Телефонистката от другия край на света му обясни на английски с арабски акцент, че в Маскат, Оман, няма телефонна централа с три петици.
— Опитайте, моля ви — настоя Евън и добави още по-жалостиво: — Моля ви!
Телефонът иззвъня осем пъти, докато накрая се чу разтревоженият глас на Ахмат:
— Ало?
— Аз съм, Евън — отвърна на английски Кендрик. — Трябва да говоря с теб…
— Да говориш с мен ли? — избухна младият султан. — И имаш нахалството да ми се обаждаш!
— Значи знаеш? Какво… говорят за мен?
— Дали знам ли? Едно от хубавите неща на парите е, че можеш да си позволиш една от ония чинии на покрива, дето ловят всичко. Дори съм те изпреварил. Гледа ли си репортажите от Оман и Близкия изток? От Бахрейн и Риад, от Ерусалим и Тел Авив?
— Явно не. Гледах само нашите…
— Тук съобщават същите врели-некипели. Стой си във Вашингтон и гледай да не припарваш насам.
— Но аз съм решил да се върна. И ще го направя.
— Не ти го препоръчвам. Ние не сме слепи, нито пък глухи, гледаме телевизия. Значи ти си в дъното на всичко. Колкото да оплюеш арабите! Не искам повече да те зная, негодник такъв!
— Ахмат!
— Стига, Евън! Никога не бих повярвал, че си способен на такова нещо. Да не би във Вашингтон да ставате по-силни, като ни наричате зверове и терористи? Няма ли друг начин?
— Не съм казвал такова нещо!
— Но твоите сънародници го казват! Скъсаха се да го повтарят, докато накрая и на децата им става ясно, че искате едно — да ни поробите! А последният тъп сценарий е твой!
— Не! — възрази Кендрик. — Няма такова нещо!
— Прочети какво пише в американските вестници! Виж какво показват по телевизията!
— Това го казват журналистите, не аз и ти!
— А, ти нямаш нищо общо с мен. Ти си поредният безочлив негодник от вашия заслепен фарисейски самодоволен юдейско-християнски свят, докато аз съм друго, аз съм арабин, вярващ в Аллах. И няма да ти разреша да ме черниш.
— Никога не бих го направил, не бих могъл…
— Нито пък моите събратя, чиято земя сте си наумили да отнемете. Искате да прокудите цели села, да ги лишите от онова, с което са се препитавали поколения наред.
— За Бога, Ахмат, говориш като тях!
— Не се майтапиш, нали? — попита младият султан с гняв и сарказъм в гласа. — Под „тях“ сигурно имаш предвид хилядите семейства, които с оръжие биват откарвани в лагери, подобни на кочини. В тях могат да живеят прасета, но не и хора! Не и майки, бащи и деца!… За Бога, господин всезнаещ и безкрайно честен американецо! Ако говоря като тях, наистина съжалявам! Но ще ти кажа и за какво друго съжалявам — че се върнах тук прекалено късно. Сега разбирам нещата много по-добре от преди.
— Какви ги дрънкаш?
— Повтарям, прочети какво пишат вестниците ви, погледай телевизия, послушай радио. Май вашата висша раса се готви да изтреби до крак мръсните араби, та занапред да не си губите времето с нас. Или ще го предоставите на своите приятелчета в Израел, които и без това ви диктуват какво да правите? Само им дайте бомбите.
— Чакай малко! — извика Кендрик. — Тези израелци ми спасиха живота!
— Да, наистина, по една случайност! Използваха те чудесно да изпълнят онова, за което бяха дошли.
— Какво говориш?
— По-добре да ти го кажа аз, и без това няма да го чуеш от друг, нито пък ще го прочетеш във вестниците. Пет пари не даваха за теб, господин герой. Отрядът беше изпратен да освободи високопоставен стратег на Мосад, представящ се за натурализиран американец на работа в Държавния департамент.
— И таз добра! — прошепна Евън. — Уайнграс знаеше ли?
