пъти мафиите на някогашните съученици му подляха вода точно когато беше на върха. Така че той си взе милионите и им каза: „Майната ви на всички!“
И отново се оказа прав, защото попадна на човек, който се нуждаеше и от парите, и от невероятните му способности — един сенатор от Айдахо, чийто невероятно звучен, пламенен глас все повече се чуваше и изричаше неща, в които Хърб Денисън горещо вярваше. Наред с това политикът бе голям майтапчия и забавляваше все по-многобройните си привърженици, като същевременно ги убеждаваше в идеите си.
Сенаторът от Айдахо беше висок и хубав, с усмивка, каквато не помнеха от времето на Айзенхауер и Шърли Темпъл, знаеше куп вицове и поучителни истории, които отстояваха отколешни ценности като силата, смелостта, самоувереността и преди всичко свободата на избора. Хърб замина за Вашингтон и започна да работи за сенатора. Цели гори години не жалеше сили, нито пък милионите си долари — плюс милионите на множеството анонимни лица, които благодарение на него бяха спечелили цели състояния — за да натрупат предизборен фонд, с който можеха да купят и папата.
Хърб Денисън се оригна: тебеширенобялото лекарство действаше, но не достатъчно бързо — той трябваше да е готов за посетителя, който само след няколко минути щеше да влезе в кабинета. Отпи още две глътки и се погледна в огледалото, разочарован от все по-оредяващата си прошарена коса, сресана назад. Не харесваше и сивозелените си очи — разтвори ги колкото се може повече, но те пак си останаха съвсем мънички. Леко увисналата му гуша вече приличаше на двойна брадичка, което му напомни, че колкото и да му е неприятно, трябва да прави гимнастика и да понамали яденето. Даваше луди пари за костюми и пак не изглеждаше като манекените по рекламите, които му пращаха английските шивачи. Въпреки всичко излъчваше сила, имаше изправена осанка и издадена напред брадичка, качества, които си бе изработил с времето.
Пак се оригна и отпи поредната глътка от своя еликсир. „Дяволите да го вземат това леке Кендрик!“ — изруга наум Денисън. Именно това внезапно прочуло се нищожество беше причина за ядовете и киселините му… Е, ако трябваше да бъде честен, а той винаги се опитваше да е честен със себе си, ако не и с другите, не самото прочуло се леке, а впечатлението, което бе направило на Лангфорд Дженингс, президента на Съединените щати, бе в дъното на всичко. Какво ли беше намислил Лангфорд? В мислите си Хърб всъщност не се церемонеше много-много и наричаше президента Лангфорд, но това го вбесяваше още повече — то беше част от напрежението, част от дистанцията, която изискваше обитателят на Белия дом и която Денисън ненавиждаше… Три години си бяха говорили на малко име, но след като го избраха за президент, на един от баловете в чест на изборната победа Дженингс рече на началника на своя кабинет с мекия си, весел глас, преизпълнен със скромност и добро настроение: „Знаеш, че ми е все тая, Хърб, но си мисля, че постът ми — не аз, а постът ми — изисква да се обръщаш към мен с «господин президент».“
Какво ли беше намислил Дженингс? Президентът уж се бе съгласил с всичко, което Хърб му беше предложил за този Кендрик, ала отговорите му бяха прекалено небрежни и дежурни и това безпокоеше началника на неговия кабинет. Дженингс говореше вяло, но в очите му се четеше друго. Президентът имаше навика от време на време да изненадва членовете на екипа в Белия дом. Денисън се надяваше това да не е една от тези често пъти конфузни ситуации.
Телефонът в банята иззвъня и от резкия звук началника на президентската канцелария разля малко от лекарството върху скъпия си костюм. Свали непохватно слушалката от стената с дясната ръка, а с лявата отвъртя крана на горещата вода и намокри един парцал. Докато говореше по телефона, разтърка енергично с влажния парцал белите петна, които, слава Богу, изчезнаха.
— Ало?
— Конгресменът Кендрик е на източния вход, сър. Сега го претърсват.
