— Чакай да стигнем в кабинета ти.
Денисън поръча на секретарката да не го свързва с никого освен с президента. Тя кимна бързо, но добави боязливо:
— Вече ви търсиха десетина души. И почти всички казаха, че е спешно.
— Друг път е спешно — тросна се той, натика конгресмена в кабинета си и затръшна вратата.
— Я да чуем каква е изненадата?
— Знаеш ли, Хърби? Наистина трябва да те посъветвам нещо — отвърна Евън и се отправи нехайно към прозореца, където бе стоял одеве, после се обърна и погледна Денисън. — С подчинените си можеш да бъдеш груб колкото искаш и докато те търпят, но друг път не посягай на член на Камарата на представителите и не го натиквай в кабинета си, сякаш се каниш да го нашибаш с ремък.
— Не съм те тикал!
— По-важното е, че аз го възприех така. Ръката ти е тежичка, Хърби. Сигурен съм, че и на знаменития ми колега от Канзас му се е видяла такава, когато те е проснал на земята.
Хърбърт Денисън неочаквано замълча, после се засмя. В смеха му, нито ядосан, нито враждебен, по- скоро звучеше някакво облекчение. Денисън разхлаби вратовръзката си и се отпусна нехайно на коженото кресло пред бюрото.
— Божичко, Кендрик, защо не съм десетина-дванайсет години по-млад, щях да ти свия сармите — то и сега нищо не пречи да го направя. Но на шейсет и три години човек се научава, че е по-разумно да е предпазлив, отколкото дързък. Нямам нищо против да бъда повален, по-трудното в наши дни е да се изправиш.
— Тогава недей да си го просиш, не ме предизвиквай. Ти си доста заядлив.
— Седни, конгресмене — на моето място, зад моето бюро. Хайде, заповядай! — Евън го послуша. — Как се чувстваш? Не те ли побиват тръпки, не се ли главозамайваш?
— Не. Най-обикновено работно място.
— Да де. Ние с теб сме доста различни. Виждаш ли, в дъното на коридора е най-могъщият човек на планетата, който разчита на мен, а да си кажа правичката, аз също не съм гений. Само се грижа да не стане пълна лудница. Смазвам механизма, за да се въртят колелата, и маслото, което използвам, е кисело като мен. Но не разполагам с по-добро.
— Може би имаш право — рече Кендрик.
— Така е и затова не мисля, че ще се засегнеш. Откакто съм тук — откакто сме тук — всички ми се кланят доземи, усмихват ми се благо-благо и ми правят мили очи… но им личи, че на драго сърце биха ми теглили куршума. Не ми е за пръв път и изобщо не ми пука. Но ето че довтасваш ти и ми разправяш да вървя на майната си. А това вече е нещо ново. Честно казано обаче, ми допада, че не ме харесваш и че аз не те харесвам. Ясен ли съм?
— В това, струва ми се, има нещо извратено. Какво пък, ти си извратен мухльо.
— Защо? Защото предпочитам да говоря направо, а не със заобикалки? Безсмисленото подмилкване си е загуба на време. Ако успея да се отърва от него, ще вършим десет пъти повече работа.
— Споделял ли си го с някого досега?
— Опитах, конгресмен, Бог ми е свидетел. И знаеш ли, никой не ми повярва.
— А ти би ли повярвал, ако беше на тяхно място?
— Вероятно не, но ако бяха повярвали, лудницата щеше да е още по-голяма. Така де, моята извратеност не е еднозначна.
— Не съм компетентен да правя подобни преценки, но този разговор ме улеснява много.
— Улеснява ли? А, изненадата, която се канеше да ми поднесеш!
— Да — потвърди Евън — Виждаш ли, в известна степен ще изпълнявам каквото се иска от мен — но срещу определена цена. Това е моят договор с дявола.
— Ласкаеш ме.
— Ни най-малко. Аз също не си падам по подлизурковците, защото ми губят времето. Ако правилно съм разбрал, смяташ, че от мен полза никаква, понеже вдигнах шум за някои неща, които ме отвращават, и така ти размътих водата. Прав ли съм?
