изглед към малка клисура, по чието дъно течаха отклонените от река Потомак води. Районът беше закътан и спокоен, отдалечен от бетонните тротоари горе, и през лятото бе любимо място на хората, тръгнали на излет, за да се измъкнат от горещината и блъсканицата по улиците. Както предполагаше, болезнено слабият, висок председател на Долната камара го чакаше на пейката, бе нахлупил върху гъстата си бяла коса кепе с козирка и се бе заметнал с дъждобран, съвсем неподходящ за горещия и влажен августовски следобед. Явно не искаше да бъде забелязан — нещо доста нетипично за него. Варак се приближи и заговори:
— Господин председател, за мен е чест да се срещна с вас.
— Копеле такова, ти наистина си бил чужденец! — На изпитото лице с тъмни очи и извити побелели вежди се беше изписал гняв, ала в гласа му се прокраднаха и отбранителни нотки, които явно му бяха неприятни. — Но ако си комунистически агент, някой Иванчо, се омитай оттук! Няма да се кандидатирам отново. Щом през януари ми изтече мандатът, се оттеглям и пет пари не давам какво се е случило преди трийсет-четирийсет години. Ясно ли е, Борис?
— Вие, сър, направихте забележителна кариера и допринесохте много за своята страна, която вече е и моя родина. А колкото до това, дали съм агент на руснаците или на някоя друга държава от Източния блок, вече десет години се боря успешно и против едните, и против другите, в което ще ви уверят доста влиятелни хора тук.
Политикът изгледа Варак с гранитовосивите си очи.
— Нямаше да се осмелиш да ми го заявиш, ако не можеше да го подкрепиш с факти — изтананика той с типичното за северните райони на Нова Англия остро произношение. — Но все пак ме заплаши!
— Колкото да ви заинтересувам, да ви убедя да се срещнете с мен. Мога ли да седна?
— Сядай — тросна му се председателят като на куче, от което се очаква пълно подчинение. Варак седна доста далечко от него. — Какво знаеш ти за събития, които може да са станали, а може и да не са през петдесетте години?
— Станали са, по-точно на 17 март 1951 година — отвърна чехът. — На този ден в белфастката болница „Дева Мария“ се е родило момче, чиято майка няколко години преди това била емигрирала в Америка. Но се върнала в Ирландия по тъжен повод. Съпругът й бил починал и след тази тежка загуба решила да роди детето у дома, при близките си.
— И какво от това? — Председателят го изгледа решително със студените си очи.
— Мисля, че знаете, сър. Не е имало никакъв съпруг, а само мъж, който сигурно я е обичал много. Изгряващ млад политик бил обвързан с нещастен брак и не можел да го разтрогне заради църковните закони и своите избиратели, които се придържали към тях. Години наред този мъж посещавал нея и детето в Ирландия, когато можел… като вуйчото от Америка, разбира се…
— Можеш ли да докажеш кои са били тези хора? — прекъсна го рязко възрастният председател. — Не със слухове и клюки или със съмнителни свидетели, а с писмени доказателства?
— Мога.
— С какво? Как?
— С писмата, които са си писали.
— Лъжеш! — извика седемдесетгодишният мъж. — Тя ги е изгорила всичките, преди да умре!
— Опасявам се, че е останало едно — отвърна меко Варак. — Предполагам, че е имала намерение да изгори и него, но смъртта я е изпреварила. Съпругът й го намерил сред вещите в нощното й шкафче. Той, разбира се, не знае кой е Е, а и не иска да научава. Благодарен е, че преди двайсет години жена му е отхвърлила предложението ви и е останала при него.
Старецът се извърна и преглътна сълзите, появили се в очите му.
