Кендрик отново затвори телефона, но този път дръпна ръката си и отиде при настенния бар, където имаше кофичка с лед и бутилки отбрани марки уиски. Наля си, погледна часовника и се приближи до голям прозорец, който гледаше към обления в светлина заден двор. Засмя се, като видя, че в имението има и игрище за крокет с бели пейки от ковано желязо отстрани, но усмивката му се стопи при вида на морския пехотинец, облечен цивилно, в непретенциозната униформа на обслужващия персонал. Крачеше по пътеката покрай каменната стена със страховито насочен автомат, който изобщо не приличаше на играчка. Мани се бе оказал прав — това беше затвор. След секунди телефонът иззвъня и конгресменът от Колорадо се върна при него.
— Привет, Хърби, как си?
— Как да съм, копеле такова, като бях под душа? Мокър — ето как съм. Какво искаш?
— Искам да знам защо следят Уайнграс. Искам да знам как въобще са разбрали за него, гледай да ми дадеш много смислено обяснение, защото ме засяга лично.
— Чакай малко, неблагодарнико — рязко го прекъсна началникът на президентската канцелария. — Кой, по дяволите, е тоя Уайнграс? Някое творение на Манишевиц ли?
— Еманюел Уайнграс е архитект с международна известност и много близък мой приятел. Живее в къщата ми в Колорадо и по причини, които не е необходимо да обяснявам, престоят му там трябва да остане в пълна тайна. А ти къде и на кого си споменавал за него?
— Как да говоря за човек, на когото не съм виждал и очите, идиот такъв.
— Истината ли казваш, Хърби? Защото в противен случай мога през следващите няколко седмици да превърна живота ти в истински ад.
— Стига да бях сигурен, че ще се отърва от теб, щях да извадя торбата с лъжите, но в случая с Уайнграс тя няма да ми помогне. Нямам представа кой е той, ти ще ми кажеш.
— Нали си чел докладите за Оман?
— Те вече са прикрепени към досието и са засекретени. Чел съм ги, разбира се.
— И не си ли срещал в тях името Уайнграс? — Не, щях да го запомня. Доста е странно.
— Не и за него. — Кендрик замълча, ала не за дълго, така че Денисън не успя да се намеси. — Възможно ли е ЦРУ или Агенцията за национална сигурност, или някоя друга организация от тоя род да установи наблюдение над мой гост, без да те уведоми?
— Изключено! — изкрещя човекът, който дърпаше конците в Белия дом. — Щом става въпрос за теб и кашата, в която ни забърка, никой не може да мръдне и на милиметър от набелязания план, без да ме уведоми!
— Последен въпрос. В досието за Оман споменава ли се човекът, който се върна с мен от Бахрейн?
Сега беше ред на Денисън да помълчи. Накрая той рече:
— Издаваш се, конгресмене.
— Рискуваш здравата да загазиш. Ако си мислиш, че вече съм ви създал достатъчно неприятности, по- добре въобще не се опитвай да разбереш каква е връзката ми с архитекта. Остави го на мира.
— Както кажеш — съгласи се началникът на президентската канцелария. — Но при име като Уайнграс мога да направя друга връзка, която ме плаши. Например с Мосад.
— Добре. Сега просто ми отговори на въпроса. Какво пишеше в досието за полета от Бахрейн до базата „Андрюс“?
— Че си пътувал с някакъв стар арабин в европейски дрехи, отдавнашен агент на Консулския отдел, който се връщал в Щатите за лечение. Али не знам кой си — от Държавния департамент потвърдиха самоличността му и той изчезна. Не се безпокой, Кендрик. Никой тук не подозира за съществуването на господин Уайнграс.
— Благодаря, Хърб.
— Аз пък ти благодаря за това „Хърб“. Мога ли да ти помогна с нещо?
Евън се загледа в прозореца, после в осветения двор и в пехотинеца.
