да се обади в канцеларията си. Не биваше повече да държи в напрежение госпожа Ан Мълкахи О’Райли. Примижал, пъхна монетата и набра номера.
— Канцеларията на конгресмена…
— Аз съм, Ани — прекъсна я Евън.
— Къде сте, за Бога? Минава пет часът, а тук още е истинска лудница!
— Затова не съм там.
— А, да не забравя! — извика задъхано госпожа О’Райли. — Преди малко се обади Мани, беше много категоричен, но не крещеше, което означава, че май говори сериозно.
— Какво каза?
— Да не му се обаждате в Колорадо.
— Какво?
— Каза буквално: „Алкот масгул“, нямам представа какво е това.
— Аз имам, Ани.
На арабски това означаваше, че линията е заета, или с други думи, подслушва се. Ако наистина бе така, при всеки разговор можеше да се установи откъде се обаждаш.
— Няма да звъня в Колорадо — добави Евън.
— Каза да ви предам и че когато нещата се поуспокоят, ще иде в Меса Верде и ще ми предаде къде да го търсите.
— Чудесно, ще разбера чрез теб.
— А вярно ли е, господин супермен, всичко, дето го разправят за вас? Наистина ли сте извършили такива подвизи в Оман?
— Е, не всички са изсмукани от пръстите. Но са пропуснати мнозина, които е трябвало да бъдат споменати. Някой се опитва да ме изкара такъв, какъвто не съм. Ти как се справяш?
— С обичайното „Без коментар“ и „Шефът е извън града“ — отвърна госпожа О’Райли.
— Страхотна си.
— Не е точно така, господин конгресмен, не всичко се урежда по обичайния начин. Криво-ляво се справяме с откачените и с журналистите, дори с колегите ви, но не и с Белия дом.
— Белия дом ли?
— Да, моля ви се, с надутия началник на президентската канцелария. Как да кажеш „Без коментар“ на дясната ръка на президента?
— Той пък какво иска?
— Остави ми един номер, на който да се обадите. Знаели го всичко на всичко десетина души във Вашингтон…
— Дали и президентът е сред тях? — прекъсна я развеселен Кендрик.
— Твърди, че е, всъщност каза, че лично президентът е наредил да се обадите незабавно.
— Лично кой?
— Лично президентът.
— Тия хора не са ли чели Конституцията? Законодателната власт не е подчинена нито на изпълнителната, нито на президентската, на никой.
— Да де, Денисън не си мереше много-много думите — побърза да уточни Ан О’Райли, — но ако ми позволите да довърша, може би ще станете по-сговорчив.
— Я да чуем.
— Каза, че са наясно защо се криете, и щели да ви доведат, без да забележи никой… А сега мога ли да ви дам един съвет като човек с по-голям стаж във Вашингтон?
— Да.
— Евън, не можете да се криете вечно. Рано или късно трябва да се покажете, но преди да го сторите, защо не разберете какво са намислили? При всички положения те няма да мирясат, докато не ви открият. Защо не ги изслушате? Ще си спестите някои неприятности.
— Кой е номерът?
22
Хърбърт Денисън, началникът на президентската канцелария, затвори вратата на банята и се пресегна към флакончето, което държеше в десния ъгъл на мраморната полица. Отпи четири глътки от тебеширенобялата течност, знаеше от опит, че тя ще премахне паренето в стомаха му. Преди години в Ню Йорк при първите кризи сън не го ловеше от страх, че след като е оцелял в ада на Корея, сега ще умре на улицата от сърдечен удар. Тогавашната му жена — първата от трите — също не беше на себе си, не можеше да реши дали да го заведе първо на лекар или при застрахователния агент. Накрая без негово знание бе предпочела Втория вариант и след седмица Хърбърт се престраши и отиде на основен преглед в медицинския център „Корнел“.
Почувства облекчение, когато лекарите го увериха, че сърцето му е здраво като на биче и неразположението му се дължи на повишено отделяне на киселини, което безспорно е на нервна почва. От този ден той винаги държеше в спалнята, кабинета, колата и куфарчето си шишенца с бяла течност. Живееше под непрекъснат стрес.
Диагнозата се бе оказала вярна и с годините Денисън се научи да предсказва с точност до час-два кога ще получи киселини. Докато работеше на Уолстрийт, стомахът го присвиваше при всяко по-сериозно колебание на фондовата борса или когато колегите се опитваха да му подложат крак в стремежа му да забогатее и да се издигне в обществото. Всички те бяха големи гадняри. Сноби, членуващи в снобски клубове, които дори не биха го заплюли, камо ли да го приемат сред тях. Чудо голямо! Напоследък в тези клубове членуваха евреи, негри, че и латиноамериканци! Стига само да говорят като префърцунени актьори и да се обличат при Пол Стюард или някой френски педи. Е, той им беше разказал играта! Беше ги надцакал всичките! Притежаваше инстинкта и нахакаността на уличен побойник и постигна толкова много, че скапаната фирма се принуди да го направи свой президент, иначе щеше да го изтърве и той да й измъкне под носа милиони. И Денисън превърна корпорацията в най-процъфтяващата, най-нападателната компания на Уолстрийт. Постигна го, като се отърва от хленчещите готованковци и тия глупаци, стажантите, които само ядяха парите на фирмата и губеха времето на всички. Имаше две правила, които се превърнаха в свещени за фирмата. Първото гласеше: „Тази година трябва да сме по-добри от миналата, иначе си търси работа другаде!“ Второто беше също толкова кратко: „Тук не се учиш, тук идваш научен.“
Пет пари не даваше дали го обичат, винаги се бе ръководил от теорията, че целта оправдава средствата. В Корея се бе научил, че мекушавите офицери често получават железни ковчези като награда, че не са успели да наложат строга дисциплина на бойното поле. Съзнаваше, че войниците го ненавиждат заради пословичната му смелост, и винаги беше нащрек да не му подхвърлят някоя американска граната, но въпреки жертвите бе убеден, че те са щели да са много повече, ако командването е било поверено на някой по-кекав офицер.
Ами мърморковците от Уолстрийт!
— Ние, Хърб, искаме да създадем доверие, приемственост…
Или:
— Начинаещият е бъдещият верен служител на компанията.
Глупости на търкалета! Доверието, приемствеността и предаността не носеха печалба. Печалбата идваше от изкараните за клиентите пари и това бяха единственото доверие, приемственост и преданост, които се искаха от него! И Хърб Денисън бе доказал правотата си, като удължаваше списъците на клиентите дотолкова, че компютрите вече не ги побираха, крадеше надарени служители от другите фирми и правеше всичко възможно да получи от тях това, за което беше платил, иначе им показваше и на тях вратата.
Наистина бе костелив орех, дори може би чудовище, както го наричаха мнозина и в лицето, и зад гърба му, наистина се бе лишил от неколцина чудесни хора, но най-главното бе, че не бъркаше, щом опреше до печалбата. Доказа го и в армията, и в цивилния живот… и все пак накрая го изпързаляха. В Корея командирът на полка почти му беше обещал при уволнението да го произведе в чин полковник, но не го направи. В Ню Йорк — по-лошо не можеше и да бъде! — се говореше, че ще стане член на управителния съвет на „Уелингтън-Мидлантик Индъстрис“, най-престижния в международните финанси. Но не би! И двата
