Да помисли. Наистина трябваше да помисли. Вероятно нямаше да продаде поне за известно време къщата в Колорадо — вече беше на четирийсет и една години, след деветнайсет щеше да стане на шейсет. Какво значение имаше това, по дяволите?… Имаше. Щеше да се върне в Югозападна Азия, при строежите и хората, с които се сработваше най-добре, но и той като Мани нямаше да прекара там последните си години, при повечко късмет — само едно-две десетилетия. Мани. Еманюел Уайнграс, гений, въплъщение на интелигентността, деспот, ренегат, направо непоносим човек — и все пак единственият баща, когото бе имал. Всъщност не бе виждал истинския си баща — той бе загинал при изграждането на някакъв мост в Непал, когато Евън бе едва осемгодишен, и бе оставил една комично цинична вдовица, която твърдеше, че в брака си с младичкия капитан от Армейския инженерен корпус е изпитвала съпружеско щастие по-рядко и от Катерина Арагонска.
— Хей! — извика някакъв тантурест мъж, който тъкмо излизаше през малката, затулена със завеса врата на едно кафене на Шестнайсета улица. — Току-що те гледах! Даваха те по телевизията, беше седнал на едно бюро! По оная, целодневната програма с новините. Пълна скука! Не знам какво толкова интересно каза, но някакви безделници ти пляскаха, а пък други те освиркваха. Ти беше!
— Сигурно грешите — каза Кендрик и забърза надолу по тротоара.
Божичко, тия от „Кейбъл Нюс“ бяха изстреляли за нула време в ефир импровизираната му пресконференция. Бе излязъл от кабинета си преди по-малко от час и половина — явно някой много бързаше. Знаеше, че „Кейбъл“ се нуждае от постоянен приток на новини, но защо при целия този информационен поток във Вашингтон се бяха спрели точно на него? Всъщност най го безпокояха думите, които младият Фил Тобайъс му каза в самото начало на политическата му кариера на Капитолия.
— „Кейбъл“ е нещо като инкубатор, господин конгресмен, защо да не се възползваме! Телевизионните компании може и да не ви сметнат за особено важен, че да ви показват в предаванията си, но те не изпускат новините на „Кейбъл“, за да се докопат до нещо интересно и необичайно. Можем да създадем ситуации, с които да привлечем вниманието на момчетата от „Кейбъл“, а според мен, господин Кендрик, с вашата външност и мъглявите ви становища…
— Тогава да не допускаме грешката да се обаждаме на „Кейбъл“.
Това бе убило ентусиазма на помощника му, но той пак се поуспокои от обещанието на Евън, че следващият обитател на канцеларията ще бъде много по-отзивчив. Конгресменът го бе казал сериозно — и сега мислеше така, но се боеше, че може би вече е твърде късно.
Тръгна обратно към хотел „Мадисън“, който бе на една-две преки и където бе прекарал неделната нощ — бе събрал смелост да се обади във Вирджиния и да разбере дали участието му в предаването на Фоксли не е причинило някакви проблеми в дома му.
— Не мога да се вредя да позвъня по телефона, Евън — отговори Сабри Хасан на арабски, езика, който и двамата ползваха за удобство, а и от други съображения. — Не спира да звъни.
— Тогава ще остана в града. Не знам още къде, но ще ти се обадя.
— Защо ще си правиш труда? — попита Сабри. — И без това сигурно няма да можеш да се свържеш. Дори ми е чудно как си успял сега.
— Добре, в случай че се обади Мани…
— Защо не му кажеш къде си, за да не ми се налага да лъжа? Журналистите тук не биха позволили на един арабин да ги излъже — веднага ни се нахвърлят. Израелците могат да казват на бялото черно и на сладкото кисело и лобито им убеждава Конгреса, че е за доброто на американците. Но с нас не е така.
— Стига, Сабри…
— Трябва да си отидем, Евън. Само ти пречим, ще започнем да ти пречим.
— Какви ги дрънкаш!
— Днес сутринта гледахме с Каши интервюто ти по телевизията. Беше много убедителен, приятелю.
— По-късно ще поговорим за това.
