— Хайде да се върнем на голямата ти изненада, конгресмен. Тази тема ми допада повече.
— Не се и съмнявам.
— Явно знаеш повече от нас и с тази информация бихме могли да открием човека, разгласил Оманската операция.
— Научих го главно от франк Суон. Като шеф на „ОХАЙО–40“ той е служил за свръзка между министъра на отбраната, държавния секретар и председателя на Съвета на главнокомандващите, а те са знаели за мен. Но ми каза да ги зачеркна от списъка на възможните издайници…
— Прав е бил — прекъсна го Денисън. — Не могат да кажат две смислени думи. Нито пък да отговорят и на най-простия въпрос, сякаш са пълни идиоти. Само че не са никак глупави и са доста отдавна в политиката, за да знаят що е свръхсекретна информация. Какво друго?
— Освен теб — а, честно казано, теб те отписвам само защото от малкото ти сиво вещество също няма особена полза, както и от моето разобличаване — остават трима души.
— Кои?
— Първо, някакъв мъж на име Лестър Крофърд от Централното разузнавателно управление, второ, резидентът в Бахрейн, Джеймс Грейсън. И накрая, една жена, Ейдриън Рашад, която очевидно е агент със специално поръчение в Кайро.
— И какво за тях?
— Според Суон единствени те са знаели кой съм, когато заминах за Маскат.
— От наша страна — натърти Денисън. — А твоите хора там?
— Не мога да кажа, че е невъзможно да са ме издали, но ми се вижда малко вероятно. Неколцината араби, с които се свързах, с изключение на младия султан нямат почти никакви връзки с Вашингтон, така че те са последните, дето ще заподозра. С Ахмат се познаваме от години, той има много причини да не разгласява историята, като се започне с трона и не на последно място с връзките му с Вашингтон. От четиримата мъже, на които се обадих, се отзова само един, заради което и беше убит — не без съгласието на останалите. Бяха изплашени до смърт. Не искаха да имат нищо общо с мен или с познатите ни, осмелили се да ме видят; дори се направиха, че не знаят за пристигането ми в Оман, за да не бъдат заподозрени. Трябва да си бил там, за да разбереш. Всички живеят в страх от терористите, с нож, опрян до гръкляна — и не само те, а и членовете на семействата им. Имаше репресии — синът на един беше убит, дъщерята на друг — изнасилена и обезобразена, защото техни братовчеди или чичовци са призовали да се окаже съпротива на палестинците. Едва ли някой от тях би споменал името ми.
— За Бога, в какъв свят живеят тия араби?
— В свят, в който огромното мнозинство се опитва да оцелее и да осигури някакъв живот за себе си и децата си. А ние не сме си мръднали пръста за тях, мухльо такъв!
Денисън поклати глава и се смръщи.
— Може и да съм заслужил укора, Кендрик, трябва да помисля. Доскоро бе модерно да мразим евреите, да не им се доверяваме, сега вече арабите заеха мястото им в нашите антипатии. Може би всичко това са глупости, кой знае?… Сега много повече ме интересува кой те изтръгна от дълбоката секретност. Според теб е някой от нас.
— Убеден съм. При Суон е ходил някакъв русокос мъж с европейски акцент, който е разполагал с доста подробни данни за мен. Такава информация може да се получи само от официални архиви — вероятно от досието ми в Конгреса. Опитал се да подметне, че съм свързан с Оманската операция, но Суон отрекъл, като изтъкнал, че е отклонил предложението ми. Останал обаче с впечатлението, че този тип е надушил нещо.
— Знаем за русия шпионин — прекъсна го Денисън. — Но не можем да го намерим.
— Той обаче се е поразтърсил и е открил някой друг, някой, потвърдил съзнателно или не информацията, която му е била нужна. Ако изключим теб, а също държавния секретар, министъра на отбраната и председателя на Съвета на главнокомандващите, остават само Крофърд, Грейсън и онази Рашад.
