пристигнали точно когато ми оставаха буквално няколко часа живот. Екзекуцията ми вече беше насрочена…
— Да, чух, Евън — прекъсна го Лангфорд Дженингс, който кимаше и се мръщеше съчувствено. — Но доколкото разбирам, нашите приятели в Израел настояват да не се споменава за участието им, а разузнавателните служби тук, във Вашингтон, не искат да рискуват хората си в Персийския залив.
— В Оманския, господин президент.
— Да де — каза Дженингс с прочутата си самоиронична усмивка, очаровала всички американци. — Аз май много не ги различавам, но довечера ще ги науча. Иначе жена ми няма да ми даде курабийки с мляко, ако се вярва на войнствено настроените карикатуристи, дето ме изтипосват по вестниците.
— Не е често от тяхна страна, сър. Като география тази част на света е доста сложна.
— Е, сигурно дори аз ще се справя с помощта на училищните карти.
— Не съм намеквал за подобно…
— Няма нищо, Евън, грешката е моя. Понякога се обърквам. Основният въпрос е какво да правим с теб Какво да направим при наложените ни ограничения, за да не излагаме на риск живота на агентите, които работят за нас в този взривоопасен район на света?
— Според мен заради тези ограничения историята трябва да бъде потулена и засекретена.
— Малко е късно, Евън — прекъсна го Дженингс. — Не можем вечно да се позоваваме на държавната тайна Вече разпали любопитството — положението може да стане неприятно — и опасно.
— Пък и — добави дрезгаво Хърбърт Денисън, нарушавайки мълчанието си, — както вече споменах, господин президентът не може да се прави, че не съществувате. Няма да е честно, нито патриотично. Аз виждам нещата така — и президентът е съгласен с мен: ще организираме в Овалния кабинет малък прием за журналисти, на който той ще ви поздрави и ще бъдете снимани как си приказвате. Така ще спазим и мерките за сигурност, наложени ни от Службата за борба тероризма. Страната ще разбере това. Изключено е да разтръбим какво сте правили пред тия свине, арабите.
— Без помощта на арабите нямаше да направя нищо и вие го съзнавате прекрасно — каза Кендрик, капи изгледа ядосано шефа на президентската канцелария.
— О, да, Евън — намеси се Дженингс, явно развеселен от това, което виждаше. — Аз лично го съзнавам. Между другото, Хърб, днес следобед ми се обади Сам Уинтърс и ми подхвърли чудесна идея, която няма да наруши мерките за сигурност; по-скоро ще ги оправдае.
— Самюъл Уинтърс не може да се смята за наш приятел — възрази Денисън. — На няколко пъти отказа да подкрепи предложенията ни пред Конгреса.
— Значи не е бил съгласен с нас. Нима от това ни става враг? Ако е така, трябва да изпратиш половината морски гвардейци в моя апартамент. Не се занасяй, Хърб, Сам Уинтърс е бил съветник на президенти и от двете партии, и то откакто се помня. Само един кръгъл глупак не би приел съветите му.
— Трябвало е да се свърже първо с мен.
— Виждаш ли, Евън? — Президентът наклони глава и се усмихна дяволито. — Мога да стана астронавт, но не мога да си избирам приятелите.
— Нямах предвид…
— Точно това имаше предвид, Хърб, но карай. Ти командваш парада тук и непрекъснато ми го напомняш, ала и това не ме обижда.
— Какво е предложил Уинтърс — професор Уинтърс? — попита Денисън, произнасяйки академичната титла донякъде саркастично.
— Е, наистина е професор, Хърб, но не от ония сухари, обикновените университетски преподаватели. Ако искаше, можеше да си купи един-два доста престижни университета. Този, който съм завършил, не би му се отразил въобще на финансите.
— Та какво предложи той? — попита разтревожен началникът на президентската канцелария.