— И още как, малкият. Може да си по-различен, но като всички интелектуалци си настроен бунтарски.
— И според теб, ако получа трибуна, ще се раздрънкам още повече и всъщност точно това ти бърка в здравето. Пак съм прав, нали?
— Да. Няма да допусна нищо и никой да попречи на президента да изпълни мисията си. Той измъкна заседналия кораб, сега в платната ни духа силен попътен вятър и усещането е много приятно.
— Нещо не те разбирам, но не се и опитвам.
— Може би няма и да успееш…
— Ти обаче искаш от мен две неща — продължи бързо Евън. — Първо, да говоря колкото се може по- малко и да не казвам нищо, което да постави под съмнение мъдростта, извираща от тази твоя лудница. Близо ли съм до истината?
— Не би могъл да се приближиш повече, без да те арестуват.
— И второто е това, което ми каза одеве. Да изчезна — и то час по-скоро. Добре ли е дотук?
— Просто нямам думи.
— Ще изпълня и двете — донякъде. След малката церемония във вторник, която и ти, и аз не искаме, но се наложи да отстъпим пред президента, канцеларията ми ще бъде зарината от искания за интервюта. Отвсякъде — от вестници, от радиото и телевизията. Аз съм в центъра на новините и журналистите ще се постараят да се възползват от мен…
— Не ми казваш нищо ново — прекъсна го Денисън.
— Ще откажа на всички — отсече Кендрик. — Няма да давам интервюта. Общо взето няма да изказвам отношение по никакви въпроси и ще гледам да изчезна яко дим.
— Иде ми да те разцелувам, само дето спомена нещо, което не ми харесва. Какво ще рече „общо взето“?
— Че когато съм в Камарата, ще гласувам по съвест и ако ме предизвикат да се изкажа, ще изложа доводите си колкото се може по-безпристрастно. Но само в Камарата — извън Капитолия няма да правя никакви коментари.
— Най-често ни критикуват хора извън Конгреса — каза замислено началникът на президентската канцелария. — „Конгрешънъл Рекорд“ и камерите на кабелната телевизия не могат да се мерят с „Дейли Нюс“ и „Далас“. При тези обстоятелства и не без помощта на оня негодник Сам Уинтърс предложението ти ми се вижда толкова примамливо, че се питам каква е цената. Сигурно ще я посочиш.
— Държа да науча кой се раздрънка за мен. Кой разгласи оманската история, и то толкова професионално.
— Да не мислиш, че аз не държа? — избухна Денисън и се втурна към него. — Ще се разпоредя да напъхат тия мухльовци в бъчви и да ги хвърлят в морето!
— Тогава ми помогни да ги намеря. Такава е моята цена и ти или ще я приемеш, или ще ме принудиш да участвам в предаването на Фоксли и да кажа пред цялата страна какво мисля за теб и твоите негодници. Вие сте тъпа сган, изправена пред един сложен свят, който не разбирате.
— А ти си най-големият спец, така ли?
— А, не. Но знам, че и вие не сте. Гледам ви, слушам и виждам как отпращате толкова много хора, които могат да ви бъдат от полза само защото не пасват на калъпа, който сте си харесали. А днес следобед научих още нещо: видях го и го чух с ушите си. Президентът на Съединените щати е разговарял със Самюъл Уинтърс, който не ти е симпатичен, но когато обясни, че не го харесваш, защото е отказал да подкрепи ваши предложения пред Конгреса, Лангфорд Дженингс ти каза нещо, което ми направи огромно впечатление. Че ако този Сам Уинтърс не е съгласен с вашата политика, от това не ви става непременно враг.
— Президентът много често не е наясно кой му е враг. Идеологическите си съмишленици открива начаса и ги подкрепя — понякога дори прекалено дълго, — но често е прекалено великодушен, за да забележи тези, които оспорват убежденията му.
— Това е може би най-тъпият и безсмислен довод, който съм чувал, Хърби. От какво пазиш шефа си? От мнения, различни от неговото ли?