Цял следобед гледа бейзбол и пи уиски. В шест и половина пусна новините и започна да превключва от канал на канал, но попадаше само на епизоди от участието си в предаването на Фоксли. Отвратен, превключи на някаква образователна програма, по която излъчваха филм за брачните церемонии на китовете край бреговете на Тиера дел Фуего. Те го удивиха — и накрая заспа.
Днес инстинктът му бе подсказал да задържи ключа от стаята в „Мадисън“, така че сега прекоси бързо фоайето на хотела и се качи на асансьора. Щом влезе в стаята, се съблече само по гащета и легна на леглото. И дали от потиснато себелюбие или от чисто любопитство взе дистанционното управление и включи телевизора на канала на „Кейбъл Нюс“.
— Дами и господа, току-що видяхте една от най-странните пресконференции, на която някога съм присъствал. Необикновена най-вече със своята едностранчивост. Конгресменът от Колорадо, който е с първи мандат в Долната камара, повдигна въпроси от национална важност, но отказа да обясни изводите, до които е стигнал. Той просто си отиде. В интерес на истината обаче трябва да отбележа, че конгресменът отрича да е преследвал евтина популярност, тъй като очевидно не е сигурен дали иска да остане във Вашингтон — тоест в политиката. Въпреки това изявлението бе, меко казано, предизвикателно.
Записът внезапно свърши и се появи говорителка от студиото.
— Сега ще се прехвърлим в Министерството на отбраната, където, както разбрахме, заместник- министърът по стратегическите въпроси е подготвил кратко изявление. Имаш думата, Стив.
Друга физиономия, на тъмнокос репортер с неприятни черти и прекалено зъбата усмивка, надникна в камерата и прошепна:
— Заместник-министърът Джаспър Хефлъфингър, който се появява винаги, когато някой напада Пентагона, се втурна да запуши пробойната, направена от конгресмена — кой? — някой си Хенрик от Уайоминг — какво? — а, да, Колорадо! Чуйте и заместник-министъра Хефлъфингър.
Още една физиономия. С голяма челюст, но привлекателна, силна, с кичур посребрени коси, които изискваха внимание. И глас, на който биха завидели и най-известните радиоговорители от края на трийсетте и началото на четирийсетте години:
— Заявявам на господин конгресмена, че приветстваме думите му. Ние искаме същото, сър! Да избегнем катастрофата, да се борим за свобода и правда…
Тъпото копеле продължи да говори, като казваше всичко и нищо, но нито веднъж не засегна въпросите за ескалацията във въоръжаването и нейното прекратяване.
„Защо аз? — извика наум Кендрик. — Защо аз? По дяволите! Нищо не ме интересува!“ Загаси телевизора, после посегна към телефона и се обади в Колорадо.
— Здрасти, Мани — каза той, щом чу рязкото „Ало?“ на Уайнграс.
— Голяма работа си, момче! — изрева в слушалката старецът. — Значи добре съм те възпитал!
— Стига, Мани, искам да се отърва от всичко това.
— Какво? Ти видя ли се по телевизията?
— Точно затова искам да се отърва. Зарежи сауната със стъклените стени и беседката на потоците. Ще ги оставим за по-добри времена. Дай да заминем за Емирствата — през Париж, естествено, — дори можем да останем там за месец-два, ако искаш. Става ли?
— Не, кретен такъв! Като имаш нещо за казване, кажи го! Винаги съм те учил, че трябва да казваме това, което смятаме за правилно, пък дори и да загубим договора… Е, може и да сме послъгвали понякога, но накрая си свършвахме работата! И никога не се циганяхме за допълнителните разходи, дори когато трябваше да ги плащаме от собствения си джоб!
— Мани, това няма нищо общо с нещата, които стават тук…
— Има, и то много общо. Ти си положил основите на нещо… И понеже стана дума за строителство, момчето ми, познай каква изненада съм ти подготвил.
— Каква?
— Започнах сауната на терасата и предадох плановете за беседката над потоците. А Еманюел Уайнграс не прекъсва работата си, докато не изпълни проектите до съвършенство.
— Мани, ти си невъзможен!
— Май и преди съм го чувал.
Милош Варак вървеше по чакълестата пътека на Рок Крийк Парк към пейка, от която се откриваше хубав
