— Добре… Та този високо ценен член на екипа ми спомена и че някои от вас, ако не и всички, може би са останали с впечатлението, че миналата седмица само съм позирал. Позирал… Доколкото разбирам, тази дума означава да привлека със или без основание вниманието с някоя мелодраматична постъпка, която да прикове погледа на тълпите зрители. Ако определението е вярно, трябва да се откажа от титлата „позьор“, защото не искам да се харесам на никого. Още веднъж ви заявявам, всъщност не ми пука какво ще кажете за мен.
Моментното стъписване бе разсеяно от самия конгресмен, който допря длани.
— В това отношение съм съвсем откровен, дами и господа. Не се надявам да остана още дълго тук…
— Да не би да имате проблеми със здравето, сър? — извика някакъв младок от дъното на канцеларията.
— Искате ли да си премерим силите?… Не, нямам такива проблеми, но добре съзнавам, че…
— Бях шампион на колежа по бокс, сър — добави младият репортер, неспособен да се сдържи сред шеговитите дюдюкания на колегите си. — Извинете, сър — каза той смутен.
— Няма нищо, млади приятелю. Ако притежавам вашите способности, сигурно щях да се изправя срещу хората, които отговарят за доставката на снаряжение в Пентагона и Кремъл, за да решим всички проблеми по старомодния начин. По един представител от всяка страна и ще бъдат спасени цели батальони. За жалост обаче нямам вашата сила. Нямам и проблеми със здравето.
— Тогава какво имахте предвид? — попита един доста известен журналист от „Ню Йорк Таймс“.
— Вашето присъствие е чест за мен — каза Евън, щом го позна. — Нямах представа, че съм заслужил да ми отделите от времето си.
— Според мен сте заслужили, а и моето време не е чак толкова ценно. Защо смятате, че няма да се задържите тук, господин конгресмен?
— И аз не знам, но в отговор на първия ви въпрос ще кажа — не съм сигурен, че мястото ми е тук. А колкото до втория — понеже не съм сигурен, че имам работа тук, мога да говоря каквото мисля, без да се съобразявам с последиците — политическите.
— Това се казва новина — намеси се сприхавият Стан Боса и започна бързо да пише в бележника си. — Изявлението ви, сър?
— Благодаря. Вече ми се иска да свършваме. И на мен, както на мнозина, не ми харесва онова, което виждам. Доста време ме нямаше тук, а може би човек трябва да замине някъде, за да разбере какво точно притежаваме — дори само за да го сравни с това, което другите нямат. Тук не би трябвало да има олигархия във властта, но на мен ми се струва, че тя вече съществува. Не мога да ви кажа кои са тези хора, ала чувствам присъствието им. Както и вие. Те искат ескалацията да продължава вечно и все се оправдават с противника, който също е стигнал върха на своите икономически и технически възможности. Кога, по дяволите, ще спрем? Кога ще спрат те? Кога ще престанем да всяваме ужас у децата си, защото те слушат само за предстоящото унищожение на планетата? А кога техните деца ще престанат да слушат за същото?… Или просто ще продължим да се изкачваме с този пъклен асансьор, докато в един момент не се окаже, че не можем да се върнем, което и без това ще е безсмислено, защото улиците долу ще бъдат в пламъци… Простете ми, знам, че не е честно, но изведнъж ми омръзна от въпроси. Връщам се в планините.
Евън Кендрик стана от бюрото и бързо се промуши през смаяната тълпа до вратата на кабинета си. Отвори я и още по-забързано изчезна в коридора.
— Няма да ходи в никакви планини — прошепна Патрик Зейвиър О’Райли на жена си. — Това хлапе остава тук, в града.
— О, млъкни! — извика Ани през сълзи. — Току-що прекъсна окончателно връзките си с Капитолия.
— С Капитолия може би, но не и с нас. Той току-що постави доста грубичко пръст в раната. Ония печелят пари, а ние сме загубили ума и дума от страх. Пази го, Ани, грижи се за него. Той е гласът, който искаме да чуваме.
19
С разкопчана риза и метнато на рамо сако Кендрик обикаляше напечените, почти безлюдни улици на Вашингтон, без да има представа къде точно отива, опитваше се само да подреди мислите си, като местеше безцелно крака. Много често го спираха непознати, чиито коментари се разделяха почти по равно, но леко преобладаваха тези в негова полза — факт, който той не знаеше дали му харесва.
— Господин сенатор, страхотно му натрихте носа на онзи лицемерен самохвалко!
— Не съм сенатор, а конгресмен. Но май трябва да ви благодаря.
— За какъв, по дяволите, се мислиш ти, бе, конгресмен Еди-кой си? Откъде-накъде ще изкарваш лъжец един толкова почтен и лоялен американец като полковник Бариш. Проклет педераст левичар!
— Да ви предложа ли някакъв парфюм? Полковникът вече си купи.
— Възмутително!
— Ей, нямаш грешка! Снажен си, пък и гласчето ти си го бива. Това копеле пак ще прати нашите хора във Виетнам, ще ни направи пушечно месо.
— А, едва ли, приятелю. Той няма нищо против хомосексуалистите. За него всички ние сме пушечно месо.
— Това, че сте умен, не означава, че сте прав, сър! И обратното, това, че той се подведе — разбира се, от собствените си думи, — не означава, че непременно греши. Този човек е загрижен за мощта на нацията ни — за разлика от вас.
— Аз съм загрижен за здравия разум, сър. Което не изключва мощта на страната ни, поне се надявам.
— Не си пролича.
— Съжалявам, но е така.
— Благодаря ви, господин конгресмен, че казахте на глас това, което си мислят толкова хора.
— А защо не го казват?
— Не знам. Накъдето и да се обърнеш, някой ти вика: стискай зъби! В битката при Булж до Бастон си бях хлапак, но не беше нужно да ми го казваш. Тогава стисках зъби — и си умирах от страх. Стана от само себе си — просто ми се живееше. Но сега е по-различно. Сега срещу ни има не хора, дори не и оръдия или самолети, а някакви машини, които летят във въздуха и изравят огромни дупки в земята. Не можеш нито да се прицелиш в тях, нито да ги спреш. Можеш само да чакаш.
— Жалко, че няма как да кажете всичко това на комисията. Изразихте се много по-убедително от мен.
Наистина не му се говореше повече, беше уморен от говорене, а и непознатите минувачи му пречеха да намери уединението, което търсеше. Трябваше да помисли, да си изясни нещата, да реши какво да прави, и то час по-скоро, най-малкото за да освободи съзнанието си от този проблем. Имаше причини да приеме назначението в комисията на Партридж — искаше да повлияе върху избора на човека, който щеше да заеме мястото му в Конгреса, а и помощникът му Фил Тобайъс го беше убедил да приеме поканата на Партридж. Но Евън вече се чудеше дали това наистина го интересува.
Трябваше да признае, че още храни известен интерес, но не защото държеше на земляците си. Беше навлязъл в политиката като ядосан човек, който няма никакви илюзии. Можеше ли просто да се оттегли и да зареже всичко само защото е бил раздразнен от краткотрайния изблик на обществен интерес към него? Не се правеше на кой знае колко нравствен, но изпитваше вродена антипатия към хора, които поемат някакво задължение, а после, ако не им отърва, се отказват от него. От друга страна, казано на езика на една отминала епоха, бе успял да изгони вагабонтите, които водеха към пропаст девети избирателен район в Колорадо. Бе постигнал целта си. Какво повече можеха да искат от него избирателите му? Той им бе отворил очите — поне си мислеше, че го е сторил, и не бе пожалил за това нито думи, нито пари.
