един от хората му, задето те оставил да се спънеш, докато си се качвал в колата за летището, разбрах, че това може да е само Уайнграс. Както се казва, репутацията му пак го изпревари.
— Благодаря ти — рече тихо Евън. — И от свое, и от негово име.
— Не се сетих как другояче да ти се отплатя.
— Значи разузнавателните служби във Вашингтон изобщо не подозират за ролята на Уайнграс в Оман?
— И през ум не им минава. Забрави за Маскат, кракът му не е стъпвал там. И тук просто няма такъв човек.
— Денисън дори не знаеше кой е…
— Естествено.
— Но въпреки това го следят, франк. Някой го държи под наблюдение в Колорадо.
— Не сме ние.
На двеста седемдесет и пет метра северно от безликата къща, край Чесапийк Бей се намираше имението на Самюъл Уинтърс, бележит историк и дългогодишен приятел и съветник на президента на Съединените щати. На млади години баснословно богатият учен беше прочут и като спортсмен — лавиците в личния му кабинет бяха отрупани с купи от състезания по поло, тенис, ски и ветроходство, свидетелстващи за някогашните му успехи. Сега възрастният педагог се бе отдал на по-спокоен спорт, на игра, която поколения Уинтърсови бяха обичали и която играеха още от двайсетте години по моравите в имението край залива Ойстър. Това беше крокетът и щом някой от семейството започнеше строеж на ново жилище, сред първите му грижи беше да осигури и подходяща ливада за класическо игрище: дванайсет на двайсет и три метра, задължителните размери, приети през 1882 година от Националната асоциация. Така че една от забележителностите, която грабваше окото на посетителите в имението на Уинтърс, беше „игрището“ за крокет вдясно от огромната къща над Чесапийк Бей. Покрай него имаше множество бели пейки от ковано желязо, които му придаваха допълнителен чар и където си почиваха играчите, спрели да обмислят следващия си ход или да пийнат нещо.
Гледката беше същата като на игрището за крокет край безликата къща на двеста седемдесет и пет метра южно от имението на учения и това беше напълно обяснимо, като се има предвид, че земята, на която се намираха двете имения, навремето бе принадлежала на Самюъл Уинтърс. Преди пет години — след тайното възкръсване на Инвър Брас — Уинтърс без много шум бе дарил южната къща на правителството на Съединените щати, понеже била „безопасна“, или „безлика“. За да се възпре невинното любопитство и да се отклони вражеският интерес на евентуалните неприятели на Съединените щати, сделката изобщо не беше регистрирана. Според нотариалните актове в кметството на Синуид Холоу къщата и земята около нея си принадлежаха на Самюъл и Марта Дженифър Уинтърс (вече покойница) и прекомерно високите крайбрежни данъци за тях все още се плащаха от счетоводителите на семейството, но после благодарното правителство им възстановяваше сумите. Ако някой любопитен тип, бил той свой или чужд, проявеше интерес към аристократичното имение, щеше неизменно да научи, че в него непрестанно кипи живот, че лимузини и доставчици непрекъснато носят провизии и се грижат за големите и не чак толкова големи величия от академичния и индустриалния свят, с които Самюъл Уинтърс е свързан. Цял взвод яки млади градинари поддържаха мястото в безупречен вид, като същевременно обслужваха несекващия поток от гости. Имението приличаше на многофункционален научноизследователски център, собственост на някой мултимилионер, който няма какво да крие.
За да се съхрани тази илюзия, всички сметки по поддръжката се получаваха от счетоводителите на Самюъл Уинтърс, които незабавно ги уреждаха и изпращаха копия на личния адвокат на историка, а той от своя страна ги връчваше в Държавния департамент за възстановяване на разходите. Това споразумение беше просто и изгодно за всички страни, както просто и изгодно бе за Уинтърс да предложи на президента Лангфорд Дженингс конгресменът Евън Кендрик да се усамоти и да избяга за няколко дни от репортерите в „безопасната“ къща на юг от имота му, която в момента не се ползвала. Президентът се съгласи с благодарност и каза, че ще възложи подробностите на Хърб Денисън.