— Задраскай първите двама — рече началникът на президентската канцелария. — Рано сутринта разпитах надълго и нашироко Крофърд направо тук, в кабинета, и той беше готов да ми обяви дуел заради нелепите ми съмнения. Колкото до Грейсън, преди пет часа се свързах с него в Бахрейн и той едва не получи удар само при мисълта, че може да сме го помислили за предател. Прочете ми инструкциите за тайните операции, сякаш съм някое хлапе, което трябва да бъде натупано, само задето съм му се обадил в чужда държава по необезопасена линия. Подобно на Крофърд, и Грейсън е професионалист от старата гвардия. И двамата няма да рискуват професията на живота си заради теб.
Кендрик се облакъти на бюрото на Денисън. Загледа се в отсрещната стена на кабинета, в главата му препускаха какви ли не мисли. На Калейла, или Ейдриън Рашад, дължеше живота си, но дали тя не го беше спасила само за да го предаде? Беше и близка приятелка на Ахмат, който можеше да пострада, ако свържеха името му с нея, а Евън и бездруго беше наранил младия султан достатъчно. И все пак Калейла го бе разбрала, когато той бе изпаднал в беда, беше се държала мило, когато толкова се страхуваше — и за живота си, и от факта, че не разбира от онова, с което се е нагърбил. Ако я бяха принудили да го предаде и той я разобличеше, с кариерата й беше свършено, а тя вярваше в професията си… И все пак, ако не я бяха принудили, ако го бе разкрила по свои причини, тогава той щеше да разобличи само нейното предателство. Каква беше истината? Каква бе Калейла — предателка или глупачка? Евън бе длъжен да стигне сам до отговора, преди да е започнало официалното разследване. Най-напред трябваше да разбере с кого се е свързала и кой е бил при нея. Единствен този човек би могъл да каже защо е разкрито участието на Кендрик в Оманската операция.
— Значи от вас седмината остава само един.
— Жената — съгласи се Денисън и поклати глава. — Ще я въртя на шиш, ще й разкажа играта, но тя ще изпее и майчиното си мляко.
— А, без тия — възрази Кендрик. — Ти и твоите да не сте припарили до нея, докато не кажа аз — ако изобщо кажа. И не само това. Никой не бива да знае, че я връщаме — под прикритие, нали така се казваше? Абсолютно никой! Ясно ли е?
— Кой, по дяволите, си ти…
— Вече го изяснихме, Хърби. Нали не си забравил за вторник в Синия салон? С Военноморския оркестър, с репортери и телевизионни камери? Ще разполагам с трибуна, ако реша, ще изразя пред всички мнението си по някой и друг въпрос. Повярвай, теб ще те взема пръв на мушка и заради шамара, и за всичко останало.
— По дяволите! Като изнудван мога ли да попитам на какво се дължи по-специалното ти отношение към тази шпионка?
— Разбира се — отвърна Евън, вперил поглед в началника на президентската канцелария. — Тя ми спаси живота и няма да позволя да съсипеш нейния, ако шефовете й разберат, че Белият дом я гледа на кръв. Вече има достатъчно прецеденти в това отношение.
— Добре де. Но да сме наясно. Ако тя се окаже предателка, ще ми я дадеш.
— Зависи — отвърна Кендрик и се облегна.
— От какво?
— От начина и причините.
— Пак ли главоблъсканици, конгресмен?
— Не и за мен — каза Евън и неочаквано се изправи. — Изведи ме оттук, Денисън. И тъй като не мога да се прибера нито във Вирджиния, нито дори в Колорадо, без да ме разкъсат, няма ли в тази твоя лудница човек, който да ми осигури под чуждо име стая или къща в провинцията? Ще платя за месец или за колкото трябва. Нужни са ми само няколко дни да си доизясня нещата, после се връщам на работа.
— Погрижили сме се — отвърна рязко шефът на президентската канцелария. — Всъщност му хрумна на Дженингс — през почивните дни да те приютим в една от ония безлики къщи в Мериланд.
— Какви са тези безлики къщи? Говори на човешки език.
— Добре. Ще бъдеш гост на президента на Съединените щати на място, където не може да те открие никой. Там отсядат хора, които не искаме да бъдат открити. Тази идея съвпадна с твърдото ми убеждение, че първото публично изявление за теб трябва да бъде направено от Лангфорд Дженингс. Хората тук те видяха и е повече от сигурно, че бързо ще се разчуе.
