбоко въздух, прекоси помещението и отвори на първия посетител.
— Ти ли си, Евън? Господи, да не си се помохамеданчил?
— Заповядай, Мустафа! Радвам се да те видя.
