доста подробна информация за мен — франк я нарече ПД.
— Предварителни данни — прекъсна го Рашад. — Казват им още „привилегировани детайли“ и обикновено идват от трезорите.
— Трезори? Какви трезори?
— Така наричаме секретните досиета. Продължавайте.
— След като успял да впечатли франк, и то доста силно, непознатият веднага преминал на въпроса. Заявил му, че според него по време на кризата със заложниците съм бил пратен в Маскат от Държавния департамент.
— Какво? — възкликна Калейла и сграбчи Евън за рамото. — Кой е бил този човек?
— Никой не знае. Сякаш е потънал вдън земя. Самоличността, която е използвал, за да се добере до франк, била фалшива.
— Божичко! — прошепна Рашад и погледна към виещата се нагоре пътека: през стената от дървета над тях проникваше ярка слънчева светлина. — Да спрем за малко тук — каза тихо и настойчиво тя. — Седнете.
Настаниха се на калната пътека сред дънерите и шумата.
— И? — настоя жената от Кайро.
— Ами Суон се опитал да го заблуди — дори му показал една докладна записка до Държавния секретар, която заедно бяхме измислили, че предложението ми е било отхвърлено. Но явно онзи не му повярвал и продължил да рови все по-дълбоко и по-дълбоко, докато накрая се е добрал до цялата история. Това, което бе разгласено вчера, беше толкова точно, че сто на сто е извлечено от оманското досие — от трезорите, както ги наричате.
— Ясно ми е — прошепна Рашад с глас, в който се прокрадваше не само яд, но и страх. — Значи се е добрал до някого!
— От седмината — шестимата ли? — побърза да се поправи Евън.
— Кои са те? Суон и неговият компютърен спец от „ОХАЙО–40“, аз, Денисън, Грейсън? И кой друг?
— Държавният секретар и министърът на отбраната, както и председателят на Съвета на главнокомандващите.
— До тях въобще не можеш да припариш.
— Ами компютърният инженер? Казва се Брайс, Джералд Брайс, и е доста млад. Вярно, франк гарантира за него, но това си е само негово лично мнение.
— Съмнявам се. Франк Суон е тъпо копеле, но едва ли може да се заблуди така. Човек като Брайс би бил първият заподозрян и ако е достатъчно умен, за да заема този пост, това би трябвало да му е ясно. Пък и знае, че го чакат и трийсет години в „Левънуърт“.
Евън се усмихна.
— Разбрах, че Денисън е заплашил да ви прати там за пет години.
— А аз му заявих, че това е мъжки затвор — отвърна му с усмивка Ейдриън.
— И аз — разсмя се на глас Кендрик.
— После му казах, че ако има и други такива приятни изненади, не бих се качила и на кораба на Клеопатра, камо ли в служебната кола.
— А защо се качихте?
— От чисто любопитство. Само този отговор мога да ви дам.
— Приемам го… Докъде бяхме стигнали? Отписахме вас седмината и остана само русият.
— Не знам. — Рашад неочаквано го хвана пак за ръката. — Трябва да ви попитам нещо, Евън…
— Евън ли? Благодаря.
— Извинявайте, господин конгресмен. Този път наистина се изпуснах.
— Недейте, моля ви. Мисля, че имаме право да си говорим на малко име.
— А сега вие недейте…
— Нали нямате нищо против да ви наричам Калейла? По съм свикнал.
— И аз. Арабското у мен винаги е негодувало срещу чуждото за него Ейдриън.
— Питайте… Калейла.
— Добре. Кога решихте да дойдете в Маскат? Като се имат предвид обстоятелствата и това, което можехте да направите, малко позакъсняхте.
Кендрик пое дълбоко дъх.
— Плавах по бързеите на Аризона и едва когато стигнах един базов лагер при водопада Лава, за първи път от няколко седмици слушах радио. Разбрах, че трябва да се върна във Вашингтон… — Евън й разказа подробно за трескавите шестнайсет часа, през които бе успял да се добере от първобитния планински лагер до коридорите на Държавния департамент и най-накрая до съвременния компютърен център „ОХАЙО–40“. — Там сключихме споразумението със Суон и аз потеглих за Оман.
— Нека се върнем малко назад — каза Калейла и едва сега откъсна поглед от лицето на Кендрик. — Взели сте комета до Флагстаф, където сте се опитали да хванете чартърен самолет до Вашингтон.
— Но на пристанището ми казаха, че съм закъснял за кометата.
— Били сте неспокоен — предположи агентката. — Вероятно ядосан. И може би сте решили да си придадете малко важност. Конгресменът от великия щат Колорадо и така нататък.
— Не малко, а доста „и така нататък…“
— Стигнали сте до Финикс и сте хванали първия самолет. Как платихте за билета?
— С кредитна карта.
— Лошо — каза Калейла, — но тогава не сте имали причина да мислите така. Откъде знаехте с кого да се свържете в Държавния департамент?
— Не знаех, но не забравяйте, че дълги години съм работил в Оман и Емирствата и лесно можех да се досетя какъв човек ми трябва. И тъй като секретарката, която наследих, има голям стаж във Вашингтон и инстинктите на улична котка, поръчах на нея да го търси. Обясних й, че това несъмнено е служител в Консулския отдел и по-специално в секциите за Близкия изток или Северозападна Азия. Повечето американци, работили там, познават добре тези хора — понякога дори кътните им зъби.
— Та секретарката с инстинкти на улична котка е започнала да звъни и да разпитва. Сигурно мнозина са се учудили. Дали помни на кого се е обаждала?
— Не знам. Не съм я питал. Всичко ставаше толкова бързо, поддържах връзка с нея по телефона в самолета от Финикс. Когато пристигнах, тя беше стеснила кръга до четирима-петима души, ала само един беше специалист по Емирствата и заместник-директор на Консулския отдел, франк Суон.
— Интересно дали секретарката си е записала на кого се е обаждала — каза Калейла, като изви глава и се замисли.
— Ще й се обадя.
— Но не оттук. Освен това не съм свършила… И така, отидохте в Държавния департамент да се срещнете със Суон, което означава, че на пропуска са отбелязали името ви.
— Естествено.
— А записаха ли, че излизате?
— Не, поне на пропуска в преддверието. От компютърния център ме свалиха направо в гаража и оттам ме закараха вкъщи с една от служебните коли.
— До вас?
— Да, заминавах за Оман и трябваше да си взема някои неща…
— А как се обръщаше към вас шофьорът? — прекъсна го Калейла. — На име ли?
— Не, нито веднъж. Но ми каза нещо, което ме смая. Поканих го да влезе да закуси или да пие кафе, докато си събера багажа, а той ми отвърна нещо от рода на: „Може да ме застрелят, ако сляза от колата.“ После добави: „Вие сте от «ОХАЙО–40»“.
— Което означава, че той не е бил от отдела — рече бързо Рашад. — Пред къщата ли бяхте спрели?
— Да. Когато слязох, зърнах още една кола на трийсетина метра зад нас, на завоя. Сигурно са ни следвали, защото на улицата няма други къщи.
— Въоръжен ескорт — кимна с глава Калейла. — Суон от първата минута ви е поставил под охрана, и то с пълно право. Не е имал нито време, нито възможност да провери какво сте правили минус едно.
