риба.
— Не за да скрия нещо от теб…
— Моля те, Евън — прекъсна го Хасан. — Колко време вече се знаем? Не ти е удобно да се хвалиш, дори косвено.
— Да се хваля ли? — възкликна Кендрик и отвори вратата на гаража. — Та аз се провалих! Бях обречен, всеки момент щяха да ме хвърлят в плитчините край Катар с одрано прасе на гърба! Другите успяха, не аз. Те спасиха кожата на героя.
— Едва ли са щели да постигнат нещо без теб…
— Я зарежи! — прекъсна го Евън, застанал до вратата на кадилака. — Всичко ли са научили?
— Според мен знаят твърде малко. Нищичко от това, което ми е разказвал Еманюел, дори като не броим присъщата му склонност да преувеличава. Журналистите ровят за подробности, но едва ли ще ги намерят.
— Нещо не ми е ясно. Защо при басейна ми каза, че това е само „началото“.
— Заради един от интервюираните — който очевидно на драго сърце е станал по никое време и се е съгласил да говори — твой колега от подкомисията по разузнаването в Долната камара, някакъв конгресмен на име Мейсън.
— Мейсън ли?… — попита Кендрик и се намръщи. — Той е голяма клечка в Тълса или феникс, вече не помня къде, но иначе е кръгла нула. Преди няколко седмици беше подета негласна кампания да го изключат от подкомисията.
— А, представиха го съвсем различно, Евън.
— То се знае. И какво каза?
— Че си бил най-проницателният член на комисията. Геният, по който се равнявали всички.
— Дрън-дрън! Казах някоя и друга дума и зададох няколко въпроса, но чак пък толкова, и второ, не си спомням да сме разменили с него нещо повече от „Здравей“! Всичко това са глупости!
— Но ги чу цялата страна…
Тишината в затворения гараж бе нарушена от шума на един, после на втори автомобил, които спряха пред къщата.
— О, Боже! — прошепна Евън. — Сгащиха ме!
— Още не — отвърна Хасан. — Каши си знае работата. Ще приеме ранните гости и ще ги набута в солариума. Между другото, ще говори на староеврейски и ще се престори, че не разбира, това ще ги забави — но само няколко минути. Тръгвай, Евън, хвани селския път на юг, за да излезеш на магистралата. След час ще включа телефона. Обади се и Каши ще ти донесе каквото трябва.
Кендрик непрекъснато набираше номера и при всеки сигнал за заето натискаше ядосано бутона, докато най-накрая за негово облекчение телефонът даде свободно.
— Домът на конгресмена Кендрик…
— Аз съм, Сабри.
— Е, сега направо не мога да повярвам, че успя да се свържеш. Но пък се радвам, че отново мога да изключа телефона.
— Какво е положението при вас?
— Катастрофално. Както и в канцеларията ти, и в къщата в Колорадо. Всички сме под обсада.
— Откъде знаеш?
— Никой не може да излезе оттук, Еманюел също успя да се свърже много трудно — и с доста ругатни. Твърди, че набирал близо половин час…
— Имам десетина минути да му се обадя. Какво каза?
— Къщата е обкръжена, имало цели тълпи. Явно повечето репортери са заседнали на летището в Меса Верде, защото трите таксита едва ли са успели да превозят толкова клиенти.
— Мани сигурно е доведен до припадък.
— Това, което го е довело до припадък, както се изрази ти, е, че нямало тоалетни.
— Какво?
— Не пуснал журналистите в къщата, но забелязал после навсякъде около нея следи от облекчаване на природните нужди и се втурнал към рафта с пушките ти.
— О, Боже, сигурно са опикали моравата — неговата гордост!
— Много тиради на Еманюел съм чувал, но тази надминаваше всички. И все пак успя да ми предаде да се обадя на госпожа О’Райли в канцеларията ти, понеже тя не можела да се свърже.
— Какво каза Ани?
— Да ти предам да се покриеш за известно време, но — цитирам — на всяка цена да й се обадиш.
— А, няма да стане — рече замислено Евън. — Колкото по-малко знае тя, толкова по-добре на този етап.
— Ти къде си? — попита Хасан.
— В един мотел край Удбридж. Последният отляво, най-близкият до гората.
— А това ми подсказва, че ти трябват някои неща. Без съмнение, храна — не можеш да се покажеш, за да не те видят, а едва ли един мотел с бунгала предлага обслужване по стаите…
— Не, храна не ми трябва. Спрях да вечерям по пътя.
— Не те ли познаха?
— По телевизията даваха анимационни филмчета.
— Какво тогава ти трябва?
— Изчакай да излязат късните издания на сутрешните вестници и прати Джим, градинаря, до Вашингтон да купи, които намери. Особено по-важните — те са възложили материалите на най-кадърните си хора, които ще се обадят тук-там. Ще му направя списък. После Каши ще ги донесе.
Жената на Сабри пристигна в мотела на Удбридж, щата Вирджиния, чак в един и половина следобед. Евън отвори вратата на двайсет и трето бунгало и се зарадва, като видя, че Каши е дошла с пикапа на градинаря. Не се бе сетил за това, но приятелите му от Дубай не бяха толкова глупави, че да минат с мерцедеса покрай тълпата, наобиколила къщата. Докато Кендрик придържаше вратата отворена, Каши се върна още два пъти до пикапа, за да пренесе храната, която беше донесла заедно с купчина вестници от цялата страна. Имаше сандвичи в найлонови пликчета, две бутилки мляко в кофички с лед, четири топли ястия — две арабски и две европейски — и бутилка канадско уиски.
— Каши, няма да стоя тук цяла седмица — каза Кендрик.
— Това е за сега и за довечера, скъпи Евън. Ти си под голямо напрежение и трябва да се храниш. В кутията на масата има сребърни прибори и газова горелка. Донесла съм ти и покривка със салфетки, но те моля, ако ти се наложи внезапно да заминеш, обади ми се да дойда да ги прибера.
— Защо? Да не би интендантът да ни прати в ареста?
— Аз съм интендантът, скъпи Евън.
— Благодаря, Каши.
— Изглеждаш уморен. Не си ли почивал?
— Не, гледах телевизия и все повече се вбесявах. А когато човек е ядосан, не може да заспи.
— Ти наистина беше много убедителен по телевизията. Но мъжът ми казва, че трябва да те напуснем.
— Защо? Той и на мене каза същото преди седмица, но не разбирам защо!
— Ами, не разбираш! Ние сме араби, а ти живееш в град, в който не ни вярват, и сега си се обвързал с политика, която проявява нетърпимост към арабите. Не искаме да ти навредим.
— Каши, това не е моята политика! Аз се махам, до гуша ми дойде! Казваш, че в този град не ви вярват. Защо само на вас? Тук не вярват на никого! Това е град на лъжци, измамници и мошеници, на хора, готови да прегазят всичко по пътя си, за да се доберат до кацата с меда. Измислили са си съвършена система, смучат кръв отвсякъде, тръбят наляво и надясно, че отстояват свещена кауза, а и цялата страна ги гледа и им ръкопляска, без дори да подозира, че си плаща за това! Тая работа не е за мен, Каши, стига толкова!
— Разстроен си…
