сложни дебати и компромиси, отличителна черта на нашата система. Възможно ли е нашият конгресмен да е от тях? — Веднага ще кажа, че Евън напълно отговаря на тази характеристика, но това отново е само нюх.
— Значи никак не е изключено твоят хубостник…
— О, стига, Ем Джей! — прекъсна го Рашад. — Толкова си старомоден.
— Бих използвал и друга дума, но не и пред своята племенница.
— Много си тактичен, няма що!
— Благоприличието преди всичко, скъпа. Но не е ли възможно твоят приятел един ден да се е събудил и да си е казал: „Допуснах страхотна грешка, като се изкарах герой, и сега трябва да я поправя“?
— Възможно е, ако беше изменник, мен обаче ако питаш, не е.
— Но все пак ти е ясно, че поведението му е доста противоречиво. Върши едно, а после твърди съвсем друго.
— Според теб се изтъква прекалено много, но аз не съм съгласна — той не лъже нито себе си, нито мен.
— Само изследвам различните възможности, преди да започнем да търсим предателя, който — ако се съди по думите ти — е бил вербуван от някакъв рус мъж… Кендрик каза ли ти защо се нахвърли публично върху Пентагона, а и върху цялата военна промишленост, да не говорим за не толкова откритите, но доста известни упреци към нашите разузнавателни служби?
— Защото е имал възможност да каже нещо, което според него непременно е трябвало да се каже.
— Само за това ли? Такова ли е обяснението му?
— Да.
— Но първо е трябвало да използва възможностите, които му даде властта. Комисията „Партридж“, после парламентарната подкомисия по разузнаването — това са най-желаните политически кресла, ако не и нещо повече. За всяко от тях има поне четиристотин кандидати от Конгреса, които биха продали и жените си, за да ги заемат. Те не падат от небето, за тях трябва да се потрудиш, да се пребориш. Той как обяснява това?
— Никак. Те наистина са му паднали от небето. И той се е борил не да ги заеме, а да се отърве от тях.
— Моля? — възкликна от изненада Ем Джей Пейтън.
— Заяви ми, че ако не му вярвам, да съм говорела с първия му помощник, който едва ли не го бил принудил да приеме назначението в комисията „Партридж“, а после да съм се срещнела и да съм попитала този дърт ирландски таласъм, дето си затварял очите за подкупите сред конгресмените, какво му бил казал да направи с подкомисията си. Евън не искал тези два поста, но му било обяснено, че ако не ги приемел, нямало да има никакъв глас в определянето на приемника си в девети колорадски избирателен район. А този въпрос бил много важен за него — само за това се кандидатирал. Така успял да разкара някакъв негодник в партията си и не искал друг като него да заеме мястото му.
Пейтън се отпусна бавно назад, хвана с ръка брадичката си и присви очи. С годините Ейдриън Рашад се беше научила кога да замълчи и да не прекъсва мислите на наставника си. И сега го изчака, готова за най- раз лични отговори, но не и за този, който чу:
— Това променя нещата. Доколкото помня, си казала на Кендрик, че според теб името му е било разкрито от някой, който е решил, че героят от Оман заслужава овации за подвига си. Боя се обаче, че тук става въпрос за нещо много по-дълбоко. Нашият конгресмен е бил програмиран.
— О, Боже, за какво? — Не знам, но трябва да разберем. Съвсем безшумно и много предпазливо. Имаме работа с нещо доста необичайно.
Варак видя голямата тъмносиня лимузина. Беше отбита от пътя, лъкатушещ през една горичка на няколкостотин метра от къщата на Кендрик, и в нея нямаше никой. Чехът беше подминал огромното имение на конгресмена, оградено с жив плет, което все още се намираше под миниобсадата на неколцина упорити, незагубили надежда репортери с телевизионен екип, и възнамеряваше да потегли на запад, към един мотел в покрайнините на Кортез. При вида на синята кола обаче промени решението си. Подмина следващия завой и скри колата в един храсталак край пътя. На седалката до него лежеше дипломатическото му куфарче — чехът го отвори и извади някои неща, които можеха да му потрябват. Пъхна ги в джоба си, слезе от колата, затвори безшумно вратата и се върна обратно по завоя при синята лимузина. Приближи вратата откъм гората и огледа колата да види дали нещо няма да включи алармената инсталация, ако някой бърника ключалката или натисне дръжката, или пък прекъсне светлинните лъчи между предните и задните колела.