— Ще ти направя услуга и ще отвърна с „не“ — каза меко той. — Поне засега. Но можеш да ми обясниш още нещо. Телефонът се подслушва, нали?
— Не по обичайния начин. В него има малка черна кутия като при самолетите. Тя се вади от определени хора и лентата се обработва при най-строги мерки за сигурност.
— Можеш ли да отмениш подслушването, да речем, за трийсетина минути, искам да се обадя на един човек. Ще е по-добре и за теб, повярвай ми.
— Съгласен съм… Е, линията вероятно е претоварена — нашите хора я използват доста често, когато са в тези къщи. Дай ми пет минути, а после се обади и в Москва, ако щеш.
— Пет минути.
— Мога ли вече да се върна под душа?
Кендрик затвори телефона, извади портфейла си и бръкна с показалец под капачето и издадената в Колорадо шофьорска книжка. Извади листчето с двата тайни телефона на франк Суон и пак погледна часовника си. Смяташе да изчака десет минути и да се обади, надявайки се да намери заместник-шефа на Консулския отдел на един от двата номера. Успя. Беше в апартамента си, разбира се. След като размениха кратки поздрави, Евън му каза къде се намира — по-скоро къде мисли, че се намира.
— Как е „превантивната изолация“? — попита Суон с уморен глас. — Бил съм в няколко от тези къщи, когато разпитвахме дезертирали шпиони. Дано са те настанили в имение с конюшни или поне с два басейна, единия закрит, разбира се. Те всички си приличат — струва ми се, че правителството ги купува, за да се отблагодари на богаташите, решили да се отърват от тях и гратис да се сдобият с нови. Дано ни подслушват. И аз вече нямам басейн.
— Видях игрище за крокет.
— Е, чудо голямо! Какво искаш да ми кажеш? Има ли някаква надежда скоро да се откача?
— Може би. Поне се опитах да облекча малко положението ти… франк, трябва да ти задам един въпрос — можем да говорим свободно и с имена. В момента телефонът не се подслушва.
— Кой ти каза?
— Денисън.
— И ти му повярва? Между другото, изобщо не ме интересува дали ни подслушват.
— Вярвам му, защото той се досеща за какво ще говорим и иска да разграничи себе си и шефа си от тази история. Каза, че линията ще бъде „претоварена“.
— Прав е. Страх го е разговорът ни да не стигне до ушите на някое дрънкало. За какво става въпрос?
— За Мани Уайнграс и за връзките му с Мосад…
— Казах ти, че тази тема е табу — прекъсна го заместник-шефът на отдела. — Добре де, наистина не ни подслушват. Карай нататък.
— Разбрах от Денисън, че в оманското досие като пътници на самолета от Бахрейн до военновъздушната база „Андрюс“ сме вписани аз и един стар арабин в европейски дрехи, който бил агент на Консулския отдел…
— И който е върнат тук за лечение — намеси се Суон. — Това беше най-малкото, което можехме да направим за Али Саада и семейството му след дългогодишната му безценна работа за тайните ни служби.
— Сигурен ли си във формулировката?
— Никой не би могъл да я знае по-добре от мен. Аз я писах.
— Ти ли? Значи си разбрал, че това е Уайнграс?
— Не беше трудно да се досетя. Инструкциите ти, които Грейсън ни предаде, бяха доста прозрачни. Ти настояваше — забележи, настояваше — да доведеш в Щатите едно неназовано лице.
— Не исках да се разкрие участието на Мосад…
— Да де, както и аз. Само не можем да вкараме някого просто така в страната — противоречи на правилата, да не говорим за закона, — освен ако не е в нашите регистри. Затова го вписах под чуждо име.
— Но как разбра, че е Мани?
— Много просто. Говорих с началника на Бахрейнската гвардия, на когото беше възложено да те охранява тайно. Описанието му беше много точно, а когато онзи ми разказа как проклетият старец изритал
