такъв тон, сякаш знаеше за какво става въпрос, от което пък аз трябваше да се досетя, че ни слушат поне още двама души… Ти криеш ли се? Аз да! Почти трийсет години съм в този скапан занаят…
— Скапан, я — обади се тихо Евън. — Съжалявам.
— И правилно — каза Суон. — Че кой друг ще се занимава с тия глупости, ако не кретени като нас, дето сме по-тъпи и от системата? Ти имаш нужда от нас, мой човек, не го забравяй. Работата е там, че след толкова бъхтене няма с какво да се похвалим. Не ми се налага да бързам за вкъщи, та да проверя дали басейнът е бил почистен от образувалия се от жегата жабуняк… Главно защото нямам басейн и след развода къщата я взе жена ми, беше й дошло до гуша да ме чака да се върна от безкрайните командировки, от които се прибирах с пръстта на Афганистан под ноктите! А, господин конгресмен, нека сме наясно, не съм разгласявал съкровената ти тайна. Напротив, дори се опитах да спра птичката, която пропя. Остава ми малко до пенсия, държа да не се забърквам в разни каши.
— Опитал си се да спреш птичката ли? Дето пропяла?
— Да, един човек, който е сдържан, много предпазлив, голям професионалист. Дори му показах копие от писмото го шефовете, в което отричах да съм се свързвал с теб.
— Как така си му го показвал? — учуди се Евън.
Суон погледна унило Кендрик. Сервитьорката донесе поръчката и зачака до масата, като потропваше с пръсти по нея, а държавният служител бръкна в джоба си, хвърли поглед на сметката и плати. Жената си взе бакшиша, вдигна рамене и се отдалечи.
— Как така си му го показвал? — повтори Евън.
— Хайде, наздраве! — рече глухо Суон и отпи голяма глътка от уискито си. — Да забием още един пирон в ковчега. И без това не ми остава много.
— Все пак не знаеш кой е, нали?
— А, знам как се казва, дори ми го препоръчаха.
— Е?
— Такъв човек не съществува.
— Какво?
— Много добре ме чу.
— Как така не съществува? — настоя смаян Кендрик.
— Е, може и да съществува, но не той дойде при мен. Суон изпи първата чаша с уиски.
— Направо не е за вярване.
— И Айви не повярва. Секретарката ми де, Айви Страшилището.
— Нищо не разбирам — каза тъжно Кендрик.
— Обадил й се един от съветниците на сенатора Алисън. Навремето му била гадже. Помолил я да вкара при мен някакъв техен човек, който изпълнявал тайно поръчение на сенатора. Та той се оказа русоляв тип с централноевропейски акцент, който знае за теб всичко до девето коляно. Ако имаш белег, който е виждала само майка ти, бъди сигурен, че той притежава негова снимка в едър план.
— Ами! — изненада се Евън. — Какво е седнал да се занимава с мен?
— И аз се чудя. Въпросите, които ми задаваше, съдържаха доста ПД…
— Какво?
— Предварителни данни за теб. Знаеше за теб не по-малко от мен. Пипаше страшно професионално.
— Но защо се е спрял точно на мен?
— Казах ти, и аз се учудих. Затова помолих Айви да направи справка в канцеларията на Алисън. Първо, защо един не особено амбициозен сенатор ще държи при себе си такъв СС…
— Какво?
— Не е това, за което си мислиш. „Суперспециалист“. Сега обаче ми се струва, че има някаква връзка.
— Не се отплесвай, ако обичаш.
— Добре — съгласи се Суон и отпи от второто уиски. — Айви се обадила на старото си гадже. Онзи изобщо не бил в течение. Не и бил звънил и не бил чувал за помощник на сенатора с такова име.
— И таз добра, да не познае с кого говори! Все е щяла да усети по думите, по това, което са си казали.