Откри два от трите възможни капана, единият от които беше толкова опасен, че му подсказа: в тази кола има тайни, много по-ценни от дрехи или бижута, или дори от секретни документи. По долните рамки на прозорците бяха пробити дупчици, замазани с боя — от тях излизаха струйки безопасен газ, който би обезвредил за известно време евентуалния неканен гост. Първоначално това изобретение беше предназначено за дипломатите в размирните страни, където бе еднакво важно не само да се залавят атентаторите, но и да се спасява човешки живот. Газът можеше да се пусне от шофьора при нападение или от алармената инсталация, ако колата беше празна. Механизмът вече се продаваше на пазара и се говореше, че доставчиците не успявали да удовлетворят многобройните заявки на богаташите по целия свят.
Варак се огледа, после заобиколи бързо лимузината, бръкна в джоба си и се сниши до земята в близост до ауспуха. Пропълзя отдолу и веднага се захвана за работа — след по-малко от минута и половина се измъкна изпод колата, изправи се и хукна към гората. Гонитбата беше започнала, а сега, заедно с него — и чакането.
След четирийсет и една минути видя висок слаб мъж, който слизаше по пътя. Беше облечен в тъмен костюм с разкопчано сако, под което се показваше жилетка — червеникавата му коса бе пригладена назад. Някой началник, помисли си Милош, не е лошо да се понаучи на тактика. В операциите никога не биваха включвани рижи агенти — бе неразумно. Мъжът отключи първо предната дясна врата, после заобиколи колата и отключи и вратата на шофьора. Преди да я отвори обаче, се наведе, очевидно имаше още една ключалка, после пак се изправи и се качи в автомобила. Запали го.
Мощният двигател се задави, изведнъж нещо под шасито изтрополи и последва взрив, съпроводен от шума на смачкан метал. Заглушителят и ауспухът станаха на парчета и от всички страни автомобилът запуши. Варак приклекна с кърпа на устата и изчака да се разсеят облаците дим, които, докато се вдигаха към небето, се задържаха по короните на дърветата. После бавно се изправи.
С хирургическа маска на лицето и пистолет в ръката, шофьорът също наблюдаваше пушекът, но и се озърташе да види откъде ще го нападнат. Не се показа обаче никой и това явно го обърка. Той вдигна телефона в колата, ала се поколеба дали да набере и Милош знаеше защо. Ако обезпокоеше шефовете си на петдесет, петстотин или пет хиляди километра оттук заради някаква дребна техническа неизправност, щяха да го скастрят. Остави слушалката и включи двигателя на скорост. Надигна се оглушителен вой и мъжът мигновено го угаси. Такъв автомобил не биваше да бие на очи. Човекът трябваше да се свърже със сервиз, за да изтеглят колата на буксир и да я ремонтират. И все пак?… Отново зачакаха близо двайсет минути — въпреки рижавата коса мъжът беше професионалист. Явно убеден, че не го заплашва нищо, слезе предпазливо от колата и я заобиколи с пистолет в едната ръка и фенерче в другата. Продължи да се озърта, докато Варак се промъкваше безшумно в храсталака. Рижавият внезапно клекна и освети с фенерчето шасито. Милош знаеше, че разполага само с няколко секунди, за да стигне до пътя: мъжът всеки момент щеше да забележи разширяващата се при загряване пластмаса в ауспуха и следите от джобно трионче с диамантено острие върху шумозаглушителя. Приведеният под колата човек ги видя тъкмо когато Варак разгръщаше храстите на два метра.
— Господи! — възкликна стройният и елегантен мъж и отскочи назад, като се завъртя първо наляво, после надясно с насочения пистолет и накрая се обърна с гръб към Милош.
Чехът вдигна третия предмет, който бе взел от дипломатическото куфарче — пневматичен пистолет със стрелички. Отново разтвори шубрака и стреля. Наркотичната стрела улучи целта, забивайки се във врата на непознатия. Червенокосият се извърна рязко назад, изпусна фенерчето и отчаяно се замъчи да изтръгне дразнещата го игла. Колкото по-трескави движения правеше, толкова по-бързо кръвта нахлуваше в главата
