— Щом е толкова на зор, защо не се качи на колата и не отпраши по-рано за вкъщи?
— На колата ли? Господин Суон по-скоро ще скочи с парашут в джунглата на Никарагуа, отколкото да рискува живота си по улиците на Вашингтон.
— Знаете за какво говоря. Положението е напечено. Може да го вземат на мушка.
— Взели са го още от шест часа сутринта.
— Просто се опитвам да му помогна.
— Май има час при лекаря — изведнъж се сети секретарката.
— Така ли?
— Вече има. Благодаря, Ралф.
— Изобщо не съм се обаждал.
— Да де. Просто охраната е проверявала програмата му.
Евън стоеше в тълпата на автобусната спирка на ъгъла на Двайсет и първа улица, откъдето се виждаше входът на Държавния департамент. След разговора със секретарката на Суон бе напуснал мотела и бързо се бе отправил с колата към Вашингтон, спря за малко само в един магазин в Александрия, за да си купи тъмни очила, брезентова плажна шапка с широка периферия и леко сако. Беше три и четирийсет и осем — ако секретарката не се бе отказала от намерението да предпази шефа си от досадници, франк Суон, заместник-директорът на Консулския отдел, щеше до двайсетина минути да излезе от огромната стъклена врата.
Така и стана. В четири часа и три минути той зави бързо по тротоара в посока, обратна на автобусната спирка. Кендрик изхвърча от тълпата и тръгна на десетина метра след него, като се чудеше какъв ли транспорт ще избере Суон, който, както се оказа, мразеше да кара кола. Ако смяташе да върви пеш, Кендрик щеше да го спре пред някой малък парк или другаде, където можеха да поговорят необезпокоявани.
Суон обаче реши да вземе автобуса по Вирджиния Авеню. Застана при неколцината пътници, които чакаха автобус, вече приближаващ се бавно към спирката. Евън забърза към ъгъла — не биваше да изпуска шефа на Консулския отдел. Отиде при него и го потупа по рамото.
— Здравей, Франк — поздрави го любезно, като свали тъмните очила.
— Ти! Не може да бъде! — извика изненадан Суон и стресна пътниците пред отворилата се врата на автобуса.
— Може, може — рече тихо Евън. — Налага се да поговорим.
— Да не си откачил?!
— И да съм, ти ме докара до тоя хал…
В този момент краткият им разговор внезапно бе прекъснат от глас, отекнал по улицата.
— Той е! — провикна се някакъв размъкнат чешит с раздалечени изпъкнали очи и дълга рошава коса, която закриваше челото му. — Вижте! Вижте! Той е! Командос Кендрик! Цял ден го гледам по телевизията — имам седем телевизора в апартамента! В течение съм на всичко! Той е!
Още преди Евън да е реагирал, мъжът смъкна шапката от главата му.
— Я чакай! — извика Кендрик.
— Вижте! Вижте! Той е!
— Да се махаме — изкрещя Суон.
Хукнаха по улицата, преследвани от чудака, чиито широки панталони се развяваха на вятъра, а ръцете му се размахваха като криле на мелница, но не изпускаха шапката на Евън.
— Преследва ни! — възкликна шефът на Консулския отдел, след като погледна назад.
— И шапката ми е у него! — каза Кендрик.
На втората пресечка беше спряло такси, от което слизаше грохнала старица със синя коса и бастун.
— Насам! — изрева Суон. — Към таксито!
Двамата мъже се втурнаха през широкия булевард, като лавираха между колите. Евън се качи през близката врата, а държавният служител заобиколи от другата страна — помогна на възрастната дама да слезе и без да иска ритна, бастуна. Той падна на тротоара, а след него и старицата.
— Извинявайте — рече Суон и скочи на задната седалка.
— Тръгвай! — извика Кендрик. — По-бързо! Да се махаме оттук!
— Да не сте ограбили някоя банка? — попита шофьорът, както включваше на скорост.
— Ще получиш нещо отгоре, ако побързаш малко — добави Евън.
— Бързам де, бързам. Не съм летец! Да не искаш да хвръкнем?
Кендрик и Суон едновременно обърнаха глави. Странният мъж с рошавата коса и размъкнатите панталони беше спрял на ъгъла и нахлупил шапката на Евън, си записваше нещо върху някакъв вестник.
— Името на фирмата и номерът на таксито — каза тихо шефът на Консулския отдел. — Където и да отиваме, ще се наложи да хванем друго такси. От следващата пресечка.
— Защо? Не защо ще сменяме таксито, а защо от следващата пресечка?
— Та шофьорът да не види другото такси.
— Говориш, сякаш знаеш какво вършиш.
— Надявам се ти да знаеш — отвърна задъхан Суон и извади кърпа да обърше плувналото си в пот чело.
След двайсет и осем минути второто такси ги откара в порутен квартал на Вашингтон и двамата забързаха надолу по улицата. Погледът им бе привлечен от червен неонов надпис с три липсващи букви. Беше долнопробна кръчма, която напълно се вписваше в обстановката. Те си кимнаха и влязоха, сепнати от мрачния салон, който им се стори още по-тъмен след слънчевия октомврийски ден. Единственият източник на светлина беше тътнещият примигващ телевизор, вграден в стената над очукания тезгях. Неколцината прегърбени и размъкнати пияници потвърждаваха категорията на заведението. Примижали срещу мъждивата светлина, Кендрик и Суон се отправиха към здрача вдясно от тезгяха, видяха едно занемарено сепаре, влязоха и седнаха един срещу друг.
— Наистина ли държиш да говорим? — попита прошареният Суон — дишаше тежко, лицето му още бе зачервено и потно.
— Да, държа, и то дотолкова, че съм готов да те направя най-новия кандидат за моргата.
— Внимавай, имам черен пояс.
— По какво? Суон се намръщи.
— Не знам точно, но винаги е имал ефект по филмите, дето ни учат как да си вършим работата. Пие ми се.
— Повикай келнера — каза Кендрик. — Аз ще остана в сянката.
— В сянката ли? — попита Суон, като махна колебливо на тромавата чернокожа келнерка с яркочервена коса. — Къде виждаш тук светлина?
— Кога за последен път си правил три лицеви опори, господин Черен пояс?
— В началото на шейсетте.
— Май тогава и тук за последен път са сменяли крушките… Ами аз? Как можа да го направиш, лъжец такъв?
— А ти как можа да си помислиш, че съм способен на такова нещо? — възкликна държавният служител, но замълча — оная грозотия, келнерката, се бе изправила пред тях с ръце на кръста. — Какво ще пиеш? — попита той.
— Нищо.
— А, тук не може така. Не е за препоръчване. Две двойни уискита. Канадско, ако има.
— Какво ти канадско! — рече сервитьорката.
— Да де — съгласи се Суон и след като я изчака да се отдалечи, отново се обърна към Кендрик: — Разсмиваш ме, конгресмен, ама наистина. Консулският отдел иска главата ми! Тоя книжен плъх, държавният секретар, е издал директива, в която дава да се разбере, че не иска да ме знае! Израелците нададоха вой до небето, че безценният им Мосад можел да бъде компрометиран, ако някой се поразровел повечко, арабите мънкат, че им се подронвал авторитетът! А днес в три и половина следобед президентът — дяволите да го вземат — ми чете конско, задето съм бил „пренебрегнал служебните си задължения“. И то с