— И да е знаел, си е затварял устата. Именно той ги накара да тръгнат след теб в Бахрейн. Ето така ти спасиха живота. Съвсем случайно. Тия проклети евреи не мислят за никой друг освен за себе си. Точно като теб, господин герой.
— По дяволите, сега ме изслушай и ти, Ахмат! Нямам никаква вина за това, което се случи тук, нито за написаното във вестниците, нито за излъченото по телевизията. Това е последното, което бих искал…
— Дрън-дрън! — прекъсна го младият султан на Оман, следвал в Харвард. — Не е могло да стане без твое съгласие. Научих неща, за които не бях и подозирал. Какви са тия американски агенти, дето се разхождат из моята страна? А ти с кого си се свързвал?
— Например с Мустафа.
— Той е мъртъв. Кой без мое знание те е прехвърлил тайно в страната ми? Все пак я управлявам аз! Да не съм някаква безгласна буква?
— Ахмат, нямах никаква представа. Знаех само, че трябва на всяка цена да дойда в Оман.
— А аз какво, нищо ли не знача за теб? Толкова ли не можеше да ми се довериш?… Да де, нали съм арабин!
— Глупости! Теб те пазеха.
— От какво? От американско-израелския таен план ли?
— Стига де! От теб научавам, че в посолството е имало агент на Мосад. Ако знаех, щях да ти кажа! И понеже стана дума за това, млади ми фанатико, нямам никаква вина нито за бежанските лагери, нито за семействата, отвеждани в тях с оръжие…
— Вие всички сте виновни! — изкрещя султанът на Оман. — Око за око, зъб за зъб, само че ние нямахме нищо общо със случилото се в посолството! Не искам повече да те зная!
Султанът затръшна телефона. И Евън се прости с един добър човек и приятел, помогнал му да оцелее. Както и с плановете си да се върне в това кътче на планетата, което толкова обичаше.
Преди да се покаже от укритието си, искаше на всяка цена да разбере какво точно се е случило, по чия инициатива и защо.
Трябваше да започне отнякъде, по-точно от Държавния департамент и от един негов служител на име Франк Суон. Естествено, и дума не можеше да става да атакува направо Департамента. В мига, в който кажеше кой е, щеше да се вдигне страхотна шумотевица и тъй като физиономията му беше позната до втръсване от телевизията, а и половин Вашингтон го търсеше, Кендрик трябваше да обмисли всяка своя стъпка. Важно бе да не изпреварва събитията — най-напред трябваше да се свърже със Суон, но така, че той и канцеларията му да не разберат предварително. А, да, канцеларията. Преди година той бе отишъл в кабинета на Суон, беше се срещнал със секретарката му и за да я убеди във важността на посещението си, й бе казал няколко думи на арабски. Тя беше влязла в съседния кабинет и след десет минути Кендрик вече разговаряше с шефа й в компютърния център в сутерена. Секретарката беше не само експедитивна, но и много деликатна и предпазлива като повечето си колежки в коварния Вашингтон. А тъй като тази предпазлива секретарка сто на сто помнеше конгресмена Кендрик, с когото бе разговаряла преди година, тя сигурно щеше да откликне, ако й се обадеше човек, не по-малко загрижен за шефа й. Заслужаваше си Евън да опита — пък и не се сещаше какво друго би могъл да направи. Вдигна слушалката, набра кода на Вашингтон и зачака да чуе дрезгавия глас на администратора на мотел „Трите мечки“.
— Консулски отдел, канцеларията на директора Суон — каза секретарката.
— Здрасти, обажда се Ралф от охраната — започна Кендрик. — Имам да съобщя нещо на Франк.
— Кой все пак се обажда?
— Не се безпокой, един негов приятел. Исках само да го предупредя, че днес следобед може да има съвещания…
— Пак ли?
Само това му липсваше.
— Много ли е зает?
— И питате! До четири часа е на заседание.
