— Ще ви помогна, но понякога може да се наложи да изпълнявате това, което наредя. Съгласен ли сте?
— Стига да не ме карате да скачам от мостове или високи сгради…
— По-скоро ще ви съветвам какво и на кого да казвате. Понякога сигурно няма да съм в състояние да ви обясня какво става. Бихте ли приели?
— Да. Защото ви видях, чух и ви вярвам.
— Благодаря. — Тя стисна ръката му и я пусна. — Трябва да се свържа с един човек.
— Защо?
— Първо, защото се налага. Ще ми трябва временна заповед за прехвърлянето ми в Щатите, която той може да ми уреди без обяснения — през Белия дом е прекалено опасно и несигурно. Второ, този човек ще ни помогне там, където аз няма да успея.
— Кой е той?
— Мичъл Пейтън. Директор на „Специални операции“ — евфемизъм за „Не питай“.
— Можете ли да му имате доверие? Пълно, безрезервно?
— Без всякакво съмнение. Той ме въведе в ЦРУ.
— Това не е кой знае какъв довод.
— Но от шестгодишна му викам в Кайро „чичо Мич“, това вече е довод. Беше млад офицер, прикрит като преподавател в университета. Сприятели се с родителите ми — баща ми беше професор, а майка ми е американка от Калифорния — като Мич.
— Ще уреди ли прехвърлянето ви?
— Да, разбира се.
— Сигурна ли сте?
— Няма друг избор. Нали ви казах, някой предава частица от душата ни, която не е за продан. Този път си изпатихте вие. Кой ще бъде следващият?
25
Мичъл Джарбис Пейтън беше изискан шейсет и три годишен учен, привлечен преди трийсет и четири години на работа в Централното разузнавателно управление, защото отговарял на описание, което някой бил дал на отдел „Кадри“. Този някой се беше запилял по други задачи и Пейтън не получи никаква работа — само задачи с гриф „спешно“. Но докато бъдещите работодатели осъзнаят, че нямат какво да възложат на евентуалния си служител, беше станало много късно. Той вече бе регистриран от напористите вербовчици на ЦРУ в Лос Анджелис и бе изпратен на инструктаж в главната квартира на Управлението в Лангли, щата Вирджиния. Получи се много неловко, тъй като в патриотичния си порив Пейтън бе побързал да си подаде оставката пред академичния съвет на университета. Немного обещаващо начало за човек, комуто предстоеше толкова успешна кариера в разузнаването.
Ем Джей, както го наричаха открай време, беше двайсет и девет годишен доцент, защитил дисертация по арабистика в университета в Калифорния, където по-късно бе станал преподавател. Една ведра утрин бе посетен от двата държавни служители, които успяха да го убедят, че страната спешно се нуждаела от способностите му. Подробностите, разбира се, не можели да му разкрият, но доколкото те самите били представители на най-вълнуващата от държавните служби, предполагали, че ставало въпрос за презокеанска работа, пряко свързана със специалността му. Младият ерген се съгласи на драго сърце и когато се изправи пред смутените си шефове в Лангли, които се чудеха какво да го правят, им даде да разберат, че си е изгорил всички мостове за връщане в Лос Анджелис, защото бе очаквал да го изпратят на работа в Египет. И така се озова в Кайро. (И без това в Египет не достигат наблюдатели, които да „говорят тоя проклет език“.) Като студент Пейтън бе избрал да специализира американска литература, защото си мислеше, че няма да има много за учене. Затова някаква агенция за набиране на работна ръка в Рим — всъщност филиал на ЦРУ — му намери място в университета в Кайро като преподавател по американска литература, говорещ местния език.
