— Ами, няма такова нещо — възрази старият политик. — Но италианецът сам е стигнал до някои изводи — не е било трудно. След като тя си замина за Ирландия, година-две продължих да ходя там, и то доста често. Позволявах си да пийна повечко от обикновено, защото както вече споделих, там не ме познаваше никой или пък не даваха пет пари за мен, а и след това Манджекавало ме прибираше безпроблемно вкъщи. Явно тогава съм ставал по-бъбрив.
— Отишли сте в заведението на Манджекавало и когато тя се е омъжила…
— А, да, наистина! Спомням си съвсем ясно деня… всъщност помня как влязох, но не и как съм излязъл.
— Затова пък спомените на Манджекавало са доста точни. Имена, държава, град… дата на раздялата — както сте я нарекли вие. И аз отидох до Ирландия.
Председателят извърна рязко глава към Варак и го изгледа въпросително с немигащи яростни очи.
— Какво искаш от мен? Всичко това е приключило, забравено е и вече не можеш да ми навредиш. Какво всъщност целиш?
— Нищо, от което да съжалявате или да се срамувате, сър. Можете да проучите най-подробно биографията на моя клиент и ще останете възхитен от качествата му.
— На вашия… клиент ли? От качествата му?… Да не би да искате да му издействате някакъв пост в Камарата?
— Да, сър.
— Като оставим настрана празните приказки, защо трябва да се съгласявам с предложението ти, каквото и да е то?
— Защото в Ирландия има една подробност, която не знаете.
— И каква е тя?
— Нали сте чували за терориста, който се представя като О’Шантър и е нещо като командващ в Ирландската републиканска армия?
— Това чудовище! Позор за всеки ирландски род!
— Той е вашият син.
Мина една седмица, която затвърди убеждението на Кендрик, че славата във Вашингтон е мимолетно явление. Бяха престанали да излъчват по телевизията заседанията на комисията на Партридж по настояване на Пентагона, откъдето направиха двусмислена декларация, че е започнала проверка на някои финансови документи и че полковник Робърт Бариш е повишен в чин бригаден генерал и е прехвърлен на остров Гуам, този толкова важен аванпост на свободата.
Някой си Джоузеф Смит от Сидър Стрийт 70 в Клинтън, щата Ню Джърси, чийто баща бе служил в Двайсет и седми гуамски полк, се заля от смях пред телевизора и заръга с пръст жена си в гърдите.
— Пратили са го в девета глуха, скъпа! И това заради онзи конгресмен, как му беше името! Аз съм за него.
Но както при всички мимолетни периоди на еуфория, конгресменът от девети избирателен район в Колорадо бързо трябваше да се раздели с илюзията, че ще го оставят на спокойствие.
— Божичко! — възкликна Фил Тобайъс, главен помощник на конгресмена, като закри телефонната слушалка с ръка. — Самият председател на Камарата! Не помощникът му, не секретарката, а той лично!
— Може би трябва да уведомиш и другия член на Камарата — рече Ани О’Райли. — Позвънили са на твоя телефон, не на моя. Нищо не казвай, скъпи. Само натисни копчето и съобщи. Това е извън нашата компетенция.
— Но това не е по процедурата! Трябваше да се свържат с мен от канцеларията му…
— Обади се!
Тобайъс я послуша.
— Кендрик?
— Да, господин председател?
— Можете ли да ми отделите няколко минути? — попита жителят на Нова Англия, провлачвайки последната дума.
— Да, разбира се, господин председател, щом смятате, че е важно.
— Нямаше да се обаждам лично на някакъв си тъп новоизлюпен политик, ако не беше важно.
— Тогава мога само да се надявам, че това, което има да ми казва някакъв си тъп председател, наистина е важно — отвърна Кендрик. — В противен случай ще мина таксата за едночасовата си консултация по сметката на неговия щат. Ясно ли е, господин председател?
— Бива си те, момче. Макар че не си от нашите, ми допадаш.
— Може и да не ви бъде толкова забавно, като дойда при вас.
— Това ми харесва дори още повече.
Кендрик стоеше поразен пред бюрото на белокосия председател на Долната камара, който избягваше погледа му, и се взираше безмълвно в изпитото му лице. Старият ирландец току-що му бе направил едно доста необичайно предложение, което, вместо да го зарадва, бе разбило на пух и прах плановете му да се измъкне от Вашингтон.
— Подкомисията за надзор и анализи? — попита Евън, без да издава гнева си. — На разузнавателните служби?
— Точно така — отвърна председателят, като се загледа в книжата си.
— Как смеете? Не можете да направите такова нещо!
— Вече съм го направил. Обявих назначението ти.
— Без моето съгласие?
— Не ми е необходимо. Не ми беше особено лесно да убедя ръководителя на вашата партия — май не си кой знае колко популярен в своя лагер, — но все пак склониха. Ти си нещо като символ на независимия конгресмен.
— Символ ли? Какъв символ? Никакъв символ не съм!
— Имаш ли запис от предаването на Фоксли?
— То вече отиде в историята. Забравиха го!
— Или на малкото представление, което на другата сутрин устрои в кабинета си? Онзи от „Ню Йорк Таймс“ написа страхотна статия за теб, нарече те — как беше? Вчера пак я четох — един глас на разума сред врявата на побърканите врани.
— Това беше преди няколко седмици и оттогава не са ме споменали. Вече ме забравиха. Залязох.
— Е, сега пак ще изгрееш.
— Отказвам поста! Не желая да бъда обременяван с тайни, засягащи сигурността на страната. Нямам намерение да оставам в Конгреса и не мисля, че трябва да бъда поставян в една — да си го кажа направо — опасна ситуация.
— Обявиш ли отказа си на всеослушание, партията ти публично ще се отрече от теб. Ще ти лепнат няколко епитета, например скъпо струваща грешка и безотговорен тип, и ще върнат на мястото ти онова магаре, което успя да изриташ с парите си. Още липсва на някои хора тук. — Председателят замълча и се засмя. — Той и мафията му пробутваха наляво и надясно малки подаръчета от сорта на полети с частни самолети и почивка в разкошни апартаменти от Хаваите до Южна Франция, собственост на минните магнати. Нямаше значение от коя партия си — на тях им трябваха само някои добавки към законите и не ги интересуваше кой точно ще ги направи. По дяволите, Кендрик, може да излезе, че с отказа си ти дори ни правиш услуга.
— Наистина сте гаден, господин председател.
— Просто съм реалист, момчето ми.
— Но сте извършили и доста свестни неща…
— Това пак се дължи на прагматизма ми — прекъсна го старият политик. — Нещата не стават с напън, иска се да пипаш внимателно.
— Съзнавате ли, че току-що оправдахте наличието на корупция в управлението?
— Ами! Оправдах само приемането на алчността в разумни граници като нормално човешко качество, стига да не вреди на законността, предназначена за тези, които истински се нуждаят от нея! Обикновено си