— Какво?
— Проверяват го за оръжие и гранати…
— За Бога, не съм казвал, че е терорист! Пристигнал е със служебна кола и двама агенти на тайните служби!
— Изразихте, сър, силните си опасения и безпокойство…
— Веднага го пуснете!
— И вие ги правите едни!
След шест минути изплашената секретарка въведе в кабинета му Кендрик — личеше си, че е ядосан. Вместо благодарност към жената по лицето на Евън се четеше нещо като: „Разкарайте се, госпожо. Сам ще се оправям с този тип тук!“ Секретарката се изниза, а шефът на президентската канцелария се приближи към конгресмена с протегната ръка. Кендрик не я пое.
— Бях чувал за идиотщините ви, Денисън — рече Евън ледено и спокойно, — но когато си позволявате да претърсите член на Камарата на представителите, дошъл тук по ваша покана, сигурно имате сериозна причина. Негодник такъв, толкова ли не знаете, че не можете да ми заповядате, не се ли поувлякохте, а?
— Нарежданията ми не са били разбрани правилно, конгресмен! И таз добра, да ви обискират!
— От вас може да се очаква всичко. Доста конгресмени не могат да ви понасят. Разправят за вас какви ли не ужасии, например, как сте халосали с юмрук конгресмена от Канзас, който, както разбрах, ви бил проснал на пода.
— Дрън-дрън! Той наруши правилника в Белия дом, за чието спазване отговарям. Може и да съм го докоснал, но колкото да му покажа къде се намира. И тогава онзи келеш ми би кроше.
— Май не е било така! Доколкото разбрах, би е нарекъл некадърен фелдфебел и тогава вие сте си изтървали нервите.
— Няма такова нещо! — Денисън примигна, стомахът пак го присви. — Вижте, извинявайте, че са ви претърсвали… до голо…
— Няма нужда да се извинявате. Никой не ме е събличал. Съгласих се да си сваля сакото, мислех, че такъв е редът, но когато охраната ми каза да махна ризата и панталоните, се намесиха моите много по- досетливи придружители от секретните служби.
— Тогава защо сте толкова кисел?
— Защото ви минава през ума да го правите, а дори и да не ви минава, сте създали атмосфера на мнителност.
— Мога да ви опровергая, но няма смисъл. Отиваме в Овалния кабинет и, за Бога, не занимавайте президента с всички тия арабски щуротии. Не забравяйте, че той не знае за случилото се, за кой дявол да му обяснявате. По-късно сам ще му кажа.
— Откъде да знам, че ви стиска?
— Какво?
— Чу ме. Откъде да знам, че ви стиска и че на вас може да се разчита?
— В какъв смисъл?
— В смисъл, че ще му изложите нещата, както ви отърва.
— Кой си ти, по дяволите, че да ми говориш така?
— Едва ли имам по-малко пари от теб. Пък и смятам да се махна от Вашингтон — Суон сигурно ти е казал, — така че политическата ти благословия не ми е притрябвала. Знаеш ли какво, Денисън? Според мен ти си плъх. Не симпатичният Мики Маус, а от ония, гадните. Дето разнасят смрад и болест, наречена безнаказаност.
— Мери си думите, конгресмене!
— Не ми се налага. Отказвам се от политиката.
— Но не и Лангфорд. А аз искам той да е силен и убедителен. Лангфорд ни води към нова епоха. Вече е дошло времето отново да се изправим в цял ръст. И да заявим на всички нищожества по света да ни се разкарат от пътя.
— Приказките ти са отегчителни, както и ти самият.
— А ти какво? Да не си завършил английска филология в Харвард? Я стига, конгресмен! Ние тук не се шегуваме! Нашите хора или си гледат работата, или са вън от играта. Ясно ли е?
— Ще гледам да го запомня.
— Не е зле да запомниш и че президентът не обича разправиите. Всичко тук е мирно и тихо. Никакви вълнения, всички са щастливи, ясно ли е?
— Май се повтаряш.