Милош Варак свали огромните слушалки от главата си и изключи електронния пулт на масата пред себе си. Завъртя стола наляво, натисна едно копче върху стената и веднага дочу почти безшумното спускане на параболоидната антена на покрива. После стана и закрачи безцелно около сложното комуникационно съоръжение в звуконепроницаемото студио в сутерена на Самюъл Уинтърс. Беше разтревожен. Не можеше да проумее това, което току-що бе подслушал в „стерилната“ къща.
Както недвусмислено бе заявил служителят от Държавния департамент, разузнавателните служби във Вашингтон изобщо не подозираха за съществуването на Еманюел Уайнграс. Те нямаха представа, че „възрастният арабин“, който Евън Кендрик бе довел със себе си от Бахрейн, е не друг, а Уайнграс. Както се бе изразил Суон, той се бе „отплатил“ на конгресмена за успешната му мисия в Оман, като тайно бе извел Уайнграс от Бахрейн и също толкова тайно го бе прехвърлил в Съединените щати предрешен и под чуждо име. Човекът и дегизировката му бяха изчезнали по бюрократичен път — старият архитект практически не съществуваше. Суон е бил принуден да прибегне до тази измама и заради връзките на Уайнграс с Мосад, но Кендрик беше разгадал хода му. Всъщност конгресменът сам бе взел изключителни мерки да скрие присъствието и самоличността на възрастния си приятел. Милош беше научил, че старецът е постъпил в болница под името Манфред Уайнщайн, бил е настанен и стая с отделен вход в частното крило и след изписването си се е върнал в Колорадо с частен самолет.
Всичко е било скрито-покрито: името Уайнграс не е било регистрирано никъде. И по време на няколкомесечното си възстановяване сприхавият архитект рядко беше напускал къщата и никога не бе посещавал места, където познаваха конгресмена. „Дяволите да го вземат!“, помисли си Варак. Еманюел Уайнграс не съществуваше освен за шепа близки познати на конгресмена като доверената му секретарка и съпруга й, арабското семейство във Вирджиния и три медицински сестри, чието изключително високо възнаграждение изискваше и да си държат устата затворена.
Варак се върна при пулта, изключи копчето за запис, превъртя лентата и намери думите, които искаше да чуе отново.
„— Значи разузнавателните служби във Вашингтон изобщо не подозират за ролята на Уайнграс в Оман?
— И през ум не им минава. Забрави за Маскат, кракът му не е стъпвал там. И тук просто няма такъв човек.
— Денисън дори не знаеше кой е…
— Естествено.
— Но въпреки това го следят, франк. Някой го държи под наблюдение в Колорадо.
— Не сме ние.“
А кой тогава?
Точно този въпрос безпокоеше Варак. Единствените, които знаеха за съществуването на Еманюел Уайнграс и какво означава той за Евън Кендрик, бяха петимата членове на Инвър Брас. Възможно ли бе някой от тях?…
Милош не искаше да мисли за това. Бе прекалено мъчително.
Ейдриън Рашад се сепна от внезапното разтърсване на военния самолет. Погледна пътеката в слабо осветената и не особено луксозна кабина. Служителят от посолството в Кайро явно бе притеснен — направо уплашен. Но бе пътувал и преди с подобни самолети, защото си носеше и успокоително — плоска бутилка в кожена обвивка, която измъкна от куфарчето и долепи до устните си, докато не усети, че спътничката му го наблюдава. Подаде й я стеснително. Тя поклати глава и извика през шума на реактивните мотори:
— Въздушни ями.
— Здравейте, приятели — чу се гласът на пилота по уредбата. — Извинявайте за въздушните ями, но се боя, че при това време още трийсетина минути няма да можем да ги избегнем. Трябва да се придържаме към нашия коридор и да избягваме гражданските маршрути. Много кофти време сте избрали за път. Дръжте