Там се запозна със семейство Рашад, приятна двойка, която стана важна част от живота му. На първия съвет във факултета седна до известния професор Рашад и в завързалия се помежду им разговор научи, че той не само е завършил в Калифорния, но се е оженил и за негова съученичка. Бързо се сприятелиха, а Ем Джей се налагаше все повече в Централното разузнавателно управление. Скоро откри, че притежава талант, за чието съществуване не бе и подозирал и който понякога направо го плашеше — беше изключително убедителен лъжец. Времената бяха смутни, непрекъснато се сключваха и разваляха съюзи, които трябваше да се държат под око, без да се разкрива нарастващото американско влияние в този район на света. Благодарение на добрия си арабски и разбирането си, че хората се убеждават най-лесно с няколко мили думи и пачка пари, Пейтън бе успял да организира различни враждуващи фракции, които взаимно се шпионираха и му докладваха. Той пък ги финансираше със суми, които бяха твърде дребни за тогава неприкосновеното ЦРУ, но представляваха значителен приход за бедните каси на фанатиците. Благодарение на неговата дейност в Кайро Вашингтон бе предотвратил не една и две взривоопасни ситуации. Съвсем в стила на старите училищни приятелства в американските тайни служби, щом някой си върши работата, бива връщан в столицата въпреки спецификата на района, на която до голяма степен се дължат успехите му. Ем Джей се прибра във Вашингтон. Оказа се изключение след низ от провали. Наследи директорското място в „Специални операции“ от Сивия кардинал на агентурните служби Джеймс Джизъс Ангълтън. И никога не забрави какво му е казал приятелят му Рашад:
— Ем Джей, нямаше да успееш, ако се беше оженил. Притежаваш самоувереността на човек, който никога не е бил манипулиран.
Може би.
Но устойчивостта му към манипулациите бе подложена на истинско изпитание, когато във Вашингтон пристигна твърдоглавата дъщеря на неговите приятели, по-упорита от всякога. В Кембридж, щата Масачузетс, се беше случило нещо ужасно и тя беше решила да посвети живота си — или поне част от него — на намаляването на омразата и насилието, от които се разкъсваше нейното Средиземноморие. Не каза на „чичо си Мич“ какво й се бе случило — всъщност не беше длъжна, — но бе непреклонна. Притежаваше необходимата квалификация, говореше еднакво добре английски, френски и арабски и в момента учеше едновременно идиш и иврит. Когато Пейтън й предложи да постъпи в Корпуса на мира, тя захвърли дамската си чанта на пода пред бюрото му.
— Не! Не съм дете, чичо Мич, нито пък съм настроена толкова състрадателно. Интересува ме само светът, от който произхождам, в който съм родена. Ако вие не ме приемате, ще намеря други, които да се възползват от способностите ми.
— Ами ако попаднеш на неподходящи хора?
— Тогава ме вземи при теб, за да ми попречиш!
— Трябва да говоря с родителите ти…
— Няма да можеш! Баща ми се пенсионира — и двамата се пенсионираха и сега живеят на север, в Балтимор. Само ще ги притесниш и ще ми създадат излишни неприятности. Нищо няма да ти струва да ми намериш някаква преводаческа работа или временно консултантско място в търговска фирма! За Бога, чичо Мич, представяше се за някакъв дребен преподавател в университета, а ние си мълчахме.
— Ти не знаеше, скъпа…
— Ами, не знаех! Как само се шушукаше вкъщи, когато пристигаше приятел на чичо Мич и аз трябваше да си стоя в стаята. Ами когато една вечер довтасаха трима с оръжия, каквито не бях виждала никога!…
— Това бяха извънредни ситуации. Баща ти проявяваше разбиране.
— Значи сега е твой ред да проявиш разбиране, чичо Мич. За мен е много важно!
— Добре! — съгласи се Ем Джей Пейтън. — Но и ти трябва да ме разбереш, млада госпожице. Първо ще се наложи да преминеш интензивен курс на подготовка във Феърфакс, щата Вирджиния, в лагер, дето го няма на никоя карта. Ако се провалиш, не разчитай на мен.
— Съгласна — отвърна усмихната Ейдриън Калейла Рашад. — Искаш ли да се обзаложим?
— Не и с теб, млада тигрице. Хайде да вървим на обяд. Ти не пиеш, нали?
— Не.
