— Още веднъж ви благодаря. Ще уведомя конгресмена за вашето ценно съдействие.
— Нали не го познаваше?
— Когато се запозная, сър. Довиждане.
Милош Варак запали взетата под наем кола и подкара надолу по улицата, оставяйки зад гърба си универсалния магазин, бръснарницата и кафенето на Джи-Джи. Висок, слаб мъж с пригладена рижава коса и голяма синя кола. Гонитбата беше започнала.
— Не може да бъде! — прошепна Мичъл Джарвис Пейтън.
— Но е така, Ем Джей — каза Ейдриън Рашад от другата страна на застланата с червена карирана покривка маса в дъното на италианския ресторант в Арлингтън. — Всъщност какво знаеше за Оман?
— Беше операция на „ОХАИО–40“ на Държавния департамент, координирана от Лестър Крофърд, който поиска списък на най-добрите ни хора с най-голямата шпионска мрежа в югозападния район. Само това знаех. Може би имаме и по-опитни агенти от теб, но не и с такива контакти.
— Не може да не си се досетил, че става въпрос за заложниците.
— Разбира се, всички си помислихме за това и да ти кажа право, бях доста раздвоен. Знаех за приятелството ти с Ахмат и жена му и вероятно не бях единствен. И макар че не ми се искаше да давам името ти на Лес, ти ни беше вършила много добра работа, а и заради връзките ти със султанското семейство беше просто наложително. Пък и бях наясно, че разбереш ли за личните ми съображения да не те допусна до операцията, ще ми счупиш главата.
— Несъмнено.
— Но ще ти призная един по-малък грях — усмихна се тъжно Пейтън. — Когато всичко приключи, отидох при Крофърд и без заобикалки му заявих, че знам какви са правилата, но трябва да разбера дали си добре. Той ме изгледа с рибешките си очи и ми каза, че си се върнала в Кайро. Май му беше трудно да произнесе дори това… А сега разбирам от теб, че цялата тази проклета история е била разгласена от някой от нас! Операциите на „ОХАЙО–40“ не се разсекретяват с години; често с десетилетия! А някои документи от Втората световна война няма да видят бял свят чак до средата на следващия век.
— Кой отговаря за тях, за досиетата, Ем Джей?
— Те просто са обречени на забрава — складират се в държавни хранилища из цялата страна с въоръжена охрана и алармени системи, които в случай на тревога се свързват мигновено с Вашингтон и изпращат сигнали не само на нас, но и в Държавния департамент, в Министерството на отбраната и в Белия дом. Разбира се, с развитието на съвременните компютри през последните двайсетина години повечето се съхраняват върху дискети, достъпът до които е закодиран и шифърът се съгласува поне между три разузнавателни служби и Овалния кабинет. Само особено важните оригинали се запечатват, и прибират. — Пейтън сви рамене. — Забравата, скъпа. Тя е най-сигурното средство срещу любопитните и крадците.
— Съмнявам се — възрази тайната агентка от Кайро.
— Напротив, особено когато става въпрос за контрола върху сигурността — настоя Ем Джей. — Затова най-добре ми разкажи какво знаеш и какво си научила от конгресмена. Защото, ако това, което твърдиш, е вярно, някъде между хората, взели решението за операцията и за включването й в архивите, има предател.
Ейдриън Калейла Рашад се облегна и започна да разказва. Не скри нищо от човека, който завинаги щеше да остане нейният „чичо Мич“ — дори интимните моменти в Бахрейн.
— Не мога да кажа, че съжалявам за случилото се нито като професионалист, нито като човек. И двамата бяхме напрегнати и уплашени и, честно казано, той е много свестен — особняк е, но по своему е добър. Тази сутрин в Мериланд отново се уверих в това.
— В леглото ли?
— Не, разбира се. Чух какво ми — каза за себе си, за стремежите си, дори защо е станал конгресмен, а сега, както знаеш, иска да се оттегли. Сигурна съм, че си има много недостатъци, но и доста се е намъчил.
— Май долавям у „племенницата“ си чувства, които отдавна искам да открия.
