— Какво?
— Кой е разгласил тази история? Кой е нарушил уговорката? Разбрах, че никой от хората, които знаеха, че заминавам за Оман — а те бяха съвсем малко, брояха се на пръсти, — не е имал причина да го направи, по-скоро обратното. Освен Суон и неговия компютърен гений, в когото той се кълне, остават само седем души в цялата страна. Шестима са проверени и са извън всякакво подозрение. Вие сте последната, единствената, която остана.
Ейдриън Рашад беше застинала с безизразно лице и яростен поглед.
— Невеж безочлив дилетант — произнесе тя бавно с жлъчен глас.
— Можете да ме наричате както искате — започна ядосано Евън, — но аз ще…
— Защо не се поразходим, господин конгресмен? — прекъсна го жената от Кайро, като прекоси стаята и отиде до френския прозорец с изглед към някакъв пристан на скалистия бряг на Чесапийк Бей.
— Какво?
— Атмосферата тук е доста тягостна. Ще ми се да се поразходим, ако може.
Рашад посочи с ръка навън, после кимна два пъти, сякаш издаваше заповед.
— Добре — смотолеви объркан Евън. — Там отзад има страничен изход.
— Видях го — каза Ейдриън-Калейла и се отправи към вратата в другия край на стаята.
Излязоха в застлан с плочник вътрешен двор, граничещ с добре поддържана морава, през която имаше пътека за пристана. По-рано на него може и да бе имало лодки, завързани за пилоните или за шамандурите, които са подскачали на вълните, но заради есенните ветрове те вече бяха прибрани.
— Продължете тирадата си, господин конгресмен — подкани дълбоко законспирираната специална агентка на ЦРУ. — Защо да ви лишавам от нея!
— Не бързайте толкова, госпожице Рашад или както там ви е името? — Евън се спря по средата на бетонната пътека. — Ако си мислите, че това са празни приказки, грешите…
— Не спирайте, за Бога! Щом искате да говорим, ще ви кажа дори повече, отколкото очаквате да научите.
Брегът на залива вдясно от пристана беше покрит с черен пясък, размесен с камъни — нещо, характерно за Чесапийк Бей; вляво беше навесът за лодки — друга особеност на пейзажа тук. Това, което не беше обичайно освен за по-големите имения, бяха двете горички високи дървета на петдесетина метра северно и южно от пристана и навеса. Там човек можеше донякъде да се усамоти и това бе привлякло тайната агентка от Кайро. Тя тръгна надясно по пясъка и камъните покрай плискащите се вълни. Прекосиха горичката и продължиха да вървят, докато излязоха на голяма скала, извисила се направо от земята до самата вода. Огромната къща вече не се виждаше.
— Тук е добре — каза Ейдриън Рашад.
— Добре ли? — възкликна Кендрик. — За какво беше цялата тази разходка? Не е зле първо да си изясним някои неща. Много съм ви благодарен, задето ми спасихте живота — което не може да се докаже, — но това не означава, че съм длъжен да се подчинявам на заповедите ви, по моето скромно мнение изобщо не съм глупак и смятам, че дори да съм дилетант, вие трябва да отговаряте пред мен, а не аз пред вас! Два пъти мери, веднъж режи, нали така?
— Свършихте ли?
— Още не съм започнал.
— Преди това обаче нека ви отговоря на въпросите, които току-що ми зададохте. С тази разходка исках да се махнем от къщата. Предполагам, знаете, че тя е „безопасна“.
— Разбира се.
— И че всяка ваша дума, дори в тоалетната и банята, се записва.
— Е, знаех, че телефонът се…
— Благодаря, господин дилетант.
— Нямам какво да крия…
— Не викайте. Говорете като мен към водата.
— Какво? Защо?
— Защото може да ни подслушват с електронна апаратура. Но дърветата ще разсеят звука, тъй като няма преки визуални лъчи…
— Какво?
— Лазерите доста усъвършенстваха техниката…
— Какво?
— Млъкнете! Говорете шепнешком.
— Повтарям, нямам какво да крия. Вие може и да имате, но не и аз!
— Така ли? — попита Рашад, като се облегна на огромната скала и заговори надолу към вълните, които бавно се надигаха от прилива. — Да не искате да замесите и Ахмат в тази история?
— Вече разказах за него. На президента. Той трябва да знае колко ни помогна това момче…
— О, Ахмат ще ви бъде признателен. Ами личният му лекар? Ами двамата му братовчеди, които ви помогнаха и ви охраняваха? Ами Ел Баз и пилотът, който ви закара в Бахрейн?… Те всички могат да бъдат убити.
— Освен за младия султан не съм споменавал конкретно за никой друг.
— Важно е не за кого, а на кого сте разказали.
— За, Бога, та това беше президентът на Съединените щати.
— Който, противно на слуховете, наистина говори с микрофон?
— Разбира се.
— А знаете ли с кого говори? Познавате ли тези хора? Знаете ли дали може да се разчита, че ще запазят тайната, той знае ли? Познавате ли тези, които обслужват подслушвателните устройства в къщата?
— Не, разбира се.
— А за мен ще разкажете ли? Аз съм действаща агентка, успешно внедрена в Кайро.
— Разказах, но само на Суон.
— Имах предвид не шефовете си, които и без това бяха запознати с операцията, защото я ръководеха, а онази къща. Ако бяхте започнали да ме разпитвате вътре, нямаше ли да стане въпрос и за някои от хората, които току-що изброих? И като капак на всичко, господин дилетант, нямаше ли накрая да споменете и за Мосад?
Евън затвори очи.
— Сигурно — каза тихо той и поклати глава. — Ако бяхме започнали да спорим.
— Беше неизбежно и затова ви доведох тук.
— Но те всички са на наша страна! — възрази Кендрик.
— Не се и съмнявам — съгласи се Ейдриън, — но не можем да гарантираме за хора, които не познаваме и дори не сме виждали, нали?
— Вие сте параноичка.
— Професионална деформация, господин конгресмен. Мисля, че дотук успях убедително да ви докажа колко малко познавате „безопасните“ къщи. Пропускам въпроса кой на кого заповядва, защото е безсмислен, и се връщам към първоначалния проблем. По всяка вероятност не съм ви спасила живота в Бахрейн, по- скоро обратното, заради онова копеле Суон ви поставих в незащитимо положение, което ние и някои летци наричаме „точка на невъзвратимостта“. Вас ви бяха отписали, господин Кендрик, и аз се възпротивих.
— Защо?
— Защото не ми бяхте безразличен.
— Защото се…
— Това също е без значение. Бяхте свестен човек, който се опитваше да направи нещо порядъчно, без да притежава необходимата подготовка. Както се оказа, други са ви помогнали много повече от мен. Аз дочаках новината, че успешно сте излетели от Бахрейн, в кабинета на Джими Грейсън й двамата изпитахме огромно облекчение.
— Грейсън ли? Той е един от седмината, които са знаели, че съм в Оман.
— Научи го в последния момент — уточни Рашад. — Дори и аз не посмях да му кажа. Трябваше да го разбере от Вашингтон.