— Да наградя нашия приятел Евън с Ордена на свободата. — Президентът се обърна към Кендрик. — Това е граждански еквивалент на Ордена на честта, присъждан от Конгреса.
— Знам, сър. Но аз не го заслужавам и не го искам.
— Е, Сам ми изясни някои неща и аз мисля, че е прав. Първо, ти наистина го заслужаваш и независимо дали го искаш, или не, ще го получиш, защото иначе ще ме помислят за стиснат неблагодарник. А аз, приятели, няма да го допусна.
— Да, господин президент — отвърна задавено Денисън. — Но знайте, че макар конгресменът Кендрик да има всички шансове да бъде преизбран, осигурявайки на партията ви едно място в конгреса, той смята в близко бъдеще да се оттегли от политиката. И тъй като самият той не го желае, защо излишно да насочваме вниманието към него?
— Работата е там, Хърб, че не искам да ме мислят за неблагодарник. Той сякаш ми е по-малък брат — можем да извлечем полза от това. Подсказа ми го Сам Уинтърс. Образът на сговорното американско семейство, както го нарече той. Не е лошо, нали?
— Хабим си патроните, господин президент — възрази отчаян Денисън и по гласа му пролича, че няма повече да настоява. — Страховете на конгресмена са основателни. Той се опасява от възможни репресии срещу негови приятели в арабския свят.
Президентът се облегна на стола, вперил безизразен поглед в началника на канцеларията.
— Прав си. Светът и бездруго е опасен, а ние ще го направим още по-опасен, ако се поддадем на тия глупави спекулации. Тъкмо затова ще обясня на страната — от позиция на силата, не на страха, — че от съображения за сигурност няма да позволя пълно разсекретяване на Оманската операция. Наистина си прав, Хърб. Но Сам Уинтърс пръв ми го каза. Освен това така няма да ме вземат за неблагодарник. Не съм такъв. Ясно ли е, Хърб?
— Да, сър.
— Евън! — Лицето на Дженингс отново грейна от заразителната му усмивка. — Ти си от хората, които ми харесват. Направил си нещо и аз като президент няма да се циганя! Между другото, Сам Уинтърс ми подметна да кажа, че сме работили заедно. Какво пък, нали моите хора са ти помагали, това си е самата истина.
— Господин президент…
— Насрочи датата, Хърб. Не искам да те засягам, но погледнах каква е програмата ми. Другият вторник в десет часа сутринта. Така ще го отразят Във вечерните новини по телевизията, а вторникът е богат на новини.
— Но, господин президент… — поде стъписан Денисън.
— В церемонията ще участва Военноморският оркестър. В Синия салон. Само това оставаше да ме помислят за неблагодарник.
Следван от Кендрик, Хърбърт Денисън тръгна бесен към кабинета си, за да изпълни президентското нареждане — да организира за следващия вторник церемонията по връчването на медала в Синия салон. С Военноморския оркестър. Началникът на канцеларията бе толкова ядосан, че не можеше да продума.
— Изглежда, не си очарован от мен, Хърби — рече Евън, забелязал сърдитата походка на Денисън.
— Никак. И не се казвам Хърби.
— Добре де. Но те поставиха на място.
— Президентът понякога е склонен да се вслушва в съветите на неподходящи хора.
Кендрик погледна началника на кабинета, както крачеха по широкия коридор. Денисън подминаваше мълчаливо колебливите поздрави на забързаните служители на Белия дом, някои от които разпознаха Евън и го изгледаха любопитно.
— Не разбирам — продължи Кендрик. — Ако не броим взаимната антипатия, какво толкова се е случило? На мен трябва да ми е крив светът, не на теб. Какво се мръщиш?
— Дрънкаш прекалено много. Гледах предаването на Фоксли и малкото представление, което устрои в канцеларията си на другата сутрин. От теб полза никаква.
— Май само за ползата мислиш.
— И за куп други неща.
— Да де. Тогава може да ти поднеса още една изненада.
— Още една ли? Каква?