— Той наистина не ми е безразличен, лицемерно би било да го отричам, но не знам дали е трайно. В известен смисъл ние с него си приличаме. Може би само така ми се струва, но според мен и двамата се интересуваме повече от това, което трябва да направим като личности, отколкото от желанията на другия. Да, той ми харесва, Ем Джей, наистина. Кара ме да се смея, но не на него, а заедно с него.
— Това е много важно — каза замислено Пейтън с много повече тъга в усмивката и в понамръщеното си чело. — Аз така и не намерих жена, която да ме накара истински да се разсмея… заедно с нея. Сам съм си виновен, разбира се. Прекалено съм взискателен.
— Нямаш никакви недостатъци — възрази Рашад. — Ти си моят чичо Мич и не ми се слушат лоши неща за теб.
— Баща ти винаги успяваше да разсмее майка ти. Понякога им завиждах въпреки трудностите, които срещаха. Той наистина успяваше да я разсмее.
— Беше своеобразна защита. Според мама татко на три пъти е можел да поиска развод и тогава тя — ще, не ще — е трябвало да го напусне.
— Глупости, той я обожаваше — възрази Пейтън и после съвсем непринудено се върна към кризата в Маскат, сякаш въобще не се бяха отклонявали от темата. — А защо Кендрик е настоял да не се разгласява името му? Вече ми каза, но би ли повторила още веднъж?
— Напразно го подозираш. Той има съвсем логично обяснение. Искал е да се върне там и да продължи работата, която е зарязал преди пет-шест години. А с наследството от Оман естествено не е могъл да го направи. Сега въобще е невъзможно, защото всички искат главата му, от палестинските фанатици до Ахмат и тези, които са му помогнали и са изплашени до смърт да не бъдат разкрити. Случилото се през последните два дни показва, че е бил прав. Евън иска да се върне, а не може. Никой няма да му позволи.
Пейтън отново се намръщи, ала тъгата в изражението му беше заменена от хладно любопитство, граничещо със съмнение.
— Да, ясно ми е, скъпа, но Кендрик само твърди, че го е искал — че още го иска.
— Аз му вярвам — отвърна Рашад.
— Може би и той си вярва — предположи директорът на „Специални операции“. — Но като помислих малко, ми дойдоха други мисли.
— Не те разбирам, Ем Джей. Накъде биеш?
— Може би не е толкова важно, но според мен си заслужава да помислим. Човек, който иска да се изпари от Вашингтон — наистина да изчезне, а не да отвори адвокатска кантора или рекламна агенция и да намаже от държавната си служба, — обикновено не влиза в бой с тежката артилерия на Пентагона по време на заседание на парламентарна комисия, предавано по телевизията, нито се появява по най-популярната съботна програма, нито пък дава предизвикателна пресконференция, която няма как да не бъде отразена широко. Нито пък продължава да бъде черната овца в подкомисията по разузнаването, защото задава неприятни въпроси, които, макар че не стават обществено достояние, го правят доста популярен в столицата. Взети заедно, тези прояви не са характерни за човек, който гори от желание да се откаже от политиката и от облагите. Без съмнение има някакво противоречие, не мислиш ли?
Ейдриън Рашад поклати глава.
— Аз също го попитах за това и дори отначало го обвиних, че страда от болни политически амбиции и ме е върнал тук, за да свидетелствам в негова полза. Той кипна и отрече подобни подбуди, закле се, че искал единствено да се махне от Вашингтон.
— Да не би да има някакви скрити намерения? — предположи Пейтън. — Питам за всеки случай, защото е типично за нормалния човек. Да речем, че този преуспяващ индивидуалист — а той наистина е такъв, сам се уверих, — се зарази от толкова прилепчиво властолюбив и реши да стигне върха, впрягайки целия си ум, всичките си възможности, включително това, което е направил в Оман. Но един ден се събужда и си мисли: „Боже, какво направих? Защо съм тук? Мястото ми не е сред тези хора…“ Няма да е първият. Мнозина други прекрасни мъже и жени преди него са били загубени за политиката, защото са дошли до същия извод — че мястото им не е тук. Повечето от тях са страшно независими, твърдо убедени в правотата си, потвърдена от успехите им в една или друга област. Освен ако чрез властта не искат да задоволят себичността си — а според твоя нюх, на който аз вярвам, това едва ли важи за Кендрик, — тези хора не понасят безкрайните и