— Жена ми ме напусна — прошепна едва чуто той. — Дъщерята и синът бяха в колеж и вече не беше необходимо да се преструваме. Времената и възгледите се бяха променили и положението ми в Бостън беше повече от стабилно. Дори префърцунените отчета в енорията не смееха да ми кажат нищо — разбира се, аз им дадох да разберат на тия псевдонабожни лицемери, че ако църквата понечи да се намеси в изборите, ще подтикна чернокожите радикали и евреите да повдигнат в Долната камара въпроса откъде-накъде те са освободени от данъци. Епископът едва не получи удар и ме обсипа с какви ли не проклятия, задето съм щял да дам безбожен пример на обществото, но аз му запуших устата. Казах му, че жена ми, която ме беше напуснала, вероятно е спала и с него. — След кратка пауза побелелият председател на Долната камара с набраздено от бръчки лице продължи: — Божичко! — възкликна той на себе си, без повече да се мъчи да крие сълзите си. — Как исках тя да се върне!
— Сигурен съм, че нямате предвид жена си.
— Много добре знаеш кого имам предвид, господин Никой! Но тя не можеше да го направи. Преди петнайсет години един порядъчен човек й бе дал покрив над главата и име на сина ни. Не можеше да го изостави — дори заради мен. Ще ти призная, и аз запазих последното й писмо. Наистина бе последно. „Ще се съберем в отвъдното — ми пишеше тя. — Но не и на земята, скъпи мой.“ Ама че глупости! Можехме да изживеем заедно живота си или поне това, което беше останало от него.
— Ако позволите, сър, според мен това са думи на една любеща жена, която е уважавала себе си и сина си не по-малко от вас самия. Имали сте и други деца и тази случка от миналото е могла да разруши бъдещето ви. А вие сте имали бъдеще, господин председател.
— Не ме интересуваше кариерата.
— Тя не би ви позволила да се провалите, както не е могла да разбие сърцето на човека, дал на нея и на детето ви дом и име.
Старецът извади кърпа, за да избърше очите си, в гласа му пак прозвучаха резки нотки.
— Откъде, по дяволите, сте научили всичко това?
— Не беше трудно. Вие сте председател на Камарата на представителите, вторият човек след президента и исках да знам нещо повече за вас. Простете, но старите хора са по-разговорливи от младите — това до голяма степен се дължи на важността, която несъзнателно си придават като пазители на така наречените тайни — и разбира се, знаех, че сте се развели с жена си, която също като вас е католичка. Като се имат предвид мястото ви в политиката по онова време и влиянието на вашата църква, решението ви сигурно не е останало в тайна.
— Да де, не мога да Ви Виня. Значи сте потърсили хора, които са ме познавали по онова време.
— И ги намерих. Научих, че жена ви — дъщеря на богат предприемач, който искал да се сдобие и с политическо влияние и буквално финансирал кампаниите в началото на кариерата ви — е имала, меко казано, незавидна репутация.
— И преди, и след сватбата ни, господин Никой. Само дето научих последен.
— Но все пак сте разбрали — рязко му възрази Варак. — Ив гнева и болката си сте намерили приятелка. Тогава сте били убеден, че бракът ви не може да се спаси, и сте потърсили утеха другаде.
— Така ли се казва? Просто търсех жена, която да бъде само моя.
— И сте я намерили в една болница по време на кампания за кръводаряване. Дипломирана медсестра от Ирландия на стаж за получаване на право да работи постоянно в САЩ.
— Откъде, по дяволите…
— Старите хора са доста приказливи.
— Манджекавало — прошепна председателят и очите му изведнъж заблестяха, сякаш името му бе навяло куп щастливи спомени. — Притежаваше малко италианско заведение с добра сицилианска кухня на четири преки от болницата. Там не ме притесняваше никой — май и не знаеха кой съм. Значи този жабар не ни е забравил.
— Сега е на повече от деветдесет години, но наистина ви помни. Водели сте при него хубавичката медсестра, а в един часа през нощта той заключвал ресторантчето и ви оставял вътре с молбата да не пускате много силно джукбокса.
— Прекрасен човек.
— С невероятна памет за възрастта си, но за съжаление без самоконтрола на младите. Той има много спомени — твърде несвързани — и на чаша кианти разказва неща, за които дори само преди няколко години въобще не би споменал.
— На неговата възраст това е…
— А вие сте споделяли доста с него, господин председател.
