— Нали разбираш, няма нищо черно на бяло.
— Да де. Колко души все пак са в течение?
— Освен преките участници в операцията за нея знаеха само онова тъпо копеле Хърбърт Денисън, надутият шеф на президентската канцелария, министрите на външните работи и на отбраната и председателят на Съвета на главнокомандващите. Аз им служех за свръзка. Тях можеш да отпишеш. Ако те разкрият, всички ще загубят много повече, отколкото ще спечелят. — Суон се облегна намръщен. — В операцията бяха включени само хората, без които не можеше. Лестър Крофърд от ЦРУ. Той анализира тайните операции на Управлението в Близкия изток, напоследък негов резидент в Бахрейн беше някой си Грейсън — точно така, Джеймс Грейсън. Той вдигна голяма пара, че ви е изпуснал с Уайнграс, мърмореше, че шефовете на ЦРУ съвсем са превъртели и ще забъркат някоя каша.
— Освен това четирима-петима местни араби, най-добрите, с които разполагаме ние и ЦРУ, показахме им снимката ти, но без да им съобщаваме името ти. Не биха могли да разкрият нещо, което не знаят. Има още двама души, които знаят кой си — единият беше в Оман, а другият — тук, в „ОХАЙО–40“, при компютрите.
— Компютри ли? — попита Кендрик. — Значи има разпечатки?
— Името ти бе вкарано само в неговия компютър, не в централния. Човекът се казва Джералд Брайс и ако те е издал, веднага ще се предам на ФБР като съветския агент евреин, за когото говореше Болеславски. Брайс има остър и пъргав ум и е факир по компютрите, няма по-добър от него. Някой ден ще оглави Консулския отдел, ако момичетата поне за малко го оставят на мира.
— По тънката част ли си пада?
— Виж го ти колко се е загрижил за морала! Момчето е на двайсет и шест години и е хубаво като картинка. Не е женен и има голям успех сред жените — другите говорят за него, той самият не се хвали. Точно затова го харесвам. Не са останали много джентълмени на този свят.
— И на мен започва да ми харесва. А кой е вторият човек, дето ме е познавал?
Франк Суон се наведе, започна да върти празната чаша, загледа се в нея и после вдигна очи към Кендрик.
— Мислех, че вече си се досетил.
— Откъде ще се сетя?
— Ейдриън Рашад.
— Името не ми говори нищо.
— Използва псевдоним…
— Ейдриън ли?… Значи е жена…
Суон кимна. Евън се намръщи, после изведнъж разтвори широко очи и повдигна вежди.
— Калейла? — прошепна той.
Служителят от Държавния департамент пак кимна.
— И тя е работела за теб?
— Е, не за мен, за нас.
— Тази жена ме измъкна от летището в Бахрейн! Онзи негодник Макдоналд ме натика в тълпата — бях полумъртъв, не знаех къде се намирам. Тя ме измъкна оттам — нямам представа как го е направила!
— Аз знам — рече Суон. — Заплашила е да пръсне черепите на двама-трима бахрейнски полицаи, ако не съобщят за нея по каналния ред и не й помогнат да те измъкне. Получила е не само разрешение, но и кола от гаража на емира.
— Каза, че работи за нас, а не за теб. Какво значи това?
— Тя наистина е от ЦРУ, но е специален агент и се ползва с особен статут. Има връзки из целия Персийски залив и Средиземноморието, ЦРУ обаче не позволява на никого да я използва.
— Без нея много бързо щяха да надушат кой съм.
— Без нея щеше да станеш мишена за всеки терорист в Бахрейн, включително за хората на Махди.
Кендрик замълча за секунда — гледаше разсеяно с полуотворена уста, явно си беше спомнил нещо.
— Каза ли ти къде ме скри?
— Мълчи като гроб.
— Има ли това право?
— Казах ти, че е специален агент.
— Разбирам — промълви Евън.
— Аз също — отвърна Суон.
— Какво искаш да кажеш?
— Нищо. Рашад се свърза с нас цели шест часа, след като те бе измъкнала от летището.
— Това необичайно ли е?
— При тези обстоятелства може да се нарече странно. Задачата й беше да те държи под наблюдение и при някакви неочаквани действия от твоя страна незабавно да се свърже с Крофърд в ЦРУ, който трябваше да ми се обади за инструкции. Тя не го направи и в официалния й доклад не се споменава нищо за тези шест часа.
— Трябвало е да запази в тайна къде се крием.
— Да де. Сигурно сте били в двореца, а никой не може да се бърка в работите на емира и семейството му.
— Естествено.
Кендрик пак замълча и се загледа в тъмнината към очукания тезгях.
— Много свястно момиче — изрече бавно и колебливо той. — Поговорихме си. Влизаше ми в положението. Направо й се възхищавах.
— Я не се занасяй! — Суон се наведе над празната чаша. — Да не мислиш, че се случва за пръв път?
— Кое?
— Съвсем естествено е двама души, мъж и жена, озовали се в крайно напрегната ситуация, да се сближат.
— Не я обиждай, Франк. Тя все пак означаваше нещо за мен.
— Добре де, ще ти го кажа без заобикалки. Мен ако питаш, ти едва ли си означавал нещо за нея. Тя е професионалистка, нагледала се е на какво ли не в своята ЗНД.
— Своята какво? Говори на английски или ако предпочиташ, на арабски, но да те разбирам.
— Зона на действие…
— Пишеше го и във вестниците.
— Аз обаче нямам пръст. Ако зависеше от мен, щях да неутрализирам всички негодници, дето са написали тия статии.
— По-добре не ми казвай какво означава „неутрализирам“.
— Добре де. Ще ти кажа само, че в нашия занаят всички понякога се отпускаме — от умора или страх. Позволяваме си няколко часа да си правим удоволствието като отдавна полагаща ни се награда. Едва ли ще повярваш, че дори изнасяме лекции за това на хората, заминаващи със задачи.
— Вече ти вярвам. Честно казано, по онова време и на мен не ми беше чужда подобна мисъл.
— Добре де. Нея я зачеркваме. Тя действа в Средиземноморието и рядко си идва в Щатите. Като начало би трябвало да заминеш за Северна Африка, за да я намериш.
— Значи остават само онзи Крофърд в ЦРУ и резидентът в Бахрейн.
— Не. Освен тях и един рус мъж с централноевропейски акцент. Който действа тук, във Вашингтон, и то много потайно. Получава информация някъде, само че не от мен, не от „ОХАИО–40“. Открий него.
Суон даде на Евън телефоните си в службата и вкъщи и побърза да се измъкне от тъмната долнопробна кръчма. Кендрик поръча на дебелата чернокожа келнерка с яркочервената коса уиски и я попита има ли телефон. Тя му обясни къде е автоматът.
— Тупнете го два пъти долу вляво и ще ви върне монетата — посъветва го негърката.
— Ако стане, ще я дам на вас — отвърна Евън.
— Дайте я на приятеля си — каза келнерката. — Тия тежкари с костюмите никога не оставят бакшиш — и белите, и черните са един дол дренки.
Кендрик се измъкна от сепарето и тръгна предпазливо към телефона върху тъмната стена. Беше време