— Бившето й гадже било от Джорджия и говорело доста завалено, пък и когато й се обадило, имало ларингит. А и мъжът, който й позвънил, знаел на пръсти местата, където са се срещали с онзи навремето — дори един-два мотела в Мериланд, които Айви предпочита да пази в тайна от мъжа си.
— Значи всичко е организирано. — Кендрик се пресегна и взе чашата на Суон. — Но защо?
— А ти защо ми взе уискито? Аз нямам басейн, нали ти казах. Нямам дори къща.
Изведнъж гърмящият телевизор над тезгяха избълва името „Кендрик“.
Двамата рязко извърнаха глави — не можеха да повярват на ушите си.
— Сензация! Новината на деня, а може би и на десетилетието! — изрева някакъв телевизионен журналист сред тълпата ухилени към камерата зяпачи. — От дванайсет часа цял Вашингтон се опитва безуспешно да открие конгресмена Евън Кендрик от Колорадо, героя от Оман. Съществуват сериозни опасения, че арабите ще се опитат да си отмъстят. Разбрахме, че властите са предупредили полицията, болниците и моргите да бъдат нащрек. Само преди няколко минути обаче Кендрик е бил забелязан тук, на този ъгъл, от Кажимер Бола-Боле… славски. Откъде сте, сър?
— От град Джърси — отвърна странният мъж с шапката на Кендрик, — но по принцип съм от Варшава! Благословената от Бога Варшава!
— Значи сте роден в Полша.
— А, не, в Нюарк.
— Но сте видели конгресмена Кендрик.
— Точно така. Говореше с някакъв побелял мъж на автобусната спирка ей там. Щом извиках „Командос Кендрик, той е!“, двамата хукнаха да бягат. Познах го! Имам телевизор във всяка стая, дори в тоалетната. Нищо не пропускам.
— Казвате „ей там“, сигурно имате предвид спирката на две пресечки от Държавния департамент?
— Ами да.
— Сигурни сме — допълни убедено пред камерата журналистът, — че властите проверяват дали в Държавния департамент има служител, отговарящ на описанието на нашия свидетел, присъствал на тази странна среща.
— Аз ги проследих! — провикна се мъжът с размъкнатите панталони и свали шапката на Евън от главата си. — Взех му шапката! Ето, това е шапката на командоса!
— Но какво чухте, господин Болеславски? Там, на спирката?
— Казвам ви, нещата невинаги са такива, каквито изглеждат! Човек не може всичко да предвиди. Преди да побягнат, белокосият заповяда нещо на командос Кендрик. Май говореше с руски акцент, а може би с еврейски! Комунистите и евреите — човек не може да им има доверие, нали ме разбирате? Те въобще не стъпват в черква! Не знаят какво е литургия…
Интервюто бе рязко прекъснато от реклама, възхваляваща достойнствата на някакъв дезодорант.
— Предавам се — рече Суон, като дръпна чашата от Евън и я изпи на един дъх. — Вече станах таен агент. Руски евреин от КГБ, който не знае какво е литургия. Какво още искаш да направиш за мен?
— Нищо, защото ти вярвам. Но ти наистина можеш да направиш нещо за мен, което ще бъде от полза и на двамата. Трябва да разбера кой е в дъното на всичко, за което те обвиняват.
— И ако наистина разбереш — наведе се Суон, — ще ми кажеш ли? Така си е, ще ми е от полза, това е единственото, което ме интересува сега. Трябва да се измъкна от тази каша.
— Ще бъдеш първият, на когото ще кажа.
— Какво искаш?
— Имената на хората, които знаеха, че съм бил в Маскат.
— Не са чак толкова много, броят се на пръстите на едната ръка. — Суон поклати глава. — И те нямаше да са в течение, ако не беше казал, че при нужда може да опреш до помощта ни. Заявих ти го без заобикалки: заради заложниците не можехме да потвърдим, че знаем за участието ти в операцията.
— Колко все пак са посветените?
